Чернобилска молитва

само у нас, но и в целия свят. Учените изучаваха ситуацията на място, в самата централа, и там вземаха решения. Неотдавна гледах предаването
„Моментът на истината“ с Александър Яковлев, член на Политбюро, главен идеолог на партията в онези времена. Заедно с Горбачов… Какво си спомня той? Там, на върха, също не са си давали сметка за ставащото… На заседанието на Политбюро някой от генералите се обяснявал: „Радиация ли, че какво толкова? На полигона.. След атомен взрив… Вечерта изпием по бутилка червено вино и ни няма нищо“. Говорили са за Чернобил като за авария, обикновена авария…
Тогава казах, че не трябва да изкарваме хората на улицата. „Какво,
искате да провалим Първи май ли?“ Политически въпрос. Дай си партийната книжка… (Малко се успокоява.) Не е виц, мисля, а истина.
Случило се. Разказват, че председателят на Правителствената комисия
Щербин пристигнал в централата първите дни след взрива и веднага поискал да го заведат на местопроизшествието. Обясняват му, че има купчини графит, огромни радиационни полета, висока температура, не може. „Каква физика? Трябва да го видя с очите си - крещял на подчинените си. - Вечерта трябва да докладвам на Политбюро.“ Военен стереотип на поведение. Друго не знаехме… Не разбирахме, че наистина има физика… Верижна реакция… И никакви нареждания и правителствени постановления няма да променят физиката. Светът се гради на нея, а не на идеите на Маркс. Но я го кажи тогава… Опитай се да отмениш първомайската манифестация… (Отново почна да се разгорещяваJ Във вестниците пишат… Сякаш народът е бил на улицата, а ние сме били в подземни бункери. Стоях два часа на трибуната под това слънце… Без шапка, без шлифер. И на девети май, на Деня на победата… Вървях с ветераните… Свиреше акордеон. Танцувахме. Пихме. Всички бяхме част от тази система. Вярвахме! Вярвахме във високите идеали. В нашата победа!
Ще победим Чернобил! Ще се втурнем и ще победим. Трескаво четяхме за героичната борба за укротяване на реактора, който излязъл от управлението на хората. Правехме политбеседи. Нашият човек е без идеи? Без голямата мечта? Това също е страшно… Вижте сега какво става! Разруха.
Безвластие. Див капитализъм… Но… Произнесоха присъдата над миналото… Над целия наш живот… Остана само Сталин…. Архипелаг
ГУЛАГ… А какви филми имаше тогава! Какви щастливи песни! Кажете ми: защо? Отговорете ми… Помислете си и ми отговорете… Защо сега няма такива филми? Защо няма такива песни? Трябва човекът да го вдигнеш, да го въодушевиш. Нужни са идеали… Тогава държавата ще е силна. Саламът не може да бъде идеал, пълният хладилник не е идеал. И

мерцедесът не е идеал. Нужни са сияйни идеали! И ги имахме.
Във вестниците… По радиото и телевизията крещяха: „Истината!
Истината!“. По митингите искаха истината.
Лошо, много лошо… Много лошо! Скоро всички ще умрем! Нацията ще изчезне! На кого му трябва такава истина? Когато тълпите нахлули в
Конвента и поискали смъртта на Робеспиер, нима са били прави? Да се подчиниш на тълпата, да станеш тълпа… Бяхме длъжни да предотвратим паниката… Моята работа… Дългът ми… (Мълчи.) Ако аз съм престъпник,
защо тогава внучка ми… Детенцето ми… Тя също е болна… Дъщеря ми я роди през онази пролет, доведе я при нас в Славгород в пелени. С
количката. Пристигнаха няколко седмици след взрива в централата… Летят хеликоптери, по пътищата военни машини… Жена ми ме молеше: „Нека ги изпратим при роднини. Да ги махнем оттук“. Аз бях първи секретар на районния комитет на партията… Категорично забраних: „Какво ще си помислят хората, ако отведа дъщеря си с малкото ѝ дете? Нали техните деца ще останат тук“. Имаше такива, които се скатаваха, които си спасяваха кожата… Привиках ги в районния комитет, в кабинета: „Ти комунист ли си,
или не си комунист?“. Хората бяха подложени на проверка. Ако съм престъпник, защо щях да убивам собственото си дете? (По-нататък говори

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: