* * * - Навести ме студентка. - разказва прорицателката. - Силно разстроена. Със сълзи сподели – кънтели в ума й циничнидуми. Безуспешно била лекувана в психиатрия.
Гледам я - чисто дете. Има природен зачатък да лови видения извън физическото тяло. Ала душата й не е готова за това. Контактът с невидимото се е превърнал в болезнена слабост. Това я изгаря. Виждам - тъмни духове се навъртат края нея. Обсаждат, тормозят.
Погледнах живота й - има надежда. Насочих я редовно да ходи на църква. Четиридесет дни на строг пост и молитва. Обясних какво да й се чете от свещеник. Как майка й да се моли на Богородица. Момичето бе стриктно. Изчисти се от тъмата. Вече толкоз лета си е жива и здрава.
(Жената с деликатна чувствителност е много внимателна в подбора на думите. Пред антонимите "светли-на-мрак" предпочита по-омекотените "светлина-тъма". "Мрак" за нея звучи грозно, страшно. Свръхсетивна е и към словото.) Поставят се сериозни въпроси пред съвременната психиатрия за съвместимостта й с психотроника и духовност. Не е ли време да се излезе от окопите на скептицизма? Той е нож без дръжка - върши работа за защита, неудобен за продължителна употреба.
Знанията в тази област ще разширят кръгозора и подобрят помощта на медиците.
* * * Пророчицата е като "бял рицар", бродещ в тъмна гора. Забелязва се отдалече и е чудесна мишена.
Основната й защита е вярата. Неотстъпно я крепи. Не й позволява да мисли за погром. Така оцелява и помага на другите да се съхранят и извисят.
Преди работа с хора, нуждаещи се от помощ, има свой ритуал и молитва.
Прекръства се. Издига десница. ("Ръцете на човека са антени за връзка с Космоса.") Изрича: "Отче свети, Исусе Христе, Спасителю наш, поставям тази душа в нозете ти. Ако е волята ти, дай й това, от което се нуждае." Задава наум въпроси.
И бликат небесни послания.
Висшата Сила, изтъкана от Светлина, за нея, е една. Без значение названието - Бог, Космически Разум, Вселенски компютър... Една е. Приобщавайки мнозина към вярата, не толкова към религията (не са синоними), предупреждава: "Какво, че ревностни богомолци ходят системно на църква, ако душите им са лишени от вяра!" И дава пример:
"Веднъж съзрях в храма свещеник - молеше се седнал.
"Що за кощунство!" - Възмутих се. Потръпнах цялата.
В тоя миг ме осени глас свише:
"Не се вълнувай, чадо. Вярата на този човек е толкова огромна, че душата му е на колене..." Слава отбягва показността. "Не можеш ли да идеш до храма - счупен крак или болест - моли се у вас. Достатъчно е. Нямаш ли икони, знай, тялото на човека е молитвен дом. Значима е искреността, чистотата. Хора, които усилно работят, не са длъжни дори да спазват пост. Простено е и на ония, които не знаят. "Блажени са нисшите духом"- за тях са тези Христови слова." - Свръхсила е вярата - продължава. - Ще ви разкажа тая случка, пък вие разсъдете.
...Възрастна жена все боледуваше. Синът й замина за Божи гроб. Помоли го да й донесе късче от Божия кръст. Синът обеща. Но в залисията забрави.
На връщане мина през гора. За да не огорчи майчината набожност, отчупи тресчица от гнило порутено дърво. Даде й я с обяснение, че е от Христовия кръст. Майката силно се зарадва. Скоро след това оздравя. И с тази тресчица взе да лекува други, нуждаещи се от помощ. Всъщност помагаше, благодарение на всесилната си вяра.
Но ето, един ден съвестта на сина проговори. Призна греха.
И - край. Угасна силата на набожната жена. Лечителството й вдън земя потъна.
-Тайнството е във вярата - завършва Слава. - Твори чудеса. Без нея сме обречени на покруса и духовна нищета.
В друг разговор подхвърля:
- Говоря за вяра, но да знаете - и църква е необходима. Храмът от столетия събира хора на различни нива. Струят енергии от купола, от иконите, от вибрациите на стенописите. Въздига блясъкът на църковните одежди. Успокояват благи песнопения. Помнете, с напредъка на човечеството храмът няма да изчезне. (Разговорът е от седемдесетте години на миналия век- б. а.)
Сеейки надежди в душите, Слава си служи с притчи от живия живот:
- Една жена имаше двама сина. Притеснена, все трепереше злото да не ги сполети. Тревожна мисъл. Не й даваше покой. Но ето - единият се поболя. Не след дълго почина.
Още по-обезсърчена, не престана да се вайка. Страховете й край нямаха. Сега захвана ден и нощ да се тюхка за другия.
Случи се - катастрофира и загина.
Майката обезумя. Всекиму се оплакваше от злочестата съдба.
Една нощ починалите синове й се явиха насън. Остро я осъдиха: "Не се окайвай. Вината е в тебе." "В мене?" "Предизвика нещастия, защото все мислеше лошото. Призова го. И ни го натресе..."