Българската идея и демосферата – д-р Светлозар Попов
Българската идея като обективна реалност – същност, характер, особености
Изтегляне 1.45 Mb.
|
Българската идея като обективна реалност – същност, характер, особености Вече отбелязахме, че националната идея е значим социално-политически фактор в живота на обществото, който може да се използва като мощен лост за неговото регулиране и управление. Ето защо тя не бива да бъде подценявана, пренебрегвана или отричана поради непознаване или субективни прищевки, тъй както си позволяваха това довчерашните ни управници. Тя не е случайно и мимолетно, а напротив, почива върху закономерни и обективни корени. Ето защо опознаването й е от първа необходимост за тези, които са се посветили на управлението на държавата и обществото. Защото само така биха се възползвали от нея за благото на България. И за честта на собственото си име. Защото общественик, политик и още повече, държавник без развито национално чувство и национална идея не е просто нихилист. Постът, който обществото му е гласувало го превръща в безродник, родоотстъпник и национален предател. Той лесно и бързо става проводник и агент на чужди интереси, подобно на Г. Димитров, В. Коларов, В. Червенков, Т. Живков и техните клики, които бяха подменили националните приоритети с интересите на престъпната си партия и кремълските си господари. И така, изправени сме пред необходимостта да опознаем малко по-подробно това, което наричаме национална идея. Бихме могли да започнем като начало с разкриването на нейните корени. Защото само по този начин ще придобием представа за обективния й характер и ще избегнем всичките възможни спекулации около това. Преди това обаче следва да поясним какво разбираме под понятието национална идея. Както говори самата формулировка, касае се до идея, отнасяща се до цяла една нация. Така се изправяме пред необходимостта от дефинирането на понятието “нация”. Според най-разпространената представа, нацията е тип етническа категория и представлява историческа общност от хора, създадена в процеса на усилените им контакти на основата на обща територия, икономически връзки, литературен език, някои особености в културата и характера им. В този смисъл нацията включва народа на една държава, консолидиран в рамките на единен пазар и общи държавни граници, без решаващо значение на кръвно-родовия фактор. И все пак следва да различаваме нации доминирани от една или повече народности, както и такива, които представляват истински конгломерат от народности. Това разграничаване, което има пряко отношение за работата ни, говорейки за българската нация. Във всички случаи обаче нацията представлява една по-развита етническа категория, в сравнение с народността и разликата се състои най-вече в степента на културното ниво, характерно за формирането на различните етнически категории. Българската нация принадлежи към оня тип нации, възникнали върху основополагащото значение на българската народност, независимо от сложните демографски процеси, съпътствали етногенезата й и присъствието на разнообразни малцинствени групи. Отчитайки този факт, следва да отдадем значимото на специфичната материална и духовна култура на старите българи, на развитата им държавност и правова система, на пълноценния и разнообразен стопански живот, включващ развито земеделие, животновъдство, занаятчийство и търговия, на смесения градско-селски начин на живот, на общата религия, език и писменост, на обща “историческа памет”. Всички тези специфични и силно изразени обективни съставки за българската народност, намират субективен израз в народностното самосъзнание, в чувството за принадлежност, единение и солидарност и словесен израз в общото народностно име. И точно поради това българското име придобива, в хилядолетната българска история, ролята и значението на специфичен есенциален белег, но и същевременно и на етногенетичен фактор. Това е, което не бива да забравяме и следва винаги да съобразяваме, когато говорим за българската нация. И разбира се, то ще играе основополага роля за всяка една българска национална концепция. В същото време, понятието нация се оказва тясно, във формален смисъл, доколкото не включва в себе си всичките онези нейни представители, които са я напуснали по един или друг повод. В пълна сила важи това за стотиците хиляди и милиони българи и техните потомци, разпръснали се навред по света, в резултат от неблагополучната българска съдба още от преди Освобождение до сега. На практика обаче националните концепции, като по правило не остават безразлични към това население и създават разнообразни механизми и връзки за приобщаването му към съдбата на нацията-майка. Ето защо всички подобни концепции са по същество наднационални. Можем само да съжаляваме, че България беше едно от изключенията в това отношение по време на тоталитарния режим у нас. Нещо повече, негова отличителна черта беше ревностно-параноичното отношение към тези българи и налагането на всевъзможни ограничения за контактите им с родината. И това е също проява, но и свидетелство за противобългарския характер на дирижирания от Москва марионетен режим. Излишно е да казваме, че решаването на този наболял въпрос следва да бъде сред приоритетите на новата държавна политика и като такъв не може да не бъде включен в бъдещата концепция. Казаното обаче прави българската идея също наднационална и поради това сме длъжни да различаваме две относително отделни нива в нея. Първото ниво представлява по същество националната концепция, в тесния смисъл на това понятие, тъй както го формулирахме. Негов приоритет ще бъде България и българската нация, т.е. населението живеещо в нейните граници. Второто ниво ще включва всичкото онова население, което не е чуждо на българското име и е запазило българското си самосъзнание, независимо, че живее и дори може да е било родено извън страната. Тази концепция ние ще наричаме “общобългарска”, за разлика от концепцията, която ще бъде само една част от нея. Неин обект, както вече посочихме, ще бъде българската държава и всички българи: нацията, т.е. всички български граждани и цялата българска емиграция по света. Националната идея възниква върху основите на националното чувство. Заговори ли се обаче за чувство, не бива да разбираме нещо имагинерно и лишено от обективно съществуване. Не бива да го свеждаме и до чисто психологичното понятие, въпреки че взаимовръзката и взаимообусловеността помежду им е явна. Можем само да заключим, че социалното явление се развива върху дълбоки, биологични корени и именно те обуславят обективната му природа. В този смисъл националното чувство представлява разновидност на груповото и родовото чувство, на чувството за общност, съпричастност, солидарност и сигурност, толкова необходими за психичния ни комфорт и нормалното ни и пълноценно съществуване. В природата на хората е склонността им да се обединяват при нужда, когато са в беда, но и по незначителни поводи и признаци, включително и без видима причина. Касае се за дълбоко инстинктивна дейност, осъзнавана като потребност. В терминологията на кибернетиката чувството изпълнява ролята на саморегулиращо устройство. В сферата на психичното чувствата и емоциите са тези, които дават субективната оцветка на нашите усещания и отношението ни към света. В този смисъл именно чувствата обединяват или разединяват, привличат или отблъскват, мотивират, активират, стимулират хората. Ето защо няма да е пресилено ако кажем, че националното чувство е онова духовно, интегриращо начало, което гарантира устойчивостта и дълголетието на една нация. Ярък пример за това, докъде може да доведе активиращото действие на груповото, включително и на националното чувство е разигралият се в наши дни трагичен инцидент на стадион “Хейзъл” в Белгия, когато тълпа екзалтирани британски запалянковци нападнаха, пребиха и избиха десетки италиански “противници”. При това всичко беше за един футболен мач, т.е. за една игра! В цивилизована Европа! В навечерието на третото хилядолетие! И дори не беше провокирано от събитията на терена, доколкото инцидента предхождаше по време самия мач. Струва ни се, че не е необходимо да продължаваме с други подобни примери, за да засвидетелстваме обективния характер на груповото чувство и неговата сила. Да продължаваме ли тогава да го пренебрегваме и да си затваряме очите, когато става дума за сериозните неща от живота? Когато хората са притеснени или са в нужда, в беда, пред значим проблем? Случайно ли националсоциализмът възникна точно когато Германия беше обхваната от най-голямата си национална и икономическа криза? Или фашизмът в Италия? Цял свят видя и почувства уродливия плод, който родиха двете национални идеологии, възникнали именно за защита на националните интереси. Засегнатото национално чувство обедини германците в един строй, независимо от античовешката същност на нацизма и доведе до онова умопомрачително състояние, помело като на шега и здравия разум, и вековната култура, и чувството за елементарна справедливост, хуманизъм и християнско милосърдие. Нещо повече, точно засегнатото национално чувство породи националната идея, известна под названието “нацизъм”. Затова и тя имаше толкова чудовищен и свиреп характер. Съветският болшевизъм, при всичките си претенции за явление от напълно друг – класов порядък, само прикриваше хищническите си амбиции на падналата и унизена във войната Руска империя. Затова наред с програмата за световна пролетарска революция, във вътрешен план, силовото хомогенизиране на обществото имаше за крайна цел не по-малко амбициозната и химерична задача да създаде единна и еднородна съветска нация?! Затова на самия връх на тоталитарната пирамида беше издигнат не друг, а Сталин – комисарят по националните въпроси. Оттам и невероятните етнически измерения на болшевишкия произвол: геноцидът, планираният глад, депортациите по етнически признак, преименуванията, заличаването и провъзгласяването на нови етноси, тъй и останали незабелязани на фона на общия погром на