Монолог за това, че свети Франциск проповядвал на птиците

писател е Хемингуей, любимата книга - „Сбогом на оръжията“.
Пристигнах. Хората си копаят в градините, , по полетата - трактори, сеялки.
Какво да снимам - не е ясно. Никъде нищо не се взривява.
Първите снимки. В селския клуб. Сложили телевизор на сцената,
събрали хората. Слушаха Горбачов: всичко е наред, всичко е под контрол. В
това село, където снимахме, провеждаха дезактивация. Миеха покривите,
караха чиста пръст. А как да измиеш покрива на бабата, като той тече?
Земята трябваше да се среже с върха на лопатата, да се среже целият плодороден слой. А по-надолу у нас има жълт пясък. Ето, бабата изпълнява указанията на селсъвета, изкопава пръстта, а отделя торта от нея. Жалко, че не го снимах… Където и да отидеш: „А, кинаджии. Сега ще ви намерим герои“. Героите бяха старец с внуче, два дни тичали да приберат колхозните крави току до самата централа. След снимките зоотехникът ме заведе при една огромна яма, там с булдозери закопаваха същите тези крави. Но не ми дойде на ума да го снимам. Обърнах гръб на ямата и заснех епизод в най-добрите традиции на родната документалистика:
булдозеристите четат вестник „Правда“, заглавието с огромни букви:
„страната няма да ни изостави в беда“. Провървя ми - гледам, щъркел стои на полето. Символично! Каквато и беда да ни дойде до главите - ние ще победим! Животът продължава…
Селски пътища. Прахоляк. Разбирах, че това не е просто прах, а радиоактивен прах. Пазех камерата да не се праши, все пак е оптика. Беше много сух май. Колко ли сме се нагълтали, не знам. След седмица ми се възпалиха лимфните възли. Икономисвахме лентата като патрони, защото трябваше да дойде първият секретар на ЦК Слюнков. Къде точно ще се появи, никой не казваше предварително, но ние сами се досетихме. Вчера например пътувахме по пътя - стълбове от прах, а днес слагат асфалт, и то какъв - два-три слоя. Ясно - ето къде чакат висшето началство. След това го снимах това началство, те вървяха само по свежия асфалт. Нито сантиметър встрани! И от това имах кадри, но не ги включих в сюжета…
Никой не разбираше нищо, това беше най-страшното. Дозиметристите казват едни цифри, а във вестниците ччетем съвсем други. Аха, започнах бавно да се досещам нещо. А-а-а… Вкъщи оствих малко дете, любимата жена… Какъв глупак съм, че да се окажа тук! Е, ще ми ддат медал… А
жена ми ще ме напусне… Спасението е в хумора. Разказвахме вицове. В
едно изоставено село се настанил клошар и с него останали четири бабички. Питат ги: „Как е мъжлето?“ - Копелето стига чак до другото село.
- Ако опиташ да си искрен докрая… Вече си тук. И разбираш вече:
Чернобил… Но пътят се е ширнал… Ручеят бяга, просто си бяга. А това се

