Чернобилска молитва
Монолог за това, че не знаем как да живеем без Чехов и Толстой
Изтегляне 2.23 Mb. Pdf просмотр
|
| Монолог за това, че не знаем как да живеем без Чехов и Толстой „За какво се моля ли? Птайте ме: за какво се моля? Не се моля в църквата. А вкъщи… Сутрин или вечер. Когато всички спят. Искам да обичам. Обичам! Моля се за своята любов. А пък аз… (Прекъсва фразата си. Виждам, че не иска да говори.) Да си спомням ли? Май трябва задължително да го отхвърля от себе си. Да го изтръгна… Не съм чела такива книги… Не съм го виждала на кино… На кино видях войната. Баба ми и дядо ми си спомнят, че не са имали детство, било е война. Тяхното детство е войната, а моето - Чернобил. Аз съм оттам… Ето че вие пишете, а на мен нито една книга не ми е помогнала, не ми е обяснила. Нито театърът, нито киното. Оправям се без тях. Сама. Всичко преживяваме сами, не знаем какво да правим с това. Не мога да си го обясня. Особено се разтрои мама, тя преподаваа в училище руски език и литература, винаги ме е учила да живея по книгите. И изведнъж такива книги няма… Мама се разстрои… Без книги тя не знае как да живее. Без Чехов и Толстой. Да си спомням ли? И искам, и не искам да си спомням… (Сякаш се вслушва в себе си или спори сама със себе си.) Ако учените нищо не знаят, ако писателите нищо не знаят, тогава ще им помогнем със своя живот и със своята смърт. Така смята мама… А аз не искам да мисля за това, искам да бъда щастлива. Защо не мога да бъда щастлива? Живеехме в Припят, до атомната централа, там се родих и израснах. В голям панелен блок, на петия етаж. Прозорците гледаха към централата. Двайсет и шести април… Много хора после разказваха, че са чули взрива… Не знам, в нашето семейство никой не го усети. На сутринта се събудих както обикновено - и на училище. Чух бучене. Видях как над покрива на блока ни прелиташе хеликоптер. Ето, ето! Ще има какво да разказвам в училище! Нима съм знаела… Че са ни оставали само още два дни… От нашия предишен живот… Още два дни - последните два дни в нашия град. Него вече го няма. Това, което е останало, не е нашия град. Помня как съседът ни седеше с бинокъла на балкона и наблюдаваше пожара. По права линия е някъде три километра. А ние… Момичетата и момчетата… Денем ходехме с велосипедите до централата, който нямаше велосипед, ни завиждаше. никой не ни се караше. Никой! Нито родители, нито учители. Към обед на брега на реката не останаха рибари, върнаха се почернели, такъв тен за един месец в Сочи не можеш да хванеш. Ядрен тен! Димът над централата беше не черен, не жълт, а син. Синкав. Но на нас никой не ни се караше… Сигурно, възпитанието беше такова… бяхме свикнали, че опасността може да бъде само военна: взрив отляво, взрив отдясно… А това беше обикновен пожар, потушаваха го обикновени пожарникари… Момчетата се майтапеха: „Стройте се на гробището в дълга редица. Който е по-висок, той ще умре първи“. Аз бях малка. Не помня страха, но помня много странни неща. Необикновени… една приятелка ми разказа как нощем с майка си закопавали пари и ценни вещи и ги било страх да не забравят мястото. На баба ми, когато се пенсионираше, ѝ подариха тулски самовар, тя най-много се притесняваше за този самовар и за медалите на дядо. И за старата шевна машина „Сингер“. Къде ще ги скрием? После ни евакуираха… Думата „евакуация“ я донесе татко от работа: „Евакуират ни“. Като във военните книги… Вече бяхме седнали в автобуса, когато татко си спомни, че е забравил нещо. Тича у дома. Връща се с двете си нови ризи… На закачалка… Странно беше… Не беше нещо обичайно за татко… В автобуса всички седяха и мълчаха, гледаха през прозореца. Войниците имаха извънземен вид, ходеха из улиците с бели маскировъчни халати и маски. „Какво ще стане с нас?“ - питаха ги хората. - Защо питате нас? - ядосваха се. Ей ги белите волги, там са началниците. Потеглихме… А небето синьо-синьо. Къде отиваме? В чантите и мрежичките - великденски козунаци, боядисани яйца. Ако това е войната, от книгите, които бях чела, си я представях другояче. Взрив отляво, взрив отдясно… Бомбардировка… Движехме се бавно, пречеше ни добитъкът. По пътя гонеха кравите, конете… Миришеше на прах и мляко… Шофьорите псуваха, крещяха на пастирите: „Къде сте тръгнали из пътя, ваш’та мама?! Вдигате радиоактивния прах! Вървете по полето, по нивите“. И те ги псуваха, оправдаваха се, че им е жал да тъпчат зеленото жито, тревата. Никой не вярваше, че няма да се върнем. Никога не се е случвало хората да не се завърнат у дома. Малко ми се виеше свят и ме дращеше гърлото. Старите жени не плачеха, плачеха младите. Майка ми плачеше… Пристигнахме в Минск… От шафнерката си взехме запазени места във влака на тройна цена. На всички донесе чай, а на нас ни каза: „Дайте ми ваши чаши“. Не схванахме отначало… Какво, чаши ли няма? Не! Страхуват се от нас… „От къде сте?“ - От Чернобил. И човекът се изнизва от купето ни, децата не ги пускаха да тичат наоколо. Пристигнахме в Минск, отидохме при една приятелка на мама. Мама и досега се срамува, че с „мръсните“ си дрехи и обувки нощно времее сме нахълтали в чуждия апартамент. Но ни приеха, нахраниха ни. Съжаляваха ни. Додоха съседите: „Гости ли имате? От къде са? - От Чернобил.“ И те също се изнизаха… След месец на родителите ми им разрешиха да отидат и да видят апартамента. Взеха топлото одеяло, есенното ми палто и пълните събрани съчинения на Чехов, любимите на мама. Мисля, че бяха седем тома. Баба… Нашата баба… Не можеше да разбере защо не са взели двата буркана ягодово сладко, което обичах, нали е в буркани, затворено с капачки… Железни капачки… На одеялото намерихме „петно“… Мама го пра, чисти го с прахосмукачка, нищо не помогна. Дадохме го на химическо чистене… Но то си „светеше“… Това „петно“… Докато не го изрязахме с ножица. Всичко ми беше познато: одеялото, палтото… А вече не можех да спя под това одеяло… Да си облека палтото… Нямахме пари за ново, а аз не можех… Мразех тези вещи! Палтото! Не се страхувах, разберете ме, мразех ги! Всичко това може да ме убие! И мама да убие! Чувство за враждебност… Не можех да разбера… Навсякъде говореха за аварията: у дома, в училище, в автобуса, на улицата. Сравняваха с Хирошима. Но никой не вярваше. Как да повярваш, ако не го разбираш? Колкото и да се опитваш, да се мъчиш да разбереш, пак е неразбираемо. Помня: напускаменашия град, а небето е синьо, синьо… Баба ми… Не свикна на новото място. Мъчно ѝ беше. На смъртния си одър ни помоли: „Искам киселец!“. Няколко години не разрешаваха да се яде киселец, той поема най-много радиация. Погребахме я в родното ѝ село Дубровники… Там вече беше зона, обградена с бодлива тел. Пазеха войници с автомати. Отвъд телта пуснаха само възрастните… Татко, мама… Роднините… А на мен не ми разрешиха: „За деца е забранено“. Разбрах, че никога няма да мога да посетя баба… Разбрах… Къде можеш да прочетеш такова нещо? Кога друг път е било така? Мама ми призна: „Знаеш ли, мразя цветята и дърветата“. Каза го и се изплаши от себе си, защото е израсналана село и всичко това ѝ е познато и го обичаше… Преди… Когато се разхождахме с нея извън града, тя знаеше как се казва всяко цветче и всяка тревичка. Жълтурче, зубровка… На гробището… На тревата… Постлали покривка, сложили мезе, водка… А войниците ги замерили с дозиметъра и хвърлили всичко. Закопали го. Тревата, цветята - всичко „светело“. Къде заведохме нашата баба? Моля за любов… Но ме е страх… Страх ме е да обичам… Имам си годеник, подали сме заявление в гражданското. Чували ли сте за хирошимските „хибакуша“? Тези, които са оцелели след Хирошима… Могат да се женят само помежду си. У нас не пишат за това, не говорят. А нас ни има… Чернобилските „хибакуша“. Той ме заведе у тях, запозна ме с майка си… Майка му е добра… Икономист е в един завод. Общественичка. Ходи на всичките антикомунистически митинги, чете Солженицин. Същата тази добра майка, когато разбра, че съм от чернобилско семейство, от преселниците, се учуди: „Миличка, нима ще можете да родите?“. А сме подали заявление в гражданското… Той ми се моли: „Ще се махна от вкъщи. Ще си наемем квартира“. А в ушите си чувам: „Миличка, за някои хора детерождението е грях“. Грях да обичаш… А допреди него имах един друг. Художник. И с него искахме да се оженим. Всичко беше наред до един случай. Отивам при него в ателието и чувам как вика по телефона: „Провълвяло ти е! Даже не си представяш колко ти е провървяло!“. Обикновено беше един такъв спокоен, даже флегматичен, не знаеше що е възклицание в речта. И изведнъж! Какво се оказва? Негов приятел живее в студентско общежитие. Гледа, в другата стая виси момиче. Закачила се за фортичката на прозореца и перваза… Неговият приятел я издърпал… Извикал „Бърза помощ“… А нашият се ядосва, трепери: „Не можеш да си представиш какво е видял! Какво е преживял! Носил я е на ръце… По устните ѝ имало бяла пяна“… За мъртвото момиче не говореше, не я съжали. На него му дай само да го види и да го запомни… А после да го нарисува… Сетих се, че ме е питал какъв цвят е бил пожарът в централата, виждала ли съм разстреляните котки и кучета, които лежат по улиците? Как са плакали хората? виждала ли съм как умират? След този случай… Не можех да бъда повече с него… Да отговарям на въпросте му… (След известно мълчание.) Не знам дали ще искам пак да се видя с вас. Струва ми се, че ме разглеждате като него. Просто ме наблюдавате. Запомняте. Правите си някакъв експеримент с нас. На всички им е интересно. Не мога да се отърся от това чувство… А да знаете случайно откъде идва този грях? Грехът на детерождението… Защото аз не съм виновна за нищо. Нима съм виновна, че искам да бъда щастлива?“ Катя П. Изтегляне 2.23 Mb. Сподели с приятели:
|