Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке

15. СПИН

СЛЕД ИЗЛИЗАНЕТО НА ТАЗИ КНИГА през 1983 г. един нов симптом чудовищно бурно нах­лу в центъра на обществения интерес и по всяка вероятност - някои признаци говорят за това -още дълго ще се задържи там. Четири букви сим­волизират тази нова епидемия: СПИН, като абре­виатура на „Синдрома на придобитата имунна не­достатъчност", което ще рече „придобит недос­тиг на защитна сила". Материален виновник е ви­русът HTLV-III/LAV - един съвсем малък, свръхчувствителен причинител, който може да преживява само в много специфична среда, затова за предава­нето му са нужни пресни кръвни клетки или спер­ма, които да проникнат в кръвообращението на друго лице. Извън човешкия организъм причините­лят умира.

Като естествен резервоар за вируса на СПИН се смятат определени видове маймуни в Централна Африка (по-специално зелената морска котка). Той беше открит за първи път в края на седемдесетте години у един наркоман в Ню Йорк. Посредством нееднократно общо употребявани инжекционни игли вирусът се разпространи отначало сред наркомани, оттам обаче попадна сред кръгове на хомосексуа­листи, където чрез сексуален контакт продължи да се предава. Сред всички рискови групи и досега хомо­сексуалистите са на първо място, навярно защото практикуваното от тях предимно анално сношение много често води до наранявания на чувствителна­та лигавица на ректума. По този начин сперма, съдържаща вируса, може да проникне в кръвообращението (вагиналната лигавица е далеч по-малко податлива на наранявания).

СПИН се появи тъкмо в момента, когато хомо­сексуалистите в Америка значително подобриха и легитимираха своето социално положение. Наисти­на междувременно стана известно, че в Централна Африка СПИН е разпространен също толкова ши­роко сред хомосексуалистите, но именно хомосексу­алните кръгове в Америка и в Европа предоставиха хранителната среда за разпространение на тази епидемия. Всички вече виждат, че епидемията на удоволствието СПИН е генерална заплаха за дос­тигнатата в наши дни сексуална свобода и разюзда­ност - едни съжаляват, други виждат в това справедливо Божие наказание. Неоспоримо е, че СПИН стана колективен проблем. СПИН не засяга едини­ци, засяга всички нас. Затова авторите и издателс­твото сметнахме за целесъобразно да включим до­пълнително в книгата тази глава, в която ще се опитаме да вникнем и в смисъла на симптоматика­та на СПИН.

Разгледаме ли симптоматиката на СПИН, най-напред особено впечатление правят четири пункта:

1. СПИН води до срив на собствените защитни сили на тялото, т. е. изчезва способността му да се разграничава и да се защитава срещу ид­ващите отвън причинители. Тази невъзстановима слабост на имунната защита прави забо­лелите от СПИН податливи на инфекции (и на някои ракови заболявания), които не застраша­ват здравите хора с неразрушена защита.

2. Тъй като вирусът ШЪУ-ШДАУ има много дъ­лъг инкубационен период - т. е. между момен­та на вирусната инфекция и същинското забо­ляване могат да изминат няколко години, -СПИН е свързан с нещо много злокобно. Като оставим настрана възможностите на теста (Елайза тест), човек не може да знае със сигурност колко хора и дали самият той не е за­разен. Така СПИН става „невидим" враг, който е трудно да бъде победен.

3. Тъй като човек може да се зарази от СПИН само чрез предаване, и то от своя страна е свързано с кръв и сперма, СПИН не е частен, не е личен.проблем, а ни кара под силно въздейст­вие да изживяваме зависимостта си от другия.

4. Накрая остава да споменем като главна тема на СПИН сексуалността, с която по същество се ограничава предаването. Оставаме наст­рана другите две възможности - нееднократ­ната употреба на инжекционни игли и пренасянето на вируса чрез кръвни банки - тъй като тези два източника на опасност сравнително лесно могат да бъдат елиминирани. По този начин СПИН придоби статуса на „венерическа болест", а върху сексуалността падна сянката на „смъртоносен страх".

Ние стигнахме до убеждението, че СПИН, като колективна опасност от заболяване, е последова­телно продължение на видимо очерталият се проб­лем с рака. Рак и СПИН по съдържание имат нещо много общо, поради което заедно биха могли да се обобщят под надслова „заболяла любов". За да се разбере наистина какво имаме предвид с това, нео­бходимо е още веднъж накратко да обърнем внима­ние на темата „любов" и да си припомним казано­то в предишните глави. В четвърта глава от пър­вата част на тази книга („Добро и зло") се научих­ме да разбираме любовта като онази инстанция, ко­ято единствено е в състояние да преодолява поляр­ността и да съединява противоположностите. Тъй като противоположностите обаче винаги са дефинирани с граници добро/зло, вътре/вън, аз/ти, любов­та има функцията да преодолява граници, или - по­точно казано, - да унищожава граници. Между дру­гото, дефинирахме любовта и с функцията да се отваря, да допуска в себе си „другото", да жертва гра­ницата на аза.

Жертвоготовността, която произлиза от любовта, има отдавнашна и богата традиция в поези­ята, митовете и религията. Нашата култура поз­нава образа на Иисус, който от любов към човечес­твото приема върху себе си саможертвата на смъртта и така извървява пътя на всички божи синове. Когато говорим за „любов", имаме предвид ду­шевен процес, а не физически акт - когато имаме предвид „физическа любов", говорим за сексуалност.

Като разгледаме тази разлика, много бързо ста­ва ясно, че в нашето съвремие и в нашето общес­тво съществува голям проблем с „любовта". Любовта е насочена преди всичко към душата на дру­гия, а не към тялото му. Сексуалността иска тя­лото. И двете имат своето основание, - едностранчивостта, както винаги, е опасна. Животът е баланс, уравновесеност на ин и ян, горе и долу, ляво и дясно.

Отнесено към нашата тема, това означава сексуалността да бъде балансирана с любов, иначе се плъзгаме в едностранчивостта, а всяка едностран­чивост е ,„зло", т. е. нездрава, и поради това - бол­на. Ние едва ли осъзнаваме колко много се свръхизтъкват в наши дни силите на егото, и заедно с това разграниченията, защото този начин на инди­видуализиране за нас вече е разбираем от само себе си. Ако вземем за конкретен пример мястото, кое­то обществото отрежда сега на хора от индуст­рията, рекламата и изкуството, и направим сравне­ние с античността, когато повечето автори са ос­тавали анонимни, може би ще стане ясно какво имаме предвид с подчертаването на егото. Това проличава и в много други области на живота, като например промяната от голямо семейство към малко семейство или до „най-новата" форма на живот като сингъл. Апартаментът като модерно жилище, е външен израз на нарастващата самота и изолация на човека.

На това едностранчиво развитие модерният свят се опитва да противодейства с две помощни средства: комуникация и сексуалност. Медиите се надпреварват в развитието си: вестник, радио, те­левизия, телефон, компютър, телетекст и т. н. -всички ние сме свързани електронно един с друг чрез кабели и мрежи. Електронните комуникации не ре­шават проблема с уединяването и самотата, защо­то са твърде необвързващи. Освен това, развитие­то на модерните електронни системи показва мно­го добре на човека безсмислието и невъзможността наистина да се разграничи, да запази нещо за себе си в тайна или да наложи егоцентристките си претен­ции (запазването на професионална тайна, защи­тата на информацията, авторското право стават все по-трудни и по безсмислени, колкото повече нап­редва развитието на електрониката!)

Сексуалната свобода е втората вълшебна дума: всеки може, има право и иска да влиза в „контакт и допир" с всекиго - остава обаче душевно недокоснат. Затова не е чудно, че нови комуникационни средства се поставят в услуга на сексуалността: като се за­почне от „контактните обяви" във вестниците и се стигне до телефонния секс и компютърния секс -най-новата игра в САЩ. Сексуалността служи за задоволяване на страстта, и то само на собствената - „партньорът" всъщност е помощно средство! В края на краищата, човек изобщо не се нуждае от дру­гия, човек може да задоволи страстта си по телефо­на или дори сам (мастурбация).

Любовта, напротив, предполага истинска среща с друг човек. Срещата с „другия" обаче винаги е и процес, който навява страх, защото тя включва поставянето на въпроса за собствената същност, такъв, какъвто съм. Срещата с друг човек винаги е и среща със собствената сянка. Затова партнъорството е толкова трудно. Любовта има повече общо с труда, отколкото със страстта. Любовта застрашава границата на нашето его и иска от нас да се отворим навън. Сексуалността е велико­лепно помощно средство за любовта - за да може на физическо равнище също да се преодолеят гра­ниците и да се изживее единство. Откаже ли се обаче човек от любовта и изживява ли само сексуалността, сексът сам не може вече да изпълни тази задача.

Нашето съвремие, както вече казахме, в най-ви­сока степен поставя ударението върху егото и про­явява отрицателно отношение към всичко, което има за цел да преодолее полярността. С изтъкване­то на сексуалността ние трескаво се опитваме да прикрием неподготвеността си за любовта и, като ѝ намерим заместител - нашето време е „сексуализирано", но лишено от любов. Любовта пропада в сянката. Така очертаният проблем засяга нашата съвременност и цялата западна култура: това е ко­лективен проблем.

Този проблем изкристализира особено ясно сред хомосексуалистите. В случая не става дума за раз­ликата между хомосексуалност и хетеросексуалност, а за недвусмисленото развитие на действието върху самата хомосексуална сцена, която все по­вече се отклонява от трайното партньорство с едно единствено лице към промискуитета, при кое­то сексуалният контакт с десет до двадесет пар­тньора в един-единствен уикенд не е изключително явление. Забележете, че развитието и свързаната с това проблематика при хомосексуалните е еднаква както при хетеросексуалните, обаче това развитие сред хомосексуалистите вече е по-напреднало и по-екстремно, отколкото при хетеросексуалното насе­ление.

Колкото повече любовта се отделя от сексуал­ността и сексът преследва само целта за изживяване на собственото удоволствие, толкова по-бързо избледняват сексуалните дразнения. Това води до безкрайна ескалация на прага на дразнимостта -предизвикателствата на дразненията трябва да стават все по-своеобразни, по-ексцентрични и по-рафинирани, за да възбуждат все повече и повече. Това, от своя страна води и до твърде екстремни като форма сексуални контакти, чиято конкретна структура ясно показва колко незначителна роля се отрежда на другия човек и как той се превръща в прост стимулатор.

Смятаме, че казаното дотук е достатъчно като фон, за да се разбере СПИН като болестна картина.

Престане ли любовта да се изживява в съзнание­то, в смисъл на душевна среща и разбирателство с друг човек, тя пропада в сянката и в крайна сметка - в тялото. Любовта е принципът, способен да преодолее условността на границите и да подготви себеотварянето към нещо, идващо отвън, за да станем едно с него. Сривът на защитните сили при СПИН отговаря точно на този принцип. Собстве­ната защита на тялото отбранява тъкмо тази граница, която е естествено необходима за корпоралното съществуване, тъй като всяка форма обус­лавя разграничаване, т. е. его. Пациентът със СПИН изживява на физическо равнище любовта, отвореността и свързаните с това чувствител­ност и ранимост, които от страх е избягвал на ду­шевно равнище.

Тематиката при СПИН много прилича на тази при рака, затова разглеждаме и двата симптома под названието „заболяла любов". Разликата обаче се състои в това, че ракът е „по-личен" от СПИН, той в значително по-голяма степен засяга само па­циента не се предава на партньора. СПИН, напро­тив, ни Кара в по-голяма степен да осъзнаем, че не сме сами в света, че всяко самостоятелно обособя­ване е илюзия и егото, в последна сметка, е лудост.

СПИН ни кара да се усещаме винаги като част от една общност, част от едно по-голямо цяло и вина­ги да носим отговорност за всички. Пациентът със СПИН много остро чувства огромната тежест на тази отговорност и трябва да реши как иска да се справи с нея. СПИН принуждава, в края на краища­та, Към отговорност. Внимание и предпазливост по отношение на другия са теми, които тъкмо при па­циенти, носители на вируса на СПИН, досега не са достатъчно разглеждани.

Освен това, СПИН принуждава към пълен отказ от агресивност в секса, защото, потече ли кръв, партньорът ще бъде заразен. С употребата на презервативи (и гумени ръкавици) отново изкуствено се изгражда „граница", която СПИН, на физическо равнище, е разрушил. С отхвърлянето на агресивния секс пациентът има шанса да се научи на нежност и ласки, като форма на отношение към партньора, а освен това СПИН го поставя в контакт и с из­бягваните по-рано теми като слабост, безсилие, па­сивност - или, накратко казано: с неговия свят на чувствата.

Бързо прави впечатление, че всички сфери, които СПИН потиска (агресия, кръв, безогледност), са елементи от мъжката полярност (ян), докато те­мите, които СПИН налага, са подчинени на женската полярност (ин) - (слабост, безсилие, ласка, нежност, съобразяване с другия). Ето защо не е чудно, че СПИН преобладава сред хомосексуалистите: тъкмо защото хомосексуалистът избягва сблъсъка с женското (във факта, че самият хомосексуален мъж в поведението си толкова силно изживява жен­ствеността, няма никакво противоречие, защото това вече е симптом!).

Като рискови групи за СПИН наркоманите и хомосексуалистите са на първо място. Тези две групи сравнително силно се разграничават от обществото. Те често отхвърлят и дори ненавиждат останалите хора и сами си навличат омраза. При забо­ляването от СПИН тялото живее и се учи в противоположността на омразата: отказ от защита и оттук - любов към всичко.

СПИН изправя човечеството пред дълбоката сфера на сенките. Като пратеник на „долния свят", той носи и двоен смисъл, тъй като входните врати за причинителите също се намират в „долния свят" на човека. Самият причинител остава дълго време „на тъмно", неизвестен и незабележим, но бавно и постепенно, като се възползва от податливостта и отпадналостта на пациента, прониква в неговото съзнание. Тук СПИН призовава към завой, към метаморфоза. Той е зловещ за нас, защото идва и действа от сферата на прикритото, несигурното, несъзнаваното - СПИН е „невидимият враг", от който още Амфортас (припомнете си легендата за Великия Граал) бил неизлечимо наранен.

СПИН е в символична (и свързана с времето ни) взаимовръзка със заплахата от радиоактивност. След като „модерният човек" с толкова усилия отхвърли всички „невидими, неуловими, безименни и не­съзнателни светове", обявявайки ги за „несъществу­ващи", сега те му отвръщат с удар, като отново пророкуват праужаса, който в дълбока древност са всявали демоните, духовете, беснеещите божества и чудовищата от царството на невидимото.

Сексуалната мощ, както е известно, е голяма, „ужасна" сила у човека. Тя има способността да раз­деля и да свързва, в зависимост от това върху как­ва плоскост се проявява. Ние не си поставяме зада­чата отново да пращаме по дяволите и да пропъждаме сексуалността, но със сигурност се стремим да покажем, че човек има нужда да приведе отново в равновесие чисто телесното разбиране за сексуа­лността със „способността си за духовно общува­не", която накратко наричаме „любов".

Да обобщим:

Сексуалност и любов са двата полюса на една тема - „обединяване на противоположностите".

Сексуалността се отнася към телесността, любовта - към душата на другия.

Сексуалността и любовта трябва да бъдат ба­лансирани, т. е. да се поддържат в равновесие.

Психическата среща (любов) бързо се изживява като заплаха, като навяваща страх, защото поста­вя под въпрос границите на собствения аз. Едност­ранчивото изтъкване на телесната сексуалност позволява любовта да пропадне в сянката. В такъв случай сексуалността се проявява като агресивна и нараняваща (вместо психическите граници на аза сега се нарушават телесни граници, тече кръв).

СПИН е екстремно състояние на любов, пропад­нала в сянката, което разтваря границите на аза в тялото и така дава възможност психически потисканият страх от любовта да се изживява на телес­но равнище.

Така и смъртта, в края на краищата, е само те­лесната форма на любовта, защото смъртта осъ­ществява тоталното отдаване и отказа от обосо­бената същност на аза (християнство). Смъртта обаче винаги е и начало на някаква промяна, начало на метаморфоза.