е случило. Пеперудите летят… Красива жена стои до реката… А това се е случило. Нещо подобно чувствах, когато почина един близък човек.
Слънцето… Някъде се чува музика… Лястовиците се боричкат под покрива… А той почина. Заваля дъжд… А той почина. Разбирате ли?
Искам да уловя с думи чувствата си, да ги предам, такива, каквито са били тогава. Да попадна в друго измерение…
Видях и почнах да снимам цъфтящата ябълка… Жужат земни пчели,
цветчетата са сватбенобели… И пак - хората работят, градините цъфтят…
Държа камерата в ръка, но не мога да разбера… Нещо не е наред!
Експозицията е нормална, картината е красива, а нещо не е както трябва. И
изведнъж се сепвам: не усещам аромата. Градината цъфти, а няма аромат!
По-късно разбрах, че съществува такава реакция на организма при висока радиация, блокират се някои органи. Майка ми е на седемдесет и четири години, помня, че се оплакваше, че не чувства миризми. Е, мисля, че сега това се е случило с мен. Питам нашите в групата, бяхме трима: „Мирише ли ябълката?“ - Не, изобщо не мирише. - Нещо ставаше с нас… Люлякът не миришеше! Люлякът! И в мен се зароди чувството, че всичко, което е наоколо, не е истинско. Че съм насред декор… И че съзнанието ми не може да го осъзнае, няма на какво да се облегне. Няма схема!
Като бях дете… Съседката ни, бивша партизанка, разказваше как по време на войната техният отряд бягал от обсада. На ръце ноосела малко бебе, на месец, вървели през блатото, обградени от наказателния отряд…
Бебето плачело… Можело да ги издаде, да ги намерят, целия отряд. И тя го задушила. Говореше за това отчуждено, сякаш не тя, а някоя друга жена го е направила, и детето не е било нейно. Забравил съм защо си го беше спомнила. Ясно помня друго, своя ужас: защо го е направила? Как е могла?
Струваше ми се, че целият партизански отряд е бягал от обсадата заради това бебе, за да спасят него. А то, за да останат живи здравите силни мъже,
задушили детето. Какъв е смисълът на живота тогава? След това не ми се щеше да живея повече. На мен, момчето, ми беше неловко да гледам онази жена, защото съм разбрал за нея такова нещо… И въобще разбрах нещо ужасно за човека. А какво ли ѝ е било да ме гледа? (Известно време
мълчи.) Ето защо не искам да си спомням… За онези дни в зоната…
Измислям си разни оправдания. Не искам да отварям онази врата. Там исках да разбера къде съм истински и къде - фалшив. Вече имах деца.
Първото - момче. Когато ми се роди син, престанах да се страхувам от смъртта. Открих смисъла на живота…
Нощем в хотела… Събуждам се и чувам монотонен шум навън,
неразличими сини сенки. Повдигам щорите: по улицата минават десетки

уазки с червени кръстове и буркани. В абсолютна тишина. Изпитах нещо като шок. В паметта ми изплуваха кадри от филм… Веднага се върнах в детството… Ние, следвоенните деца, обичахме военните филми. И онези кадри… И детския страх… Твоите всички са напуснали града и си останал сам, трябва да вземеш решение. А кое е най-правилното? Да се престориш,
че не си жив? Или какво? А ако трябва да направиш нещо, то какво е?
В Хойники в центъра на градчето висеше Почетното табло. Най- добрите хора от района. Но в заразената зона отиде и изведе децата от детската градина шофьорът-пияница, а не онзи, от Почетното табло. Всеки гледа себе си. Евакуация. Първо извозваха децата. Натоварваха ги на големи автобуси „Икарус“. Усещам се, че снимам така, както съм го виждал във военните филми. И забелязвам, че не само аз, но и хората, които участват в цялото това действие, се държат по тоя начин. Държат се така,
както, спомняте си, в любимия на всички ни филм „Летят жерави“: някоя сълза в очите, кратки думи на прощаване… Помахване с ръка… Излиза, че всички са намерили форма на поведение, която вече е позната. Стараеха се да наподобява на нещо. Момиченце маха на майка си с ръка, ето, всичко е наред, тя е силна. Ние ще победим! Ние… Ние сме такива…
Мислех си, че ще се върна в Минск, а там също ще има евакуация. Как ли ще се простя с жена си, със сина си? Представях си и онзи жест: ние ще победим! Ние сме воини. Баща ми, доколкото си спомням, носеше военни дрехи, макар че не беше военен. Да мислиш за пари е подло, за собствения си живот - непатриотично. Да си гладен е нормално състояние. Те,
родителите ни, са преживели разрухата, и ние сме длъжни да я преживеем.
Иначе няма как да станеш истински човек. На мен самия след военната служба гражданския живот ми се услади. Нощем цяла компания ходехме из улиците да търсим силни усещания. Като дете четох великолепната книга
„Прочистващите“, забравих автора, там ловяха диверсантите, шпионите.
Риск! Лов! Така сме устрроени. Ако всеки ден има работа и добра храна - това е непоносимо, некомфортно е! Живеехме в общежитието на някакво пътно-траспортно управление заедно с ликвидаторите. Млади момчета.
Дадоха един куфар с водка - да чистим радиацията. Изведнъж се разнася, че в същото общежитие са настанили медицински отряд. Само девойки. „Охо,
сега ни се е паднало!“ - казват мъжете. Отиват двама и се връщат с ей такива очи… Викат ни… Картинката беше следната: по коридора момичета… Под гимнастьорката се подават панталони и мъжки долни гащи с връзки, те им се влачат по пода, спъват ги, но никой не се притеснява. Всичко е старо, втора ръка, не по размер. Виси като на закачалка. Коя е с чехли, коя - със скапани обуща. А върху гимнастьорката

