Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке
Изтегляне 3.29 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Депресия
- Безсъние
- Нарушен сън
- Пристрастяване
- Булимия (вълчи глад)
- Алкохол
- Цигари
- Наркотици
13. Психични симптомиПОД ТОВА ЗАГЛАВИЕ бихме искали да изброим някои от най-честите смущения, които сме свикнали да наричаме „психически". Ще ви направи впечатление колко малко смисъл има подобно обозначение за начина, по който ние разбираме нещата. В действителност не е възможно да се прокара ясна разграничителна линия между соматичните и психическите симптоми. Всеки симптом има психическо съдържание и се изразява чрез тялото. Страхът или депресиите също се проявяват чрез тялото. Такива соматични връзки предоставят и на традиционната психиатрия основа за лекарствената терапия, прилагана от нея. Сълзите на пациент, страдащ от депресия, не са „по-психически" от гнойта или диарията. В най-добрия случай различията изглеждат оправдани в крайната точка на континуитета, където израждането на даден орган може да се сравнява с психична промяна на личността. Но колкото повече се приближаваме от крайните точки към средата, толкова по-трудно става да бъде открита разделителната линия. При внимателно вглеждане, обаче, дори наблюдението на крайностите в никакъв случай не оправдава разграничаването между „соматично" и „психично", тъй като разликата се състои само във вида на проявлението на символа. В картината си на проявление астмата се различава от един ампутиран крак също толкова силно, колкото и от шизофренията. Класифицирането на „соматично" и „психично" води до повече недоразумения, отколкото до въвеждане на някакъв ред. Ние не виждаме необходимост от подобно разграничаване, тъй като теорията ни е изцяло приложима за всички симптоми и не допуска изключения. Наистина, симптомите могат да си служат с най-различни формални изразни форми, но всички те използват тялото, чрез което става видимо и познаваемо скритото зад тях съдържание на съзнанието. Изживяването на симптома се извършва отново в съзнанието, независимо от това дали става дума за тъга или болка, вследствие на рана. В първата част подчертахме, че всичко индивидуално е симптом и че само субективната оценка за болен или здрав е решаваща. Аналогично това важи и за т.н. психична сфера. И тук трябва да се освободим от представата, че има нормално и ненормално поведение. „Нормално" е понятие, което показва статистическата честота, и поради това не върши работа нито като понятие за класификация, нито като ценностен критерий. Вярно е, че нормалното не поражда страх у околните, но е в противоречие с индивидуалността. Защитата на нормалното е ипотека, която тегне върху традиционната психиатрия. Една халюцинация не е нито по-нереална, нито по-реална от всяко друго възприятие. Липсва ѝ само колективното одобрение. „Психичноболният" функционира, според същите психологически закони, като всички останали хора. Страдащият от маниакална психоза, който се чувства застрашен и преследван от убийци, проектира своята собствена агресивна сянка върху заобикалящата го среда в същата степен, както и онези хора, които настояват за по-тежки наказания на престъпниците или се страхуват от терористи. Всяка проекция е лудост, затова неизбежно се налага Въпросът кога една мания все още е в границите на нормалното и кога се превръща в болестно състояние. Психичноболният и психичноздравият са теоретични крайни точки на един континуитет, който се получава от взаимодействието между съзнание и сянка. При психопатите резултатът от успешното потискане се проявява в най-екстремната си форма. Затворят ли се с абсолютна сигурност всички възможни канали и сфери за изживяване на сянката, все някога се стига до промяна в доминирането и сянката изцяло завладява личността. При това тя обикновено потиска също толкова силно и абсолютно контролираната дотогава част на съзнанието и особено енергично наваксва всичко, което другата половина на човека досега не се е осмелявала да изживява. Така порядъчни моралисти се превръщат в безсрамни ексхибиционисти, кротки и меки натури - в диви и необуздани животни, а плахи неудачници започват да страдат от мания за величие. Психозата също прави хората честни, защото наваксва всичко пропуснато с интензивност и абсолютност, всяващи страх у околните. Това е отчаян опит да се приведе изживяваната дотогава едностранчивост отново в равновесие - опит, който рискува да не може повече да се освободи от постоянната смяна на крайностите. Трудността да се открие средата и равновесието се проявява особено ясно при маниакално-депресивния синдром. В психозата човек изживява своята сянка. Открай време лудостта поражда ужас и безпомощност у околните, защото им напомня за тяхната собствена сянка. Лудият ни отваря врата към ада на съзнанието, който съществува у всички нас. Породените от страха бясна съпротива и потискане на тези симптоми са разбираеми, но те не помагат за решаване на проблема. Тъкмо принципът за потискане на сянката води до най-мощната ѝ експлозия и потискането ѝ наново само отлага проблема, без да го решава. Първата необходима стъпка в различна от общоприетата посока и тук е разбирането, че симптомът, в пълна степен, има смисъл и основание. Опирайки се на това разбиране, може да се разсъждава как да се подкрепи успешно целебната целенасоченост на симптома. Тези няколко забележки би трябвало да са достатъчни за изчерпване на темата „психични симптоми". По-подробни обяснения не биха били от полза, тъй като психопатът не предоставя нужната откритост за тълкуване. Неговият страх от сянката е толкова огромен, че той обикновено я проектира изцяло навън. Заинтересованият наблюдател няма да срещне особени трудности при едно евентуално тълкуване, ако вземе под внимание многократно обсъжданите в тази книга правила: 1. Всичко, което се изживява от пациента навън, са проекции на неговата сянка (гласове, нападения, преследвания, хипнотизатори, помисли за убийство и т. н.). 2. Самото психическо поведение е принудителното осъществяване на неживяната сянка. И накрая, психичните симптоми изобщо не подлежат на обяснение, защото те изразяват проблема съвсем директно и не се нуждаят от друго равнище за преобразуване. Оттам и всичко, което би могло да се каже за проблематиката на психичните симптоми, бързо започва да звучи банално, защото липсва крачката на „превеждането". Все пак, в тази рамка бихме искали да очертаем още три симптома, тъй като те са широко разпространени и обикновено се причисляват към психическата сфера: депресия, безсъние и пристрастяване. ДепресияДепресия е събирателно понятие за една симптоматична картина, която обхваща диапазона между чувството за потиснатост и безинициативност и т. нар. ендогенна депресия, придружена от пълна апатия. Наред с цялостната липса на активност и унилото настроение, при депресията са налице, преди всичко, огромен брой съпровождащи телесни симптоми като умора, безсъние, безапетитие, запек, главоболие, сърцебиене, болки в кръста, смущения в менструацията при жените и понижен физически тонус. Депресивният пациент се измъчва от остро чувство за вина, той се самоупреква и постоянно се старае да заглади нещата. Думата депресия произлиза от латинския глагол дерпто, който значи „потискам". Това навежда на въпроса от какво всъщност е потиснат депресивният пациент или какво самият той се стреми да потисне. Отговорът се съдържа в три тематични области: 1. Агресивност. Вече споменахме, че насочената навътре агресивност се превръща в телесна болка. Към тази констатация би могло да се добави, че в психическата сфера потиснатата агресивност води до депресия. Блокираната проява на агресивност се насочва навътре и превръща източника си в потърпевш. Резултат на потиснатата агресивност е не само чувството за вина, но и многобройните соматични, придружаващи симптоми с разпръснатите из цялото тяло болки. На друго място вече казахме, че агресията е само особена форма на жизнена енергия и активност. Психиатрията ревностно се старае да увлече депресивния пациент отново в някаква дейност, но той възприема това като заплаха. Нарочно избягва всичко, което не би получило публично одобрение, и се опитва, чрез безукорен живот, да тушира своите агресивни и деструктивни импулси. Насочената набътре агресивност намира най-явен израз в склонността към самоубийство. При опити за самоубийство би трябвало винаги да се проучва въпросът коя е била действителната мишена. 2. Отговорност. Депресията е - ако се абстрахираме от самоубийството - най-екстремната форма на отхвърляне на отговорност. Депресивният пациент вече не води активен живот, той вегетира, повече е мъртъв, отколкото жив. Но при цялата му съпротива отново да започне да се сблъсква активно с живота, през задната врата на чувството за вина депресивният пациент продължава да се конфронтира с темата „отговорност". Страхът от поемане на отговорност изпъква на преден план при всички депресии, които настъпват точно тогава, когато пациентът трябва да премине в нова фаза от живота си (показателна е след-родилната депресия). 3. Резигнация - самота - старост - смърт. Тези четири тясно свързани понятия обхващат последната и според нас най-важна тематична област. При депресията пациентът е принуден насилствено да се сблъсква с обратния на живота полюс - смъртта. Всичко живо, като движение, промяна, общуване му е отнето и се проявява противоположният им полюс: апатия, застиналост, самота, мисли за смъртта. Смъртната сфера на живота, която се налага така внушително при депресията, е сянката на този пациент. Конфликтът се състои в еднакво големия страх както от живота, така и от смъртта. Активният живот носи със себе си вина и отговорност - стремежът обаче е да се избягнат тъкмо те. Поемането на отговорност предполага отказ от външни проекции и възприемане на самотата. Депресивната личност се страхува от това, ето защо се нуждае от хора, в които да се вкопчи. Раздялата или смъртта на такива хора често може да отключи депресия. Човекът остава сам - а да живее сам и да носи отговорност той не желае. Бои се от смъртта и затова не разбира условията на живота. Депресията прави хората откровени и честни. Благодарение на нея, неспособността да се живее и да се умира излиза наяве. БезсъниеБроят на хората, чийто сън е нарушен за по-кратки или по-дълги периоди, е много голям. Пропорционално нараства и употребата на приспивателни. Подобно на яденето и секса, сънят е инстинктивна основна потребност на човека. В това състояние преварваме една трета от живота си. Сигурното, защитено и удобно място за сън е от съществено значение както за животните, така и за хората. Уморените животни и хора са готови да изминават дълги разстояния, докато си намерят подходящо убежище за почивка. Смущенията в съня ни създават особено неприятни усещания, а липсата на сън човек възприема като една от най-големите заплахи. Здравият сън обикновено е свързан с изградени навици: определено легло, определено положение, определен час от денонощието и т. н. Всяка промяна на тези навици е в състояние да наруши съня ни. Сънят е своеобразен феномен. Всички ние умеем да спим, без някой да ни е учил на това, и все пак не знаем как го правим. Преварваме една трета от живота си в това състояние на съзнанието, но нямаме почти никакви познания в тази област. Копнеем за сън, макар често да усещаме някаква опасност, дебнеща ни от сферата на съня и сънуването. Обичаме да омаловажаваме тези опасности с пренебрежителната забележка: „Това беше само сън!" или: „Сънищата са измамни". Но ако бъдем честни, трябва да си признаем, че в съня живеем и изживяваме същото чувство за реалност, както във всекидневния живот. Който се замисли над тази взаимовръзка, може би ще стигне до извода, че светът на дневното ни съзнание също е илюзия и сън, подобно на нощното сънуване, и че двата свята съществуват само в съзнанието ни. Откъде идва убеждението, че животът, който водим през деня, е по-реален и по-истински от живота в сънищата? Кое ни дава право да поставяме пред съня едно „само"? Всеки опит на съзнанието е еднакво истински - все едно дали се нарича реалност, сън или фантазия. Нека си поиграем с мисълта, че двата полюса - дневни преживявания и преживявания насън - могат да разменят местата си: това ще ни бъде от полза. Да си представим, че животът ни протича в съня, който ритмично бива прекъсван от паузи, отговарящи на всекидневния ни живот. „Ван сънува, че е пеперуда. Той кацаше по цветята сред тревата, пърхаше насам-натам. После се събуди и не знаеше дали е Ван, който бе сънувал, че е пеперуда, или пък е пеперуда, сънувала че е Ван". Такава смяна на полюсите е полезно упражнение, за да прозрем, че не се разбира от само себе си дали едното или другото е по-реално и по-истинско. Будуване и спане, дневно и нощно съзнание са полярности, които се компенсират взаимно. По аналогия, на деня и светлината съответстват будуването, животът, активността, а на нощта и мрака - почивката, несъзнателното и смъртта.
Според тази архетипна аналогия народът нарича съня малък брат на смъртта. С всяко заспиване се учим да умираме. Заспиването изисква от нас да изпуснем контрола, да изоставим преднамереността, активността. То изисква от нас отдаване и първично доверие, впускане в неизвестното. Заспиването не може да се предизвиква чрез принуда, самообладание, воля и концентрация. Всеки активен стремеж е най-сигурният начин да се прогони сънят. Не бихме могли да сторим нищо повече, освен да създадем благоприятни предпоставки - и тогава трябва да чакаме търпеливо, да вярваме, че то ще се случи, че сънят ще дойде. Почти не ни е позволено дори да наблюдаваме този процес - самото наблюдение вече би ни попречило да заспим. Всичко онова, което изисква от нас сънят (и смъртта), не спада към силните страни на човека. Ние сме населили твърде гъсто полюса на активността, прекалено се гордеем с уменията и моженето си, прекалено сме зависими от интелекта си и от предизвикания от недоверието си контрол, за да можем да проявим себеотдаване, доверчивост и освобождаване и да ги превърнем в обичаен начин на поведение. Затова никой не бива да се учудва, че безсънието (наред с главоболието!) се отнася към най-честите смущения в здравето на нашата цивилизация. Културата ни, въз основа на своята едностранчивост, среща трудности с всички области на срещуположния полюс, както може веднага да се види от направената по-горе аналогия. Страхуваме се от чувството, от ирационалното, от сянката, от несъзнателното, от злото, от мрака и от смъртта. Болезнено се вкопчваме в своя интелект и в дневното си съзнание, на което вярваме, че може да проумее всичко. И когато ни застигне призивът: „Освободи!", у нас се промъква страхът, защото загубата ни се струва прекалено голяма. И въпреки това копнеем за сън и изпитваме необходимост от него. Както нощта принадлежи към деня, така и сянката е свързана с нас и ни принадлежи, а смъртта принадлежи към живота. Сънят ни отвежда всекидневно до този праг - между отсам и отвъд -принуждава ни в нощните и сенчести сфери на душата ни, кара ни да преживяваме в съня неизживяното и отново ни връща равновесието. Който страда от безсъние - или по-точно, на когото му е трудно да заспи, се бои да се освободи от съзнателния контрол и да се довери на несъзнателното. Съвременният човек едва ли прави цезура между деня и нощта, като вместо това пренася в дебрите на съня своите мисли и всекидневна дейност. Превръщаме нощта в продължение на деня по същия начин, по който искаме да анализираме нощната страна на душата си с методите на дневното съзнание. Липсва цезурата, като съзнателна смяна на полярността, пермутация. Страдащият от безсъние би трябвало най-напред да се научи да завършва съзнателно деня, за да може да се отдаде цялостно на нощта и нейните закони. Той трябва да се научи още и да се грижи за неосъзнатите си сфери, за да открие откъде се надига страхът. Преходност и смърт са важни за него теми. На страдащия от безсъние липсват първичното доверие и способността за себеотдаване. Той се отъждествява силно с „движещата сила" и не съумява „да се предаде". Тук темите са почти същите, с каквито се запознахме при оргазма. Сънят, както и оргазмът, са малка смърт и се изживяват като опасност от хора, отъждествяващи се силно със своя аз. Ето защо най-надеждното приспивателно средство е примиряването с нощната страна на живота. Старите трикове, като броенето на овце, също имат успех само ако се откъснем от интелекта си. Всяка монотонност е скучна за лявата половина и я кара да се откаже да доминира. Всички медитативни техники използват тази закономерност: Концентриране върху една точка или върху дишането,, повтарянето на едно „заклинание" - това води до превключване от ляво на дясно, от дневната на нощната страна, от активност към пасивност. На когото тази естествена ритмична смяна създава затруднения, би трябвало да се погрижи и за избягвания от нас полюс. Това е целта и на симптома. Той предоставя на човека предостатъчно време да се справи с ужасите и страховете, навявани му от нощта. И тук симптомът подтиква към честност: всички страдащи от безсъние се боят от нощта. Това е вярно. Прекалено силната потребност от сън свидетелства за противоположната проблематика. Хора, които макар да са спали достатъчно, срещат трудности при събуждането и ставането от леглото, трябва да обърнат внимание на страха си от изискванията на деня, от действието и постиженията. Да се събудиш и да започнеш деня означава да станеш активен, да действаш и да носиш отговорност за действията си. Комуто се удава трудно да прекрачи в дневното съзнание, той се укрива в света на сънищата и несъзнателността на детството и иска да избяга от изискванията и отговорностите на живота. В подобни случаи темата гласи: бягство в несъзнателното. Както заспиването има отношение към смъртта, така събуждането е едно малко раждане. Понякога раждането и осъзнаването могат да отключат същия страх, както нощта и смъртта. Проблемът е в едностранчивостта - решението се намира в средата, в равновесието, в „както, така и". Едва тук става ясно, че раждането и смъртта са едно. Нарушен сънБезсънието би трябвало да послужи като повод да се поставят следните въпроси: 1. Колко голяма е зависимостта ми от властта, контрола, интелекта и наблюдението? 2. Умея ли „да освобождавам"? 3. Колко разбити са у мен способността за себеотдаване и първичното доверие? 4. Интересува ли ме нощната страна на душата ми? 5. Колко голям е страхът ми от смъртта - достатъчно ли съм мислил за нея? Прекомерната потребност от сън налага да си зададем въпросите? 1. Бягам ли от активност, отговорност и осъзнаване? 2. В свят на сънища ли живея и страхувам ли се да се събудя в реалността?
Всички големи герои от митологията и литературата са се впускали в търсене - Одисеи, Дон Кихот, Парсивал, Фауст - и не са преставали да търсят, докато не са постигали целта си. Търсенето е помагало на героя да премине през мрак и многобройни опасности, довеждало го е до объркване и отчаяние. Но когато намирал търсеното, всичките му усилия преставали да изглеждат нищожни. Всеки човек се е отправял на странстване и при това странстване се блъска в най-потайните и странни брегове на душата си - но той не бива да засяда, нито да затъва в тях, не бива да престава да търси, докато не намери. „Търсете и ще намерите..." се казва в Евангелието. Но който се плаши от изпитанията и опасностите, от трудностите и криволиците на пътя, се пристрастява. Той проектира целта на своето търсене върху нещо, което вече е открил по пътя, и слага край на самото търсене, инкорпорира целта-заместител и не може да се насити. Опитва се да утоли глада си с все по-големи количества от тази ерзац-храна и не забелязва, че с яденето гладът му нараства. Той се е пристрастил и не си признава, че е объркал целта и че е трябвало да продължава да търси. Страхът, удобството и заслепението го държат в плен. Всяко спиране по пътя може да доведе до пристрастяване. Навсякъде дебнат сирени, които се опитват да примамят странника и да го привържат със себе си - да го накарат да се пристрасти. Можеш да се пристрастиш към всичко, ако не вникнеш в същността му: пари, власт, слава, имущество, влияние, знание, удоволствия, религиозни представи, наркотици, ядене, пиене, аскетизъм. Каквото и да е - всичко си има своето основание като опит и всичко може да се превърне в наркотик, ако не успеем да се освободим от него. Пристрастяването е страх от нови изживявания. Който схваща живота си като пътешествие и винаги е на път, е търсещ, а не пристрастен човек. За да се осъзнаеш като търсещ, е нужно да признаеш своята безотечественост. Който вярва в обвързването, вече е пристрастен. Всички ние имаме своите наркотици, които отново и отново упойват душите ни. Не наркотиците са проблемът, а удобствата при търсенето. Опиатите дават най-добра представа за доминираща тема, към която се стреми определен човек. Но погледът ни лесно става едностранчив, ако пренебрегнем общоизвестните и ползващи се с уважението на обществото наркотични средства (богатство, успех, знания и т.н.). Все пак, бихме искали да характеризираме накратко онези опиати, които са обявени колективно за патологични. Булимия (вълчи глад)Животът е низ от уроци. А усвояването им означава да интегрираш и приемеш в съзнанието си онези принципи, за които досега си вярвал, че са извън твоя аз. Непрестанното „попиване" на новото води до разширяване на съзнанието. „Духовната храна" може да се замести с „веществена", но това инкорпориране води само до „разширяване на тялото". Ако гладът за живот не се засища чрез опита, той напада тялото и се обажда като глад за храна. Този глад обаче е ненаситен, тъй като вътрешната празнота не може да бъде запълнена с храна. В една от предишните глави казахме, че любовта е себеотваряне и приемане - страдащият от булимия изживява любовта само в тялото си, тъй като не успява да го стори в съзнанието си. Той копнее за любов, но вместо да отвори границата на своя аз, отваря устата си и се тъпче до пръсване. В резултат на това трупа излишни тлъстини, „затлъстява от мъка". Страдащият от вълчи глад търси любов, признание и похвала - за съжаление на погрешна плоскост. АлкохолАлкохоликът жадува за добър и безконфликтен свят. Целта му не би била погрешна, стига да не искаше да я постигне чрез предотвратяването на конфликти и проблеми. Но той не е готов да се впусне съзнателно в конфликтността на живота и да намери решение чрез работа. Ето защо притъпява конфликтите и проблемите си с алкохол, който му помага да се залъгва, че светът е добър. Обикновено алкохоликът се стреми и към човешка близост. Алкохолът създава само едно карикатурно подобие на близост, като премахва прегради и задръжки, изтрива различията в общественото положение и позволява бързо побратимяване, което обаче е лишено от дълбочина и привързаност. Алкохолът е опит за задоволяване на потребността от добър, безконфликтен, братски свят. Всичко, което се изпречва на пътя на този идеал, трябва да бъде погълнато. ЦигариПушенето е най-тясно свързано с дихателните пътища и белите дробове. Спомняме си, че дишането има отношение най-вече към комуникацията, контакта и свободата. Пушенето е опит да се стимулират и задоволят тези области. Цигарата се превръща в заместител на истинското общуване и истинската свобода. Рекламите на цигари ловко се прицелват именно в тези човешки копнежи: свобода на каубоите, преодоляване на всички ограничения при летенето, пътуване в далечни страни и компания на щастливи хора - всички тези въжделения на аза могат да бъдат задоволени с помощта на цигарите. Извървяваш километри - и за какво? Заради една жена, за един приятел, за свободата. Или просто заместваш всички тези истински желания с една цигара и цигареният дим замъглява действителните цели. НаркотициХашишът (марихуаната) има доста подобна символика като алкохола. Човек бяга от проблемите и конфликтите, укривайки се в приятни състояния. Хашишът смекчава суровостта на живота и притъпява остротата на конфликтите. Всичко добива омекотен вид и предизвикателствата се отдръпват. Кокаинът (и подобните на него стимулиращи средства, като каптагон) има обратен ефект. Той стимулира неимоверно способностите и постиженията и дори може временно да доведе до по-големи успехи. Тук трябва да се анализира темата „успех, постижение и признание", защото опиатите са само средство за извънмерно увеличаване на тяхната сила. Търсенето на успех винаги е търсене на любов. Например във филмовите среди и сред хората от шоубизнеса употребата на кокаин е особено разпространена. Жаждата за любов е проблем, присъщ за този бранш. Артистът копнее за любов и се надява да задоволи копнежа си чрез благосклонността на публиката. (Обстоятелството, че това не е възможно, от една страна, го прави все „по-добър", а от друга - психически все по-нещастен!). Дали със или без стимуланти, тук истинският наркотик се нарича успех, който трябва да замести действителното търсене на любов. Хероинът позволява най-тоталното бягство от сблъсъка с този свят. От изброените дотук опиати много рязко се разграничават психотропните дроги (ЛСД, мескалин и др.). Зад приемането на такива наркотици се крие (повече или по-малко осъзнато) намерението да се обогати опитът на съзнанието и да се премине в трансцедентността. Психотропните дроги не правят човека зависим в по-тесния смисъл. Дали представляват легитимни помощни средства, за да добие съзнанието нови измерения, не е лесно да се каже, защото проблемът не е в самия наркотик, а в съзнанието на човека, който го употребява. На човека винаги принадлежи само онова, което сам си е изработил. Затова обикнобено е много трудно да се приспособиш към придобитото чрез наркотика ново пространство на съзнанието и да не се оставиш то да те удави. Колкото по-далеч е отишъл някой по този път, толкова по-безопасни стават за него наркотиците и толкова по-малко се нуждае той от тях. Всичко онова, което може да се постигне с помощта на наркотици, може да се постигне и без тях - но по-бавно. А привързаността е опасен наркотик по пътя на човека! Каталог: files2014 -> prosvetni prosvetni -> Книга е опит за проникване в земните и вселенски проявления на необикновено човешко същество prosvetni -> Прозрения Свръхфеноменът Слава Севрюкова Христо Нанев владетелка на духовността prosvetni -> Съдържание: пролог по следите на мистерията време prosvetni -> Съдържание: пролог по следите на мистерията време Изтегляне 3.29 Mb. Сподели с приятели:
| ||||||||||||||||