Бюлетин съдебна практика по
Изтегляне 0.53 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- ПРАВАТА НА ЧОВЕКА Брой 5, януари 2011 г. Съдържание
- ПРАВО НА ЖИВОТ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
- ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ ДРУГИ ДЪРЖАВИ
- ЗАБРАНА ЗА ИЗТЕЗАНИE И НЕЧОВЕШКО И УНИЗИТЕЛНО ОТНАСЯНЕ ДЕЛА НА ЕСПЧ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
БЮЛЕТИН СЪДЕБНА ПРАКТИКА ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА Брой 5, януари 2011 г. Съдържание В настоящия пети бюлетин „Съдебна практика по правата на човека“ ще намерите кратко резюме на решенията, постановени през януари 2011 г. от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по дела срещу България, и подбрани решения по дела срещу други държави. Отразени са и онези жалби, комуникирани от ЕСПЧ на българското правителство, които поставят значими или нови проблеми в защитата на правата на човека в България. Бюлетинът излиза в електронен вариант дванадесет последователни месеца и се разпространява безплатно. Подбрани и представени са решения в следните области:
Неоказването на адекватна медицинска помощ на задържано лице и неефективното разследване на последвалата му смърт представляват нарушения на материалния и на процедурния аспект на правото на живот по чл. 2 от Конвенцията. Решение на Съда по дело Iordanovi v. Bulgaria (no. 10907/04) 
Фактите: Жалбоподателите са родителите на Илия Йорданов – 21-годишен младеж, задържан от полицията на 14.10.2003 г. заради притежание на хероин. След задържането си Илия бил прегледан от лекар, чиито единствени заключения били, че младъжът е наркозависим. На 17.10.2003 г. Илия се почувствал зле; лекарят преценил, че е дехидратиран и му предписал лекарство. Била извикана „Бърза помощ”, но заключенията на лекарите били, че няма нужда от хоспитализиране. По-късно същия ден Илия бил разпитан в присъствието на своя адвокат, според когото младежът се чувствал много зле. Адвокатът уведомил разследващите органи, че клиентът му страда от диабет, и поискал да се вземат мерки, за да му се осигури адекватна медицинска помощ. Това не било записано в медицинското досие на младежа. Вечерта отново била извикана „Бърза помощ”. Пристигналият лекар установил, че Илия има ниско кръвно налягане и му предписал лекарства. Рано сутринта на следващия ден Илия бил открит мъртъв. При аутопсията било установено изключително високо ниво на захар в кръвта, липса на наркотици в кръвта и липса на следи от сериозно физическо насилие. Било образувано наказателно производство, но впоследствие прокуратурата го прекратила, приемайки, че никой от служителите в следствения арест не е нарушил служебните си задължения и че няма данни смъртта да е причинена насилствено. Решението: ЕСПЧ изтъква, че синът на жалбоподателите е починал в следствения арест поради заболяване, за което държавата не е отговорна. Въпросът е обаче дали младежът е получил адекватна медицинска помощ, тъй като позитивното задължение по чл. 2 от Конвенцията изисква да бъдат предприети всички необходими мерки за осигуряването на адекватна грижа в случаите, когато властите имат данни за непосредствена опасност за здравето и живота на задържано лице. Властите са били уведомени за заболяването на Илия Йорданов от неговия адвокат и невписването на тази информация в досието на задържания е сериозен пропуск на съответните служители, довел до невъзможност да се осигури необходимата медицинска грижа. Затова Съдът намира нарушение на правото на живот по чл. 2 от Конвенцията. Съдът заключава, че има нарушение и на процесуалния аспект на чл. 2 от