навлекли предпазното гумено облекло, пропито с някаква химия…
Мирише-е-е… Някои и през ноща спяха така. Жестоко е да ги глведаш…
Никакви медицински сестри не бяха, бяха ги докарали от института, от военната катедра. Обещали им, че ще бъдат за два дни, а когато ние дойдохме, бяха прекарали тук вече месец. Разказаха ни, че ги били водили при реактора, били се нагледали на изгаряния, но за изгарянията само от тях съм слушал. И сега ги виждам – ходят из общежитието като насън…
По вестниците пишеха, че за щастие вятърът не духал в тази посока…
Към града… Към Киев… Още никой не знаеше… Не се досещаше, че е духал към Беларус… Към мен и моя Юрик. Ние в онзи ден с него се разхождахме в гората, беряхме детелинки… Господи, защо никой не ме предупреди!
Върнах се от експедицията в Минск… Пътувам за работа в тролея.
Чувам откъслечни разговори: снимали филм в Чернобил и единият оператор умрял направо там. Изгорял. Мисля си: „Кой ли е той?“. По- нататък: млад бил, с две деца. Името му било Витя Гуревич. Имаме такъв оператор, съвсем младо момче. Две деца ли? Защо е криел? Приближаваме се към киностудията, някой уточнява: не Гуревич, а Гурин, и се казва
Сергей. Господи, това съм аз! Сега ми е смешно, но тогава вървях от метрото до киностудията и ме беше страх, че ще отворя вратата и… Най- нелепата мисъл: „А откъде са взели снимката ми? От отдел „Кадри“ ли?“
Откъде е тръгнал този слух? Пълно несъответствие между мащабите на случващото се и количеството жертви. Например Курската битка. Хиляди загинали… Ясно. А тук – в първите дни седем пожарникари… След това –
още няколко души… А след това съвсем абстрактни за нашето съзнание определения: „след няколко поколения“, „вечност“, „нищо“. тръгнаха слухове, че летят триглави птици, че кокошките кълват лисици, плешиви таралежи…
А после… После пак някой трябваше да отиде в зоната. Един оператор донесе справка, че има язва на стомаха, друг се ската в отпуск… Викат ме:
„Трябва!“ – Че аз тъкмо се върнах. - „Ти вече си бил там. На теб ти е все едно. И освен това, ти вече имаш деца. А те са млади“. Дрън-дрън, може и да искам пет-шест деца! Почват да ме притискат, казват, че скоро ще има атестация, това ще ти е козът. Ще ти увеличат заплатата… Тъжна и смешна история. Щях да полудея…
Веднъж снимах хора, които са били в концлагер. Тези хора обикновено избягват да се срещат. Има нещо противоестествено в това да се събираш и да си спомняш войната. Да си спомнят как са ги убивали и как те са убивали. Хората, които са познали или преживели заедно унижения…

Такива хора бягат един от друг. Бягат от себе си. Бягат от това, което са узнали там за човека… От онова, което там е изскочило от него. Изпод кожата. Ето… Ето защо… Нещо там… В Чернобил… Аз също разбрах,
почувствах онова, за което не ти се иска да говориш. Например за това, че всичките ни хуманистични представи са относителни… В екстремна ситуация човекът всъщност изобщо не е онзи човек, за когото се пишат книги. Такъв човек, за когото е писано по книгите, не срещнах. Напротив.
Човекът не е герой. Всички ние сме продавачи на апокалипсис. Големи и малки. В съзнанието ми се стрелкат откъслечно… Картинки…
Председателят на колхоза иска с две коли да изнесе семейството си с покъщнината, с мебелите, а партийният секретар иска едната кола за себе си. Настоява за справедливост. А вече няколко дни съм свидетел, как не можеха да изведат група деца от яслата. Транспортът не стигаше. А на някого две коли са му малко, да си побере всичките партакеши заедно с трилитровите буркани със сладка и туршии. Видях как на ссутринта ги товареха. И това не го снимах… (Неочаквано се засмива.) Там в магазина си купихме колбаси, консерви, а ни беше страх да ги ядем. Мъкнехме мрежичките със себе си. Беше ни жал да ги хвърлим. (И вече сериозно.)
Механизмът на злото ще работи и при апокалипсиса. Разбрах го. Все така ще клюкарят, ще се подмазват пред началниците, за да си спасят телевизора и астраганеното паалто. И пред края на света човекът ще остане такъв,
какъвто е сега. Винаги.
Неудобно ми е, че не уредих на киногрупата никакви привилегии. На едно момче от нашите му трябваше апартамент, отивам в профкомитета:
„Помогнете, половин година бяхме в зоната. Имаме право на придобивки. –
Добре - казаха, – донесете справка. Справките трябва да са с печат“.
Отиваме в районния комитет, а по коридорите ходи една леля Настя с метла. Всички се разбягаха. Имаме един режисьор, той има купчина със справки: къде е бил, какво е снимал. Герой!
В съзнанието ми има голям, дълъг филм, който не съм снимал. Много серии. (Мълчи.) Всички ние сме продавачи на апокалипсис…
Влизаме в една къща. Живееше една бабичка.
– Е, бабо, да тръгваме.
– Ще тръгваме, момчета.
– Тогава се приготвяй, бабо.
Чакаме на улицата. Пушим. И бабата излиза, В ръцете ѝ икона, котенце и вързопче. Това е вдичко, което носи със себе си.
– Бабо, не може да взимаш котето. Не е разрешено. Козината му е радиоактивна.

– Не, деца, без котето няма да тръгна. Как да го оставя? Да го оставя само. То ми е семейството.
С тази бабичка… И с разцъфтялата ябълка… С тях започна всичко…
Сега снимам само животни… Казах ви, че намерих смисъла на живота…
Веднъж показах чернобилските си сюжети на децата. Упрекнаха ме:
защо? Не може. Не трябва. Така и така те живеят в този страх, сред тези разговори, имат изменения в кръвта, нарушена имунна система. Надявах се,
че ще дойдат пет-десет души. Залата се препълни. Задаваха най-различни въпроси, но един ми се вряза в паметта. Едно момченце, запъваше се и се червеше, ясно беше, че е от ония тихите, неразговорчивите, попита: „А
защо не е можело да се помогне на животните, които са останали там?“ Е,
защо? Аз самият не си бях задавал такъв въпрос. Не можах да му отговоря… Нашето изкуство е само за страданието и любовта на човека, а не на всичко живо. Само на човека! Не се приближаваме към тях - към животните, към растенията… Към другия свят… А човекът може да унищожи всичко. Да убие всички. Това вече не е фантазия… Разказвали са ми, че в първите месеци след аварията, когато се обсъждала идеята за преселването на хората, е имало проект заедно с хората да се преселят и животните. Но как? Как да се преселят всички? Може би по някакъв начин може да се вземат тези, които са на земята, а онези, които са в земята - бръмбарчета, червейчета? А тези, които са отгоре? В небето? Как да се евакуират врабците и гълъбите? Как да се постъпи с тях? Нямаме средства да им предадем нужната информация.
Искам да заснема филм… Ще се казва „Заложниците“… За животните… Помните ли песента „Плуваше из океана ръждив остров“?
Корабът потъва, хората скачат в лодките. А конете не знаят, че в лодките има място за коне…
Една съвременна притча… Действието се развива на далечна планета.
Космонавт в скафандър. Чува през слушалките шум. Вижда, че над него се надига нещо огромно. Необятно. Динозавър?! Без да разбира какво е,
стреля. След миг - друго нещо се приближава към него. Той унищожава и него. След още един миг - стадо. И настъпва клане. Оказало се, че е започнал пожар и животните се спасявали, бягали по пътеката, на която стоял космонавтът. Човекът! А с мен… Ще ви кажа… С мен там се случи нещо необичайно. С други очи започнах да гледам на животните… На дърветата… На птиците… Ходя в зоната… През всичките тези години… От някой изоставен, изтърбушен човешки дом изскача глиган… Излиза женски лос… Това съм го снимал. Това търся… Искам да направя нов филм. И да видя всичко с очите на звяра… „Какво снимаш? - питат ме. - Огледай се

наоколо… В Чечня има война.“ А свети Франциск проповядвал на птиците. Говорел с птиците като с равни. И какво като птиците си говорели с него на птичи език, това не го е принизило. На него му е бил ясен техният таен език.
Помните ли… При Достоевски… Как човекът удряше коня по кротките очи. Безумен човек! Не по гърба, а по кротките очи…“

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: