Чернобилска молитва

книга… По-добре не ни закачайте… Трябва да живеем тук…“
Аркадий Павлович Богданкевич,

селски фелдшер
Два гласа - мъжки и женски
Учителите Нина Константиновна и Николай Прохорович Жаркови.
Той е преподавател по трудово обучение, тя е филолог.
Тя:
- Толкова често мисля за смъртта, че не ходя да я гледам. Чували ли сте някога детски разговори за смъртта?
Ето… В седми клас вече спорят и обсъждат: страшно ли е, или не е страшно? Доскоро малките деца се интересуваха как са се появили. От къде идват децата? Сега ги вълнува какво ще стане след атомната война.
Престанаха да обичат класиката, аз рецитирам наизуст Пушкин - погледите им са хладни, празни… Пусти… Техният свят вече е друг… Четат фантастика, харесва им, там човекът се откъсва от земята, служи си с космическото време, с различни светове. Не могат да се страхуват от света по начина, по който се страхуват възрастните хора като мен - тя ги привлича като нещо фантастично… Като някакво преселение…
Размишлявам… Мисля за това… Смъртта наоколо ме кара да мисля много. Преподавам руска литература на деца, които не приличат на онези деца отпреди десет години. Пред очите им постоянно погребват нещо или някого. Зариват го в земята… Познати хора… Домове и дървета… Всичко погребват… Като постоят петнайсет-двайсет минути на двора, припадат,
тече им кръв от носа. С нищо не можеш да ги изненадаш и с нищо не можеш да ги зарадваш. Все са сънливи, уморени. Лицата им са бледи и сиви. Не си играят и не лудуват. А ако се сбият или случайно счупят някое стъкло, учителите им се радват. Не им се карат, защото не приличат на деца. И толкова бавно растат. Ако помолиш да повторят нещо по време на урока - детето не може, стига се до там да кажеш изречението, за да го повтори, а то не го запомня. „Къде си? Къде?“ - питаш го. Мисля си…
Много мисля… Сякаш рисувам с вода по стъклото, само аз знам, че рисувам, никой не вижда, никой не се досеща… Никой не си представя…
Животът ни се върти около едно нещо… Около Чернобил… Къде си

бил тогава, колко далеч от реактора си живял? Какво си видял? Кой умря?
Кой замина? Къде? Първите месеци, помня, пак отвориха ресторантите,
почнаха вечеринките: „Един път се живее“, „Ако ще умираме, да е с музика“. Надойдоха войници, офицери… Чернобил не ни оставя…
Неочаквано умря млада бременна жена. Без диагноза, даже патоанатомът не постави диагноза. Малко момиченце се обеси… Петокласничка… Ей така, от нищото. Родителите полудяват. Има една диагноза за всичко -
Чернобил, каквото и да се случва, всички казват: „Чернобил“. Упрекват ни:
„ Разболявате се, защото ви е страх. От страха е. Радиофобия“. Но малките деца защо се разболяват и умират? Те не знаят какво е страх, още не го разбират.
Помня онези дни… Болеше ме гърлото, тежест, някаква тежест чувствах в цялото тяло. „Мнителна сте - казва лекарката. - Сега всички сте станали мнителни заради Чернобил.“ Каква ти мнителност! Всичко ме боли. Нямам сили. С мъжа ми ни беше страх да си признаем един на друг,
че краката ни не издържат. Всички наоколо се оплакваха, всички хора…
Вървиш си и ти се приисква да си легнеш. Да легнеш и да заспиш.
Учениците лежаха по чиновете, заспиваха в часовете. И всички станаха ужасно сериозни, мрачни, цял ден не можеш да срещнеш ни едно добро лице, никой не се усмихва. От осем сутринта до девет вечерта бяха в училището, беше строго забранено да играят на улицата, да тичат. Дадоха им дрехи: на момичетата полички и блузки, на момчетата - костюми, но с тези дрехи те си отиваха, къде са били с тях, не знаехме. По инструкция майките трябваше всеки ден да ги перат, за да идват децата на училище с чисти дрехи. Първо, дадоха им само една блузка и една поличкка друг чифт за смяна нямаше, освен това, майките бяха заети с добитъка - кокошките,
кравата, прасенцата, пък и не разбираха, че тези дрехи трябва да се перат всеки ден. За тях мръсотията е мастилото, пръстта, мазните петна, а не въздействието на някакви си краткотрайни изотопи. Когато се опитвах да обясня нещо на родителите на учениците ми, май ме разбираха толкова,
колкото биха разбрали някой шаман от африканско племе. „Какво е това радиация? Не се чува и не се вижда… Заплатата ми не стига. Последните три дни караме на мляко и картофи“ - казва майката и маха с ръка. Не може мляко… И картофи не може. В магазините докараха китайска туршия и елда, а те с какво да си ги купят? Погребални… Дават ни пари за погребение… Компенсацията на живота ни тук е копейки… Стигат колкото за две консерви… Инструкциите са за грамотния човек, с някаква определена битова култура. Но такава няма! Тук няма такива хора, за които да са предназначени тези инструкции. Освен това не е много лесно да

обясниш на всеки каква е разликата между бер и рентген. Или теорията за малките дози.
Мисля, че… Бих говорила за нашия фатализъм, за онзи лек фатализъм.
Например не трябваше да се консумира нищо от градините през първата година, но въпреки това ядяха, правеха си зимнина. Такава реколта имаше!
Опитай се да им кажеш, че не трябва да ядят краставици… и домати. Какво значи не трябва? На вкус са нормални. И онзи ги яде, не го боли коремът…
И в тъмното никой не „свети“… Нашите съседи същата година си сложиха подова настилка от близката гора, замериха я - фонът беше сто пъти над допустимото. Никой не я махна, живееха си така. Както ще да е, нещо ще се образува, нещо ще се случи само, без тях, без тяхно участие. На първо време някои носеха при дозиметристите продукти, проверяваха ги - бяха десетки пъти над допустимото, но после престанаха. „Не я виждаме, не я чуваме. А-а, тия учени си измислят!“ Всичко си вървеше по реда:
обръщаха, сееха, събираха… Случи се немислимото, а хората си живееха,
както си знаят. И отказът от краставиците в градинката е по-важен от
Чернобил. Цяло лято държаха децата в училище, войниците го измиха с прах за пране, изкопаха слоя пръст наоколо… А есента? Есента изпратиха учениците да скубят цвекло. И студенти докараха на полето, ученици от техникумите. Пришпорваха всички. Чернобил не е по-страшен от това да останат картофи по полето…
Кой е виновен? Е, кой да е виновен освен нас самите?
Преди не забелязвахме света около себе си, той беше като небето, като въздуха, сякаш някой ни го е дал завинаги и той не зависи от нас. Сякаш винаги ще го има. Преди обичах да лягам на тревата в гората и да се любувам на небето, беше ми толкова хубаво, че забравях как се казвам. А
сега? Гората е красива, пълно е с черници, но никой не ги събира. Есенно време рядко ще чуеш човешки глас в гората. Страх в чувствата, на подсъзнателно ниво… Останаха ни само телевизорът и книгите…
Въображението… Децата растат у дома. Без гора и реки… Гледат през прозореца. И това са съвсем други деца. А аз стоя пред тях и: Унило време!

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: