Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке
Изтегляне 3.29 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Пътно-транспортни произшествия
- Битови и трудови злополуки
- Фрактури
12. ЗлополукиМНОГО ХОРА РЕАГИРАТ С УЧУДВАНЕ, когато злополуките се тълкуват по същия начин както другите заболявания. Смята се, че те са нещо съвсем отделно - та нали в края на краищата злополуките ни връхлитат отвън и не можем да носим вина за тях. Такава аргументация винаги показва колко объркано и неточно е мисленето ни като цяло, т. е. до каква степен нагаждаме мисленето и теориите си към своите неосъзнати желания. На всички ни е крайно неприятно да поемаме пълна отговорност за съществуването си и за всички събития, които протичат в него. Постоянно търсим възможности да проектираме вината навън. И непрекъснато се ядосваме, когато бъдем разобличени в тези си опити. Повечето научни усилия служат на целта проекциите да се подкрепят и легализират теоретично. „Човешки" погледнато, всичко това е напълно разбираемо. Но тъй като тази книга е написана за хора, които търсят истината и знаят, че тази цел може да бъде постигната само чрез откровено и честно себепознание, не бива да се спираме уплашено и пред такава тема като „злополуките". Трябва да ни стане ясно, че винаги има нещо, което на пръв поглед се приближава към нас отвън и че винаги можем да изтълкуваме това нещо като „причина". Тази причинна интерпретация, все пак, е само една възможност да се разглеждат взаимовръзките и в тази книга ние сме решили да заменяме една привична гледна точка с друга, също възможна, или да я допълваме. Когато поглеждаме в огледалото, отразеният в него образ привидно също идва отвън, но всъщност той не е причина за външния ни вид. При грип вирусите ни атакуват отвън, и в тях ние съзираме причината. При пътно произшествие пияният шофьор е онзи, който е прекъснал пътуването ни, и вече виждаме в негово лице причината за катастрофата. На функционално равнище винаги има обяснение. Но то не пречи да тълкуваме случката и на друга съдържателна плоскост. Законът за резонанса се грижи за това никога да не можем да влезем в контакт с нещо, с което нямаме нищо общо. Все пак функционалните взаимовръзки са вещественият посредник, необходим за една проява на корпорално, телесно равнище. За да нарисуваме картина, се нуждаем от платно и бои -но те не са причина, а само веществени посредници, с чиято помощ художникът придава съответна форма на вътрешната картина. Би било глупаво да се откажем да тълкуваме изказа на картината с аргумента, че боите, платното и четката са действителните причини за нея. Ние си търсим злополуките така, както си търсим „болестите" и при това не се стряскаме от нищо, което би могло да ни послужи като причина. Но отговорността за всичко, с което се сблъскваме в живота винаги, носим самите ние. Тук няма изключения - ето защо можем да престанем да ги търсим. Когато някой страда, винаги страда само от себе си (независимо от тежестта на страданието!). Всеки е едновременно и извършител, и жертва. Докато човек не открие и двете в себе си, е невъзможно да бъде излекуван. По силата, с която хората ругаят проектирания навън „виновник", може лесно да се отсъди колко много ненавиждате виновниците в себе си. Тук липсва разбирането, което позволява да бъдат обединени в едно образите на извършителя и на жертвата. Прозрението, че злополуките са несъзнателно мотивирани, не е ново. Още Фройд в книгата си „Психотерапия на всекидневието" е представил нещастните случаи като резултат от неосъзнато намерение, наред със забравянето, губенето на предмети и други подобни дребни неудачи. Оттогава психосоматичните изследвания са успели да докажат и в статистически смисъл съществуването на т. нар. „личност, предизвикваща злополуки". Под това се разбира една специфична структура на личността, която е предразположена да разработва конфликтите си под формата на нещастни случаи. Още през 1926 г. немският психолог К. Марбе е издал книга със заглавие „Практическа психология на катастрофите и трудовите злополуки", в която е изложил наблюденията си, че човек, претърпял една злополука, ще претърпи с по-голяма вероятност и нови, в сравнение с онзи, който никога не е бил жертва на нещастен случай. В основополагащия труд на Александър върху психосоматичната медицина, публикуван през 1950 г., откриваме следните бележки по темата: „Едно проучване на пътно-транспортните произшествия в Кънектикът показало, че в продължение на шест години една малка група (само 3,9 на сто от замесените в пътни произшествия) шофьори са предизвикали 36,4 на сто от всички катастрофи. Едно голямо предприятие, в което работели много водачи на камиони, се разтревожило от високите цени, заплащани за ремонт на катастрофиралите коли, и направило проучване за причините за злополуките, за да намали тяхната честота. Между другото, били проучени трудовите характеристики на отделните шофьори и в резултат на това претърпелите най-много катастрофи били назначени на други места. С тази проста мярка предприятието успяло да намали броя на катастрофите до една пета от първоначалния им брой. Но най-интересното в това проучване било, че шофьорите с висок коефициент на катастрофи запазили склонността си да ги предизвикват и на новата си работа. Това недвусмислено показва, че съществува нещо като предразположени към злополуки хора и че въпросните индивиди запазват това си качество при всякакъв вид дейност, включително и във всекидневния живот" (Александър, „Психосоматична медицина"). По-нататък: Александър стига до извода, че „в повечето нещастни случаи се съдържа елемент на преднамереност, макар това намерение едва ли е осъзнато. С други думи: повечето злополуки са несъзнателно мотивирани". Този поглед към по-старата литература по психоанализа, между другото, показва, че наблюдението ни върху злополуките в никакъв случай не е ново и че е необходимо много дълго време, докато определени (неприятни) истини проникват (ако изобщо това стане!) до съзнанието на обществото. В по-нататъшните ни разсъждения ни интересува не толкова описанието на определена „личност, предизвикваща злополуки", колкото, преди всичко, значението на самата злополука, когато тя се случва в живота ни. Дори и даден човек да не е типична личност, предизвикваща злополуки, в станалия нещастен случай все пак е скрито някакво послание -целта ни е да ви научим да го разбирате. Ако в живота на един човек инцидентите следват един след друг, това само показва, че този човек не е решил съзнателно проблемите си и така поуките, които си вади по принуда, ескалират. Това че някой осъществява корекциите си най-напред в злополуките, съответства на т. нар. „locus minoris resistentiae” при други хора. Една злополука директно и драстично поставя под въпрос начина на действие, постъпките и поетия житейски път на човека. Тя е цезура5 в живота и от тази гледна точка трябва да се анализира. При това цялото протичане на злополуката би трябвало да се разглежда като театрална пиеса и да се направи опит за разбиране на точната ѝ структура, като се свърже с обстоятелствата, при които човек живее. Злополуката е карикатура на собствената проблематика - точно толкова сполучлива и толкова болезнена, колкото всяка карикатура.
Както в живота, така и в уличното движение е възможно да се отклониш от пътя, да попаднеш в задънена улица, да забуксуваш, да загубиш контрол, да излезеш от релсите, да се сблъскаш с някого и т.н. Какво повече има тук за обясняване? Достатъчно е само да се слуша. Някой например, се е засилил толкова, че вече е неспособен да удари спирачки, прилепва се плътно и дори се сблъсква с мъжа (или може би жената?) пред него, като така установява твърде интимен контакт. (Някои хора наричат това чукане!) Затова този силен сблъсък се изживява като отблъскващ - редица шофьори се удрят не само с колите си, но и с думи. На въпроса: „Кой беше виновен за катастрофата?" най-често се отговаря: „Не успях да ударя навреме спирачките". Това показва, че в своето развитие даден човек до такава степен е набрал скорост, че скоро развитието започва само да се застрашава. Той би трябвало да приеме това като напомняне да преразгледа всички ускорения в живота си и своевременно да намали темпото. Отговорът: „Просто не го видях" ясно показва, че на този човек му убягва нещо важно и в живота. Ако опитът да изпревариш някого завърши с катастрофа, човек трябва да преосмисли незабавно всички „маневри за изпреварване" в живота си. Който заспива на кормилото, трябва бързо да се събуди и в живота, преди да бъде разбуден още по-драстично. Ако някой попадне нощем в задръстване, не е зле да се замисли кои неща от нощната сфера на душата му го възпират по пътя. Един се прави, че не забелязва някого, друг престъпва забрани, трети трябва да извади каруцата си от калта. Изведнъж преставаш да виждаш ясно, пропускаш ограничителните знаци, бъркаш посоката, натъкваш се на препятствия. Пътно-транспортните произшествия почти винаги водят до -твърде интензивен контакт с други хора - обикновено прекалено близък, - но това приближаване неизменно е агресивно. Нека разгледаме и разтълкуваме заедно едно пътно-транспортно произшествие, което спада към най-често срещания тип. На едно кръстовище два леки автомобила се сблъскват с такава сила, че едната кола е изхвърлена до тротоара и се преобръща с колелата нагоре. В нея остават затворени няколко души, които викат за помощ. От радиото на колата се носи гръмка музика. Минувачите освобождават един по един пътниците от металната им клетка - те са със среднотежки наранявания - и ги откарват в болницата. Този ход на събитията би могъл да се изтълкува по следния начин: всички участници в произшествието са се намирали в ситуация, в която са искали да продължат праволинейно поетата от тях посока в житейския им път. Това отговаря на желанието и на опита да продължат да карат направо по съответната улица. Но не само на улицата, а и в живота има кръстопътища. Правата улица олицетворява нормата в живота, тя е онова, което следваме по навик. Фактът, че карането по права линия на замесените в катастрофата е било прекъснато, говори, че всички те са пропуснали да видят необходимостта от промяна в пътя си. Всяка посока и всяка норма в живота все някога остаряват и възниква нужда от промяна. Всичко, което е било правилно, с времето става погрешно. Обикновено хората защитават нормите си, позовавайки се на това, че са проверени и изпитани в миналото. Това не е аргумент. Нормата за едно бебе е да върши всичко в пелените си и това е правилно. Но петгодишни деца, които се напикават в леглото, не могат да използват същото оправдание за симптома си. Една от трудностите в човешкия живот е навременното осъзнаване на необходимостта от промяна. Участниците в описаното произшествие с положителност не са я разбрали. Те са се опитвали да следват праволинейно досегашния (утъпкан) път и са се съпротивлявали на поканата да изоставят нормата, да променят курса, да разчупят рамките. Този импулс обаче съществува на несъзнателно равнище. Без да съзнаваме, пътят по който вървим, вече не ни се струва подходящ. Но ни липсва смелост и откритост да го подложим на съмнение и да го напуснем. Промените пораждат страх. Всъщност ни се иска да ги предприемем, но не се осмеляваме. Било партньорство, което вече се е изчерпало, било професия или мироглед. Общото при всички случаи е, че се съпротивляваме на желанието да се освободим от привичките си с един замах. Това неосъзнато желание се стреми към осъществяване и съзнанието изживява винаги като нещо, идващо „отвън". Човек бива изхвърлен от пътя - в нашия пример, чрез посредничеството на автомобилната катастрофа. Който е честен към себе си, след дадено събитие, може да установи, че в най-съкровената си същност отдавна вече не е бил доволен от пътя си и в действителност е искал да го изостави, но му е липсвал кураж. На човек се случва винаги само онова, което той всъщност иска. Несъзнателните освобождавания наистина са успешни, но страдат от недостатъка, че в крайна сметка не решават напълно проблема. Това се дължи чисто и просто на факта, че един проблем може да бъде решен само чрез съзнателна стъпка, докато несъзнателното освобождаване представлява единствено материално осъществяване, а то може да даде тласък, може да информира, но не и да реши цялостно проблема. Така в нашия пример автомобилната катастрофа наистина води до освобождаване от утъпкания път, но същевременно и до още по-голяма не-свобода - а именно залостването в колата. Тази нова, неподозирана ситуация е както израз на неосъзнатостта на процеса, но може да бъде разбрана и като предупреждение, че напускането на досегашния път не води до жадуваната свобода, а до нов затвор. Видовете за помощ на ранените и затворени в колата пътници почти са били заглушени от силната музика. Който е свикнал да изживява всеки ход и проявление на нещата като видимо иносказание, и в този детайл вижда израз на опита да се отклони от конфликта си чрез външни обстоятелства. Музиката от радиото заглушава вътрешния глас, който крещи за помощ и който съзнанието толкова много иска да бъде чут в бедата му. Но свръхсъзнанието се отклонява, не иска да слуша и така конфликтът, както и стремежът към свобода на душата, остават затворени в несъзнателното. Човекът не може да се освободи сам, а трябва да чака докато външните обстоятелства се стекат така, че да го извадят. Катастрофата тук е „външното обстоятелство", което отваря канал за неосъзнатите проблеми да се превърнат в членоразделна реч. Виковете за помощ на душата са достигнали сферата, където могат да бъдат чути. Човекът става честен. Битови и трудови злополукиСъщо както при пътно-транспортните произшествия, многообразието от възможности и тяхната символика и при останалите злополуки в домашни и работни условия е почти неограничено, затова отделните случаи трябва да бъдат точно анализирани. Богата символика откриваме при изгарянията. В редица словосъчетания изгарянето и огънят се използват като символи на психични процеси: пепел ти на езика, опарих си пръстите, не си играй с огъня, готов съм да вляза в огъня заради някого и т. н. Тук огънят винаги означава опасност. Ето защо изгарянията сигнализират, че дадена опасност не се преценява правилно или че изобщо не се вижда. Може би на някаква тема изобщо не ѝ личи колко е гореща. Изгарянията ни обръщат внимание да не си играем с опасността. Но освен това огънят има ясно отношение и към темата за любовта и сексуалността. Говорим за гореща любов, за любов, която се разгаря, която е огън и пламък или изпепелява. Тази сексуална символика на огъня се проявява и в гордостта, с която младежите говорят за своите мотоциклети, наричат ги огнедишащи машини, огнени пещи (огънят обаче е извън тях самите!). Изгарянията засягат отначало кожата, т. е. границата на човека. Това накърняване на границата винаги означава поставяне под въпрос на аза. С аза си ние се разграничаваме от другите и точно това пречи на любовта. За да можем да обичаме, трябва да отворим границата на своя аз, да докоснем огъня, да се оставим да ни подпали жаравата на любовта и да изгорим границите си. С онзи, който не е готов на тази стъпка, може да стане така, че вместо вътрешен, външен огън да изгори външната му граница, кожата, и така да го направи открит и уязвим. Подобна символика отриваме при почти всички наранявания, които отначало разрушават външната граница, т. е. кожата. Говорим например и за психически травми или за това, че някоя забележка може да нарани човек. Можеш обаче да нараняваш не само другите, а да късаш и собствените си меса. Лесно може да се прозре и символиката на падането, препъването и подхлъзването. Казваме: паднал духом, паднал от небето, изплъзнах се, изпързалях го, препъни-камък и т. н. Ако в резултат на падане се получи сътресение на мозъка, мисловната система на потърпевшия изцяло се разклаща и поставя под съмнение. Всеки опит да седи изправен му причинява главоболие и той бърза отново да си легне. Така се отнема досегашното превъзходство на мозъка и главата и пациентът усеща на собствен гръб, че мисленето му причинява болка. ФрактуриКостите се чупят почти без изключение при екстремни движения (инциденти с коли, мотори, при спортуване), чрез механично външно въздействие. Счупването незабавно води до продължителен принудителен покой. От тази принудителна пасивност и покой би трябвало да се роди нова ориентация. Счупването ясно показва, че е бил пренебрегнат необходимият край на едно развитие и тялото е трябвало да демонстрира разчупването на старото, за да спомогне за пробиването на новото. Счупването пресича досегашния път, който обикновено се е характеризирал с прекалено голяма активност и движение. Човек се е пресилил и претоварил. Така и при счупването движението и натоварването са се трупали, докато слабото място е поддало. В тялото костта олицетворява принципа на твърдостта, на придаващите опора норми, но също и на закостенелостта. Надделее ли в костта принципът на неподвижността (калций), тя става чуплива и именно заради това не може повече да изпълнява функциите си. Същото е и с нормите - наистина те трябва да дават опора, но престават да вършат това, ако закостенеят прекалено. Счупването на костта показва на физическо ниво, че едно твърде силно закостеняване на нормата е останало незабелязано от психическата система. Така човек става вдървен, неподвижен, лишава се от гъвкавост. Както съществува тенденция с напредването на възрастта човек да се вкопчва все по-здраво в принципите си и да загубва психическата си приспособимост, аналогично и костите му се втвърдяват, така че опасността от счупване нараства. Противоположният полюс олицетворява малкото дете със своите еластични кости, които е почти изключено да се счупят. Малкото дете все още не си е изградило критерии и норми, които да закостенеят. Но когато възрастният човек загуби гъвкавостта си в живота, счупването на гръбначен прешлен коригира тази едностранчивост - пречупва му се гръбнакът. Научете се да се пречупвате, ако не искате да се счупите! Каталог: files2014 -> prosvetni prosvetni -> Книга е опит за проникване в земните и вселенски проявления на необикновено човешко същество prosvetni -> Прозрения Свръхфеноменът Слава Севрюкова Христо Нанев владетелка на духовността prosvetni -> Съдържание: пролог по следите на мистерията време prosvetni -> Съдържание: пролог по следите на мистерията време Изтегляне 3.29 Mb. Сподели с приятели:
|