Част I : откровение и създаване I. Въведение в курса по еклесиология
Колегията на епископите (глава III на LG)
Изтегляне 1.98 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 2. Изложение на Събора
- 2.2. Генетична «исторически – хоризонтална» линия (№№ 19-20)
1. Колегията на епископите (глава III на LG)След разглеждането на по-общи теми в първите две глави на «Lumen Gentium”, в III глава се преминава към по-специфични въпроси. Според някои екзегети, III и IV глави развиват темата за структурата на Божия народ: като странстващ в историята, той не се състои само от множество членове („миряни” = „лаици” етимологически означава „членове на народа”), но и от водачи, от пастири. Най-често използваният термин за обозначаване на групата на пастирите е «йерархия» ( = «свещена власт» ). Днес той не е добре приет заради алюзията с «власт», но въпреки това е използван в тази глава. Главата е станала терен на острия сблъсък на две тенденции: първата се страхува да не бъде затъмнен I Ватикански Събор (с неговите догми за папската власт), а втората настоява за по-висока оценка на колегиалността (на властта на епископите). И двете тенденции остават в сферата на т. нар. «юридическа еклесиология», макар че фактически става дума за напрежение между юридическата еклезиология и еклезиологията на общението (представени респективно от концентрирането върху папството или върху колегията на епископите). Във всеки случай значението на тази глава е много голямо по различни причини. Най-вече, защото с тази тема (повече, отколкото с другите) II Ватикански Събор се свързва с I Ватикански Събор, с ясното намерение да бъде негово продължение и пълно осъществяване. Уводът към III глава (LG 18) утвърждава, че Христос е установил в Църквата различни служения, целта на които е да бъде ръководен и да се развива Божият народ. Следвайки I Ватикански Събор, «Lumen Gentium” 18,2 учи, че Исус Христос е установил в Своята Църква йерархия на пастири – епископатът. В контекста на еклесиологията на общението Съборът използва термина communio hierarchica (йерархично общение), разбирайки под това органичната и структурна връзка, която съществува между епископите и главата на епископската колегия. Такава връзка естествено съществува и между дяконите и презвитерите от една страна и епископът, от друга, в местната Църква. Communio hierarchica – това е херменевтичният ключ, който има за цел да изясни учението на Събора за епископата, и, заедно с communio ecclesiastica, елемент на теологалното communio. Специфичното при communio ecclesiastica е връзката между местните Църкви и Римската Църква (LG 13,3), основано върху отслужването на една единствена Евхаристия, и заедно с communio hierarchica се корени в самото тринитарно общение. Уводът на III глава на „Lumen Gentium”съдържа две важни твърдения: 1) установяването на различните служения от Христос – като реалност те, заедно с харизмите, произхождат от Светия Дух и следователно – от благодатта, нужна за изграждането на църковното тяло; 2) поставя епископата сред тези установени служения. Значението на III глава е изключително голямо. С темата за йерархията в Църквата Съборът се свързва с I Ватикански Събор, с ясното намерение да бъде негов продължител и да го доведе до пълнота. Божият народ, описан във II глава, тук е разгледан в светлината на особената роля, която имат пастирите179 (35). Църковната йерархия е представена като органична структура, създадена от Христос чрез установяването на различни служения, и е призната за незаменима за живота и нарастването на църковното тяло. Всички служения са установени за доброто на цялото тяло и реалните и постоянни различия, основани върху свещената власт, между нейните носители и нейните адресати, не водят до никакво нарушаване на връзката между тях. Обединява ги една двойна връзка: 1) връзка на базата на природата им: тоест, и двете страни са част от един и същ Божи народ, с еднакво християнско достойнство, произтичащо от пълното участие в Христовата Църква чрез Кръщението (общо свещенство, или свещенство, основано на Кръщението); 2) връзка, базирана на целта: църковните служители служат на своите братя, за да ги подкрепят по пътя на спасението. По този начин служебното свещенство се разбира само като служение, като дякония на свещенството, произтичащо от Кръщението, и без тази връзка не би имало смисъл. В това служение то е насочено към братята и помага за тяхното спасение. Учението за епископите е неразделимо от учението за Римския Първосвещеник и затова Съборът не е можел да има изходна точка, различна от приноса на I Ватикански Събор към това учение. 2. Изложение на Събора2.1. Увод (№ 18)Смисълът на властта в Църквата (18,328): 1) служение на братята (епископите са братя и слуги); 2) пастирите пасат Божия народ, но и помагат за «нарастването» му (пасторална, но и мисионерска дейност); 3) пастирите работят за свободата и хармонията (“libere et ordinatum” – първо свобода, а след това – добър ред). Следващият ред (18,39): връзката с I Ватикански Събор. И тогава ( това се цитира!) се тръгва от следното твърдение: Исус е пожелал апостолите – епископи, за да остане Църквата единна, а след това – Петър и папата, та «епископатът да бъде единен и неразделим» (тоест: първа е Църквата, след това – епископатът; дори на практика Съборът да създава впечатлението, че се занимава само с папството). Учението на I Ватикански Събор е утвърдено, но и завършено.
Първият параграф се позовава на Библията, за да утвърди, че Исус е пожелал апостолите да бъдат като „постоянна група” (колегия), а не просто като отделни личности, без връзка помежду им (позоваването е на Папската Библейска Комисия). Следователно, стига се до историческия Исус. № 20 разглежда деликатния проблем за преминаването от библейската епоха (доминирана от апостолите) към следващата епоха (в която постепенно се появяват епископите). Кога и как се осъществява този преход? Понякога в миналото богословието е давало прекалено сигурни отговори, повече базиращи се на «apriori». Тук, обаче, текстът (20,332) се стреми да остане верен на данните и на документите (оскъдни); цитира ги почти всички, за да наблегне главно на две неща: на началната точка, тоест на библейските данни; и на крайната точка: фактът, че през II век почти навсякъде се установява формата на епископата, наречен „монархически” (в отделните местни Църкви няма вече и следа от „колективното ръководство” – на презвитерите без епископ, а само една тройна структура: един епископ, корпус на презвитерите и на дяконите). Много показателно е това съобразяване с историята, независимо от нейните сенки и слаби места. Но се вижда много по-добре историческият характер на „апостолската приемственост”.
Каталог: uploads uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014 uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта! Изтегляне 1.98 Mb. Сподели с приятели:
|