населението, чиито контури напоследък постепенно започват да се проясняват. Разбира се, националното чувство може да има и съвсем други измерения и представа за това ни предоставят хрониките на националната независимост и биографиите на хилядите борци за национална свобода по света. Възможно ли е да забравим “пиянството на един народ”, описано от дядо Вазов в “Под игото”, запознавайки ни с атмосферата сред българското общество в навечерието на Априлското въстание? Не бива обаче да се бъркаме и да мислим, че националното чувство и националната идея са едно и също нещо. Националното чувство е преживяване. То е проява на отношението на цяла една нация или на отделни нейни представители към заобикалящия ни свят и предопределя готовността, с която реагираме на него. То повишава напрежението в социалната група или обществото като цяло и ги привежда в активно състояние, готово за действие. Но колкото и силно да привлича вниманието, да мотивира и активизира, то си остава “сляпо”, както се изразява народът. Едва след неговото осъзнаване и преосмисляне системата може да заработи ефективно. В противен случай, повишеното вътрешно напрежение води до непредвидимото й поведение или до вътрешното й саморазрушаване. Ролята на идеята е точно в осъзнаването на породеното чувство. Тя винаги изхожда и защитава общите национални интереси, поставя целта, определя избора на посоката и чертае вероятните пътища и начините за постигането й. Тя е необходимата втора компонента в саморегулиращите се системи, наречена в кибернетиката алгоритмичен апарат. При цялата си обаче необходимост и тя, подобно на чувството, не е достатъчна за нормалното функциониране и регулиране на системата. Следва третата компонента – действието. Едва тогава системата е вече завършена. И за нас е важно да знаем, че триединството на чувството, идеята и действието е задължително условие за съществуването на всяка една система, в това число и на социалната. В този смисъл, говорейки за съдбата на една нация, ние обезателно следва да отчитаме наличието и степента на националното чувство, в определен момент и по отношение на определени събития, на националната идея като разумното предписание и план за действие и накрая, на националното действие, съобразено винаги с националните интереси. Наличието на тази тризвенна структура е нещо напълно обективно и добре познато на науката от XX век. То, както казахме е присъщо на всички саморегулиращи се системи. И в това отношение нацията като вид социална система, съвсем не представлява някакво изключение. Учените, пък и управниците добре знаят това. Не го знаеха и не се съобразяваха с него единствено доскорошните ни управници. И не случайно. Те, просто бяха проводници на чужди интереси. Това обяснява всичко. Както присъствието на чужди граждани (руснаци) в най-висшите етажи на властта в България (Андрей Карлович, Гриша Филипов и др.), така също насаждането на национален нихилизъм: тоталното подтискане на националното чувство, загърбването на националните интереси, отказа от национална идея. Само така българското общество можеше да бъде приспано в робската люлка на кремълските господари, за да бъде асимилирано при първия удобен момент. Националната идея следва да се различава от националния идеал. За разлика от него, който изразява изключително стремежите, т.е. заветните цели на една нация, националната идея е нещо повече. Тя представлява активно, ръководно начало, определящо дългосрочната стратегия във вътрешното развитие и външните взаимоотношения на нацията. Следва да поясним, че понятията “национална идея”, “национална концепция” к “национална доктрина” се приемат като синоними. Все пак ние ще отбягваме последното, доколкото го намираме за компрометирано, след като дълго време е било ползвано за имперски цели и домогвания на концепции като панславизма, пантюркизма и великосърбизма. В контекста на казаното националното чувство, дух и мисъл представляват сила. И като такива могат да се използват в качеството си на оръжие. За добро или за зло! Това зависи единствено от субекта, който я използва и контролира. И не е виновно оръжието за причинените болки, страдания, разрушения и жертви, а този, който го е пуснал в употреба. Щом обаче Господ е създал човека подвластен на чувството за национална принадлежност и то съществува обективно, хората са длъжни и трябва да се научат да владеят и използват тази сила. И това касае най-вече политиците и държавниците. Защото националното чувство е инструмент в тяхната работа. И ако някой има претенциите да бъде политик или държавник, следва да се научи да я разбира, да я оценява, да я владее и контролира, да я умее да я цени и зачита. Трябва да умее да я стимулира, провокира, моделира, без да се плаши и да си затваря очите пред нея. И когато един войник не може да си позволи да пренебрегва личното си оръжие, да се отнася небрежно и безотговорно с него, а е длъжен постоянно да се грижи и да го поддържа, така и добрият държавник трябва да умее да си служи с националното чувство, дух и мисъл. Ако той е трезв и разумен, те ще му служат вярно и ще му са от полза. Ако той е добър човек – ще ги ползва с добро и за добро. И няма защо да се бои. Националният дух в патриотизма, родолюбието и национализма е едно, а съвсем друго са извращенията му в шовинизма, нацизма, ксенофобията, расизма, панславизма, антисемитизма, фундаментализма, империализма и останалите отровни кълнове на войнстващия експанзионизъм. Сега вече разбираме какво искаше да ни каже Иван Вазов с “Пиянството на един народ”. То обаче би било само едно странно изживяване и любопитно зрелище, ако да не беше породило идеята за бунт и свобода. Именно идеята обедини българите в едно цяло, обхождайки навред страната и извиси стремежът за национална независимост над личните интереси и човешкия страх пред смъртта. Тя превърна покорната рая в борци за народни правдини и доведе до Априлската епопея. Въстанието вече представляваше осмисления и закономерен завършек на кипналото национално чувство, породено от националното самоосъзнаване и възраждането на потъпканата национална самоидентичност. След вековно отоманско потисничество националната идея се свеждаше до бунта, освобождението и създаването на независима българска държава. Оттук и девизът на епохата, извезан гордо върху бунтовническите знамена: “Свобода или смърт!”. И смъртта беше наистина и горда, и сладка. Освобождението и разпокъсването на България доведе до нов приоритет и нова национална идея – Обединението. Оттук и новия девиз, изписан върху фасадата на новопостроения български парламент: “Съединението прави силата!”. Дори и последвалите неуспешни войни и национални катастрофи не можаха да сломят духа за българското единение до момента на съветската окупация и налагането на болшевизма в България. Утвърждаването на противобългарския, коминтерновски режим на московските агенти Г. Димитров и В. Коларов дори и само за по-малко от половин век се оказа гибелен за България. Денационализацията и налагането на националния нихилизъм бяха издигнати в първостепенна задача за продажната БКП. Ликвидирането на интелигенцията и сковаването на живия народен дух в българския ГУЛАГ, погромът на българската история и българските историци, подмяната на българското име, отказът от защита на българските национални интереси, табуто върху всяка мисъл за българска национална идея бяха само отделни щрихи от диктата на чуждата власт. Знаменателни ще си останат многократните опити за ликвидиране на българската народност и българската държавност, извисили се като истински апотеоз на националното предателство. Половинвековната съветизация наложи девиза: “Навеки с големия брат!”. Така достигнахме дъното на националното си крушение: икономическо, политическо, нравствено и демографско – до отказа си от държавен суверенитет и независимост. Отсъствието на гражданско общество лиши България от граждани, граждански инициативи и живот. Затова и миграцията на близо милион млади българи бе естествената реакция от рухването на режима. Бягството от България се оказа единствения светъл лъч надежда за мнозина. Ето защо, редно е да се запитаме: “А сега накъде?” И въпросът не е само риторичен. Той е от жизнено важно значение за България и за българите. И по същество означава, изправянето пред проблема за националната идея. Идея, която да прочисти отровеното съзнание на българското общество. Която да го обедини и стимулира. Да посочи заветната цел и увлече народа след себе си! Защото въобразявали си някой, че можем да се оправим в мрака на посткомунистическия хаос без помощта на пътеводна звезда? И кое тогава ще ни обедини, ако не националната идея? Кое ще ни стопли без взаимност, съпричастност, солидарност? И кое ще ни вдъхне тъй необходимите ни вяра и надежда? Отговорът е един. И това е националната идея. Без нея ще бъдем без изход, без избор и без шанс. Без нея ще останем без име, без идентичност, без собственото си “Аз”, без род и родина, без минало и бъдеще! Останали без корени сме обречени да загинем като народ и държава. Знае се на кого това е изгодно. Не обаче и на самите нас. И затова не бива да го допускаме. Не можем да продължаваме да я караме все така в безпътица, нехайно и безотговорно. Попаднали на дъното, ние имаме нужда от национална идея, за да ни помогне да се отблъснем от него, да изплуваме на повърхността и доплуваме до спасителния бряг. Сега, след като посочихме ролята на националната идея като фактор за развитието на обществото, след като разкрихме нейните обективни основи и я определихме за естествен елемент на духовния му живот – задължителен за нормалното му функциониране и след като наблегнахме на крещящата необходимост от такава за излизането от тежката катастрофа, резултат на полувековния тоталитарен характер и противобългарски и антинационален по същност промосковски режим, следва да потърсим и очертаем грубите контури на новата българска национална идея. По същество това представлява изграждането на дългосрочен план за бъдещото развитие на България, към който трябва да се придържат българските правителства и българското общество като цяло. Основното изискване към този план е той да осигурява просперитета на държавата и добруването на обществото. Това означава от една страна да бъде печеливш, а от втора – да не допуска излишни рискове, които биха разстроили обществото, подобно на националните катастрофи от изминалия век. На първо място новата българска национална идея трябва да има спасителен характер, за да изведе благополучно страната ни от посткомунистическото блато, в което сме затънали. Същевременно обаче това съвсем не е достатъчно. Защото просперитет и добруване не означава просто съществуване. Ние и досега си имахме такова – без име, без минало и бъдеще, без собствено “Аз”, само с едно настояще, подобно на домашните скотове. Просперитет означава материално благосъстояние, но най-вече духовно процъфтяване и извисяване! Това означава издигането ни като общество по определени пунктове над останалия свят. Извисяване, което осигурява и подхранва националната ни гордост и самоидентификация, което не отблъсква, а привлича и увлича другите народи. Което търпи положителна оценка и одобрението на световната общественост и става пример за подражание. Което издига българското име пред света и го прави познато и желано навред. И нека не бързаме да даваме израз на скептицизма си и не откриваме преждевременно дискусията: “възможно ли е това?” Изискването е задължително за една национална идея. Искаме ли да градим такава сме длъжни да го открием и посочим. Как иначе ще спечелим нацията, за да я приеме и последва? И най-хубавите приказки за материално благополучие в бъдещето не са достатъчни. Още повече след горчивия опит от злополучното строителство на социализма и комунизма, на който бяхме свидетели. Защото и най-наивните проумяха как се разграбва натрупаното народно богатство. И защото българската младеж недвусмислено показа, че не желае повече празни приказки за благоденстващо бъдеще при мизерно настояще. Тя набързо разкри лъжата и отказа да дава вярата си даром, срещу голи обещания. Ето защо националната идея трябва не само да е насочена към бъдещето в дългосрочен план, но и да дава нещо в настоящето. И това нещо да е достатъчно голямо по мащабите си, за да може да ангажира цялата нация без да пренебрегва и изключва когото и да било. Оказва се, че изискванията ни към търсената национална идея са твърде високи. Тя трябва да е спасителна. Да е мащабна, печеливша, но и реална, и прагматична. Да играе ролята на обединител на нацията. Да мотивира и стимулира. Да привлича и увлича. Да е ориентирана към бъдещето като изхожда от миналото, но без да загърбва настоящето. Да свързва материалното с духовното. Разбира се, трябва да е приемлива за света, което ще рече да не бъде конфронтационна и егоцентрична. Да е чужда на насилието и посегателството. Да не се гради за чужда сметка и върху чуждото злощастие. Посочените изисквания маркират, до голяма степен, контурите на желаната национална концепция. Тя обаче трябва да е съобразена и с условията, в които се развива българското общество. Поради това, редно е преди да пристъпим към формулирането на целите, задачите и принципите на българската национална идея, да посочим външните и вътрешните условия, в които тя ще трябва да действа. Да диференцираме разнообразните и разнопосочни фактори, които ще й оказват влияние. Да потърсим тяхната оценка, за да имаме яснота за съпътстващите и срещуположни сили, на които тя ще бъде подложена. И да не забравяме, че част от тях ще играят ролята на опасни подводни рифове, готови във всеки момент да й причинят пробойна и да я унищожат. Основната част от проблемите са породени от ерозията в самосъзнанието на българския гражданин, резултат от съзнателното, целенасочено и безпрепятствено пагубно влияние на чужди, външни, агресивни влияния, дело на имперски, политически и идеологически доктрини. Не бива да се забравя, че днес, значителна част от българското население живее със самосъзнанието на славяни, турци, македонци и производство., че не се зачита и страни от българското си име, с което се поддава на външна асимилация. Българската национална концепция следва да преодолее и пречупи веднъж и завинаги тази порочна практика. Трябва да се направи всичко възможно, за да се гарантира запазването на българското национално самосъзнание в дългосрочен план не само на хилядите емигранти, но и на потомствата им, създадени в чужбина. Каталог: phpf -> images -> files files -> Ти, лечителят Хосе Силва & Роберт Б. Стоун files -> Небето, Господарят на земята се побеждава само с молитва” Маскарон files -> История на съхранение на Св. Коран files -> Прераждане и превъплъщение files -> Лесли уаткинс от телевизионния документален филм на дейвид амброуз и кристофър майлс космическата files -> Н е н а м е р е н и Х р о н и к и г е о р г и а н г е л о в н е н а м е р е н и files -> Разговори на ученици с мъдреци ю лу Изтегляне 1.45 Mb. Сподели с приятели:
|