Конвенцията. При смърт при неизяснени обстоятелства на задържано лице държавата е длъжна да образува и проведе ефективно разследване. В случая разследването на практика се е ограничило до изключване на версията за насилие, причинено от полицейските служители, и не се е разпростряло до проверка дали властите са пропуснали да отразят и предадат на медиците информация за заболяването на Илия Йорданов. Според Съда прекратяване на делото от прокуратурата е прибързано и изискванията за пълнота и обективност на разследването не са спазени. България е осъдена да заплати на жалбоподателите 18 000 евро обезщетение за неимуществени вреди и 4215,60 евро за разноски. Неотчитането на важни доказателства във връзка със смъртен случай, причинен от трети лица, и невъзможността роднините на убития да участват в разследването на смъртта му правят това разследване неефективно, в нарушение на чл. 2 от Конвенцията (право на живот). Решение на Съда по дело Dimitrova and Others v. Bulgaria (no. 44862/04)
Фактите: Четиримата жалбоподатели са от ромски произход – майката, съпругата и двамата братя на Георги Герасимов, който починал в болницата на 4.06.2003 г. след сбиване между група роми и група мъже от български произход, сред които Б. И. Според експертизата на трупа на г н Герасимов, назначена по образуваното наказателно производство, причината за смъртта му била тежка мозъчна травма, причинена от удари с тъп предмет. Били описани пет рани по главата и множество наранявания по тялото. Б. И. бил обвинен в убийство, извършено с особена жестокост (чл. 116, ал. 1, т. 6 от НК), но по-късно обвинението било променено в убийство при превишаване пределите на неизбежната отбрана (чл. 119 от НК). Според прокуратурата събраните доказателства сочели, че г-н Герасимов е починал вследствие само на един удар с дървена бухалка по главата, нанесен от Б. И. при неизбежна отбрана, след като той и придружителите му били нападнати от ромите с лопати и ножове. В хода на досъдебното производство Б. И. сключил споразумение с обвинението, признавайки, че е убил г-н Герасимов при превишаване пределите на неизбежната отбрана, и съгласявайки се на условна присъда от три години лишаване от свобода. Решението: Съдът отчита факта, че досъдебното производство е образувано в деня, в който г-н Герасимов е бил пребит, че са разпитани редица свидетели, направени са експертизи и са събрани други доказателства, но все пак има сериозни съмнения относно пълнотата, обективността и ефективността на разследването. Съдът посочва, че властите не са предприели някои очевидни следствени действия и явно са неглижирали важни доказателства, най-вече резултатите от аутопсията на г-н Герасимов, показала следи от множество удари. Така, без да обяснят противоречието на тяхната версия с част от доказателствата, властите са заключили, че ромите са нападнали българите и че Б. И. е действал при неизбежна отбрана, като е ударил Георги Герасимов само веднъж. Не е разследвано възможното съучастие на придружителите на Б. И. Освен това роднините на починалото лице не са имали възможност да участват ефективно в разследването, тъй като според тогавашното законодателство не са могли да бъдат конституирани като граждански ищци на досъдебната фаза на наказателното производство, а делото не е стигнало до съдебна фаза. При одобряването на споразумението между Б. И. и прокуратурата от съда жалбоподателите не били поканени да участват и да изразят своето становище, те не били дори официално уведомени за изхода на делото, а научили за него от публикации в медиите. Така никога не била чута тяхната версия на събитията, а именно, че българите нападнали преднамерено г н Герасимов и останалите роми. Затова Съдът стига до извода, че има нарушение на процедурния аспект на правото на живот по чл. 2. По чл. 14 от Конвенцията относно забраната за дискриминация Съдът намира, че жалбоподателите не са доказали твърдението си, че властите не са провели обективно и пълно разследване поради расистки мотиви, заради ромския произход на г-н Герасимов и жалбоподателите, поради което не намира нарушение. България е осъдена да заплати за неимуществени вреди на майката и съпругата на г-н Герасимов по 10 000 евро обезщетение, а на братята му – по 5000 евро, както и общо за четиримата 2500 евро за разноски. Оплакванията за неефективно разследване на смъртта на сина на жалбоподателя са недопустими, тъй като са събрани и обсъдени редица доказателства, а заинтересуваните лица са имали възможност да обжалват прокурорските постановления пред съд в рамките на състезателна процедура. Решение на Съда по допустимостта по делото Georgi Georgiev v. Bulgaria (no. 34137/03)
Фактите: Синът на жалбоподателя починал на 22.04.1996 г. след като се скарал с друг мъж, И. М., двамата се сбили и И. М. намушкал с нож сина на г-н Георгиев в гърдите. В рамките на образуваното наказателно производство И. М. бил обвинен в убийство при превишаване пределите на неизбежна отбрана. По-късно обаче прокурорът решил да прекрати делото, позовавайки се на тогавашната разпоредба на чл. 12, ал. 3 от НК, според която деецът не се наказва, ако превиши пределите на неизбежната отбрана поради уплаха или смущение. След като жалбоподателят обжалвал успешно постановлението за прекратяване, разследването било възобновено и възложено на нов следовател, който повдигнал обвинение срещу И. М. в убийство в състояние на афект. Прокуратурата обаче отново прекратила делото поради несъгласие с горните заключения. Жалбоподателят обжалвал. След като изслушал и двете страни, съдът потвърдил становището на прокурора, че в случая става дума за превишаване на пределите на неизбежната отбрана вследствие на уплаха. Окончателно делото приключило на 03.06.2003 г. Решението: ЕСПЧ подчертава, че задачата му е да прецени дали разследването е било обективно и пълно, без да се намесва в дискрецията на разследващите органи и да поставя под съмнение фактите, установени от тях, особено като се има предвид, че те са били преценени от съд. Подобна намеса е допустима само в случаите на очевидно произволни и необосновани решения. Съдът изтъква, че в случая разследващите органи не са останали пасивни и са установили бързо основните обстоятелства по делото. Прокуратурата е обсъдила релевантните факти и не е действала произволно, като трябва да се има предвид, че свидетелските показания са били противоречиви, а вещите лица така и не са могли да установят точния механизъм на намушкването с нож. За Съда е особено важно, че жалбоподателят е могъл да обжалва действията на прокуратурата в рамките на състезателен съдебен процес, в който е могъл да изложи аргументите си. Тъй като намира за недоказени и твърденията за пристрастност и мудност на разследването (отчитайки, че властите са били активни и не е имало прекалено дълги периоди на бездействие), Съдът обявява оплакването по чл. 2 за явно необосновано. По отношение на оплакването, че не бил разгледан гражданският иск на жалбоподателя в наказателното производство (чл. 6 от Конвенцията, достъп до съд), Съдът посочва, че прекратяването на делото на досъдебна фаза не е пречка да бъде подаден самостоятелен граждански иск, защото гражданският съд не би бил обвързан от заключенията на прокуратурата, че не е извършено престъпление.
Липсата на адекватно разследване на две престъпления, извършени по време на войната за независимост на Хърватия, е в нарушение на чл. 2 от Конвенцията. Решения на Съда по делата Jularić v. Croatia (no. 20106/06) и Skendžić and Krznarić v. Croatia (no. 16212/08)
Фактите: На 3.10.1991 г. съпругът на г-жа Jularić бил отведен от дома си в гр. Вуковар и застрелян от членове на Югославската народна армия – паравоенно формирование. Образуваното през март 1992 г. наказателно производство било прекратено след обявяването на амнистия през юли 2010 г., без да е довело до установяване самоличността на извършителите. Жалбоподателите Skendžić и Krznarić са съпругата и децата на М. С., от сръбски етнически произход, който бил задържан от хърватската полиция на 3.11.1991 г. Жалбоподателите не знаят какво се е случило с него след отвеждането му от полицаите. През юли 2000 г. било образувано наказателно производство, в рамките на което все още не е установена самоличността на лицата, отговорни за задържането на М. С. С решение от март 1998 г. съдилищата са обявили М. С. за мъртъв, считано от 2.11.1996 г. Решението: ЕСПЧ приема оплакванията на жалбоподателите по чл. 2 от Конвенцията за допустими, тъй като, макар техните близки да са загинали преди ратифицирането на Конвенцията от Хърватия през 1997 г., всички относими следствени действия са извършени след тази дата. Съдът обсъжда подробно предприетите от властите следствени действия и приема, че са допуснати грешки и значителни необясними забавяния. По делото Jularić Съдът посочва, че дори като се отчете необходимото на Хърватия време да организира съдебната си система в района на Вуковар, който до 1998 г. е бил под контрола на ООН, липсата на следствени действия в продължение на повече от 3 години, до октомври 2001 г., когато в края на краищата бил разпитан един от свидетелите, е неоправдано. В случая на жалбоподателите Skendžić и Krznarić Съдът посочва, че властите са забавили години разпита на важни свидетели и не са положили сериозни усилия да установят самоличността на полицаите, извършили задържането. След февруари 2005 г. разследването на практика е спряло. Държавата отговаря за смъртта на младеж, самоубил се по време на военна служба, тъй като не е била извършена задълбочена проверка на годността му за такава служба, а началниците на младежа не се съобразили с нестабилното му психологично състояние. Решение на Съда по делото Servet Gündüz and Others v. Turkey (no. 4611/05)
Фактите: На 8.07.2003 г. 21-годишният Ибрахим Серкан, син на първите двама жалбоподатели и брат на третата жалбоподателка, се самоубил. Той бил войник в армията, разпределен в размирните югоизточни райони на страната. Тъй като имал психични проблеми и бил наркозависим, му било забранено да носи оръжие. Многократно бил предупреждаван, че не спазва дисциплината. На 8.07.2003 г., след спор с един от офицерите, той излязъл от поделението и се насочил към оградена с бодлива тел минирана зона. Въпреки виковете и предупрежденията на останалите, навлязъл в нея, една от мините избухнала и той загинал. Разследването на инцидента приключило с извода, че няма данни за извършено престъпление. Жалбоподателите завели иск за вреди срещу държавата, който бил отхвърлен, като съдилищата заключили, че смъртта на Ибрахим не е причинена от грешка или пропуск на властите. Решението: Европейският съд изтъква, че задачата му в конкретния случай е да прецени дали властите са изпълнили позитивното си задължение да гарантират правото на живот на Ибрахим, тоест дали са знаели или били длъжни да знаят, че съществува реален и непосредствен риск той да се самоубие, и дали са положили разумни усилия да предотвратят този риск. В тази връзка Съдът изтъква, че още при постъпването на младежа в армията властите са били наясно с неговите психични проблеми, като дори са взели мерки, за да го защитят, като например са му забранили да носи оръжие. Не е била обаче достатъчно сериозно изследвана годността му за военна служба. Съдът отбелязва още, че преди смъртта на Ибрахим психичното му състояние било нестабилно, а самото самоубийство било извършено след спор с офицер, който според някои свидетели обидил и ударил младежа. Затова ЕСПЧ заключава, че е налице причинно-следствена връзка между поведението на началниците му и самоубийството. Следователно турската държава отговаря за смъртта на Ибрахим Серкан и е налице нарушение на чл. 2 от Конвенцията, гарантиращ правото на живот. Нападение от бездомни кучета, довело до смъртта на 9-годишно дете, не ангажира отговорността на държавата, защото става дума за трагична случайност, а не за тежък пропуск или умишлено бездействие от страна на властите. Решение на Съда по делото Berü v. Turkey (no. 47304/07)
Фактите: На 19.03.2001 г. 9-годишната Газал, дъщеря и сестра на жалбоподателите, била нападната и нахапана от няколко кучета, докато се разхождала със свои приятели край селото, в което живеела. Тя починала на път за болницата. Властите започнали разследване, което показало, че кучетата били бездомни, а не на полицията, въпреки че живеели в околностите на полицейски участък и се хранели от неговите отпадъци. Било установено, че кучетата вече били нападали хора и домашни животни, а един полицай дори постъпил в болница след ухапване. След като разследващите заключили, че няма данни за извършено престъпление, не били повдигнати обвинения. Решението: ЕСПЧ припомня, че чл. 2 от Конвенцията възлага на държавите позитивното задължение да вземат необходимите мерки, за да защитят живота на лицата под тяхната юрисдикция, но това задължение не трябва да се тълкува по такъв начин, че да възлага на властите прекомерно или непосилно бреме. Съдът не намира основание да се усъмни в заключенията на националните власти, че в случая кучетата са били бездомни, а не собственост на полицията. Той посочва, че преди да нападнат и нахапят Газал кучетата нападали и други хора и домашни животни, но е на мнение, че този фактор не е достатъчен, за да се приеме, че властите са били задължени да предвидят, че животът на Газал е в риск и да вземат необходимите мерки да го предпазят. Изтъквайки, че противното би означавало на турската държава да се вмени прекомерна отговорност, Европейският съд заключава, че тя не е нарушила позитивните си задължения по чл. 2 от Конвенцията. Съдът е на мнение, че в случая става дума за трагична случайност, а не за тежък пропуск или умишлено бездействие от страна на властите. Смъртта на затворник, осъден за неплащане на глоба от около 20 евро и пребит от друг затворник, ангажира отговорността на държавата, защото той е бил настанен в килия заедно с осъдени за тежки престъпления, а въпреки нестабилното му здравословно състояние надзирате-лите не положили необходимите грижи за него. Решение на Съда по делото Iorga and Others v. Romania (no. 26246/05)
Фактите: На 12.03.2002 г. И. М., син и брат на жалбоподателите, започнал да излежава наказание от 40 дни лишаване от свобода, наложено заради неплащането на глоба, равняваща се на около 20 евро. Той бил алкохолик и здравословното му състояние се влошило в резултат на абстиненцията в затвора. И. М. бил настанен заедно със затворници, осъдени за тежки престъпления. На 21.03.2002 г. той починал. Медицинската експертиза показала, че смъртта се дължи на многобройни удари с тъп предмет, датиращи от 4-5 дни по-рано. По повод смъртта на И. М. започнали две наказателни производства – срещу надзиратели от затвора, което скоро след това било прекратено поради липса на данни за извършено престъпление, и срещу един от затворниците от килията, който впоследствие бил осъден на 16 години лишаване от свобода за това, че нанесъл побой на И. М. и така причинил смъртта му. Решението: ЕСПЧ посочва, че властите са знаели за алкохолната зависимост на И. М. и са можели да предвидят последиците от абстиненцията му. Въпреки това не му били оказани достатъчни грижи. Макар че му били предписани лекарства, надзирателите поверили администрирането им на останалите затворници и не му обърнали достатъчно внимание. Според Съда ако само са били посетили килията му, щяло да стане ясно, че той е бил бит. Те обаче се задоволили само да питат останалите дали всичко е наред. Нещо повече, И. М. бил настанен в килия със затворници, осъдени за тежки престъпления, което противоречало на правилата, приложими в случая. Според ЕСПЧ пренаселеността на румънските затвори не е оправдание за властите в случая, тъй като те са можели да вземат различни мерки, например да предвидят алтернатива на лишаването от свобода за някои по-леки деяния. Затова Съдът заключава, че румънските власти не са взели разумни мерки да защитят живота на И. М. Следователно има нарушение на материалния аспект на чл. 2 от Конвенцията. Що се отнася до процесуалния аспект на чл. 2, Съдът изтъква, че разследването срещу надзирателите не е било независимо, тъй като е било водено от военни прокурори, които, както и самите надзиратели, били активни военнослужещи, ползващи съответните чинове и привилегии. Подчертавайки, че осъждането на един от затворниците на лишаване от свобода не е достатъчно, за да освободи държавата от задължението й да проведе ефективно разследване на всички аспекти на смъртта на И. М., Съдът заключава, че и спрямо този аспект властите са действали в нарушение на чл. 2 от Конвенцията. Смъртта на близък на жалбоподателите, отведен в изтрезвителното от полицията и починал там от коремна травма, и неефективното разследване на обстоятелствата около смъртта му са в нарушение на чл. 2 от Конвенцията (право на живот). Решение на Съда по делото Mikhalkova and Others v. Ukraine (no. 10919/05)
Липсата на разумно обяснение за фаталната коремна травма и останалите наранявания е основание Съдът да намери, че те са причинени от полицаите и следователно държавата отговаря за смъртта на лицето. По процедурния аспект на чл. 2 Съдът отчита, че украинските власти са отказали да представят документи, показващи какъв е бил ходът на разследването, което е продължило 7 години без да доведе до конкретен резултат. Съдът намира, че с малтретирането на г-н Mikhalkov властите са нарушили и чл. 3 от Конвенцията (забрана на нечовешкото и унизително отнасяне).
Системното използване на белезници в продължение на 13 години при всяко извеждане на затворник от килията му е в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Решение на Съда по делото Kashavelov v. Bulgaria (no. 891/05)
Фактите: Жалбоподателят, г-н Кашавелов, бил задържан през август 1996 г. През август 2004 г. бил окончателно осъден на доживотен затвор без право на замяна. На основание чл. 3 от Конвенцията (забрана на изтезанията или нечовешко или унизително отношение) жалбоподателят се оплаква относно условията на задържане в затвора в гр. София, строгостта на затворническия режим и системната употреба на белезници при всяко извеждане от килията му. Повдига оплаквания и по чл. 6, § 1 и чл. 13 от Конвенцията относно продължителността на наказателното производство срещу него. Решението: ЕСПЧ отбелязва, че твърденията на жалбоподателя, че условията на задържането му не отговарят на изискванията на чл. 3 от Конвенцията, са останали недоказани. Те не се потвърждават и от наблюденията на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ), чиито представители са посещавали затвора в гр. София. Поради това Съдът не намира нарушение на чл. 3 от Конвенцията в този аспект. Съдът не намира нарушение на чл. 3 и относно режима на задържане. Той отчита, че действително КПИ е критикувал законовото изискване лицата, осъдени на доживотен затвор, да бъдат поставяни под „специален режим” през първите пет години от лишаването им от свобода. От докладите на КПИ обаче става ясно, че положението на жалбоподателя през годините е станало по-гъвкаво, с възможност да участва в различни дейности и да контактува с останалите затворници от групата му. Той не е пожелал това, нито е използвал законовата възможност след първоначалните пет години да поиска да бъде поставен под по-лек режим. По отношение на оплакването на жалбоподателя, че системно при излизането от килията са му били поставяни белезници, Съдът посочва, че наистина властите трябва да бъдат внимателни по отношение на лица, осъдени за насилствени престъпления, които отказват да приемат факта на лишаването им от свобода и са враждебни спрямо персонала на затвора и другите затворници. Въпреки това обаче продължаващото около 13 години използване на белезници при всяко извеждане на жалбоподателя от килията му, включително за ежедневната му разходка, без да е имало инциденти, при които той да се е опитал да избяга или да нарани някого, не е оправдано в условията на обезопасена среда. Следователно в този аспект има нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Съдът намира нарушение и на чл. 6, § 1 и чл. 13 от Конвенцията заради продължителността на наказателното производство срещу жалбоподателя (8 години и 3 месеца). На жалбоподателя са присъдени общо 7000 евро за неимуществени вреди и 33,23 евро за разноски. Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 0.53 Mb. Сподели с приятели:
|