Монолог за безмълвния войник

него. Мъкнели книги от библиотеката, огледала, столове, санитарен фаянс,
здравия глобус… На сутринта идва един последен и вече е празно. Взел си празните епруветки от химическата лаборатория.
Макар всички да са знаели, че след три дни тях също ще ги отведат.
Всичко ще остане.
Защо го събирам и трупам това? Никога няма да поставя спектакъл за
Чернобил, както не поставих нито един спектакъл за войната. На моята сцена никога няма да има мъртъв човек. Даже мъртъв звяр или птица. В
гората се приближих до един бор, там имаше нещо бяло… Помислих си, че това са гъби, а бяха мъртви врабчета с гърдичките нагоре. Там, в зоната…
Не разбирам смъртта. Спирам се пред нея, за да не полудея. Да не премина… На другата страна на живота… Войната трябва да се показва така страшно, че човек да повърне. Да се разболее… Това не е зрелище…
Първите дни… Нито една снимка още не бяха показали, а аз вече си представях спуснатите прегради, разрушените стени, дима, разбитите стъкла. Извозването на притихналите деца. Върволиците от коли.
Възрастните плачат, а децата не. Нито една снимка още не е отпечатана…
Ако хората бъдат разпитани, те вероятно няма да имат друг образ на ужаса освен взрив, пожар, трупове, паника. Помня го от детството… (Замълчава.)
Но за това после… Отделно… А тук… Случи се нещо непознато… Това е друг страх. Не се чува, не се вижда, няма нито мирис, нито цвят, а физически и психически ние се променяме. Проме ня се формулата на кръвта, променя се генетичният код променя се пейзажът… Каквото и да си мислим, каквото и да правим… Сутрин ставам, пия чай. Отивам на репетиция със студентите… А онова виси над мен. Като знак. И като въпрос. Няма с какво да го сравня. От детството си помня нещо съвсем различно…
Само един хубав филм за войната гледах. Забравих заглавието. Филм за безмълвния войник. Мълча през целия филм. Возеше бременна германка, бременна от руски войник. И детето се роди, роди се на път, в каруцата. Той го вдигна на ръце и го държеше, а детето пишкаше върху автомата му… Мъжът се смееше… Този смях му е като реч. Гледа детето,
автомата си и се смее… Край на филма.
Във филма няма руснаци, няма германци. Има чудовище — войната. И
има чудо — животът. Но сега, след Чернобил, всичко се промени. И това също. Промени се светът, сега не ми се струва вечен. Земята сякаш се смали, стана мъничка. Лишихме се от безсмъртието — ето какво се случи с нас. Загубихме чувството за вечност. А по телевизора гледам как всеки ден убиват. Стрелят. Един човек убива друг човек. След Чернобил.

Нещо много смътно, сякаш отдалеч… Бях на три години, когато с мама ни отведоха в Германия. В концлагера… Помня, че всичко беше красиво…
Може би моето зрение е устроено така. Висока планина… Вали дъжд или сняг. В огромен черен полукръг стояха хора, всички имаха номера. Номера на обувките… С ясна, яркожълта боя на обувките. На гърбовете. Навсякъде номера, номера… Бодлива тел. На вишката стои човек с каска, тичат кучета, лаят високо. И никакъв страх. Двама германци, единият голям,
дебел, в черно, а другият - малък, с кафяв костюм. Този, който е в черно,
сочи нанякъде с ръка… От тъмния полукръг излиза черна сянка и става човек. Германецът започва да го бие… Вали дъжд или сняг… Вали…
Помня един висок красив италианец… Пееше през цялото време…
Мама плачеше и другите хора плачеха. А аз не можех да разбера защо всички плачат, когато той пее толкова красиво?
Имах етюди за войната. Пробвах. Нищо не стана. Никога няма да поставя спектакъл за войната. Няма да ми се получи.
В чернобилската зона представяхме веселия спектакъл „Дай вода,
кладенче“. Приказка. Пристигнахме в районния център Хотимск. Там има детски дом за сираци. Тях никъде не ги бяха отвели.
Антракт. Не ръкопляскат. Не стават. Мълчат. Второ действие. Свърши спектакълът. Пак не ръкопляскат. Не стават. Мълчат.
Студентите ми плачат. Бяха се събрали зад кулисите и се питаха какво им е? След това разбрахме, че са вярвали във всичко, което става на сцената. В спектакъла през цялото време чакаха чудото. Обикновените деца, децата със семейства, разбираха, че това е театър. А тези чакаха чудото…
Ние, беларусите, никога не сме имали нещо вечно. Даже вечна земя не сме имали, през цялото време някой ни я е вземал, замитал е следите ни. И
не сме могли да живеем с вечното, както е написано в Стария Завет: този роди онзи, онзи другия… Верига, брънка… Не знаем какво да правим с това вечното, не можем да живеем с него. Не сме способни да го осмислим.
И най-накрая получихме този дар. Нашето вечно е Чернобил. То се появи при нас… И ние? Ние се смеем… Като в старата притча… Хората съчувстват на човека, на когото му е изгоряла къщата, плевнята… Всичко изгоряло… А той отговаря: „Е, ама пък за сметка на това колко мишки измряха!“ - и си удря весело шапката в земята. Е, това е той - истинският беларусин! Смях през сълзи.
А нашите богове не се смеят. Нашите богове са мъченици. Древните гърци са имали смеещи се богове, весели.
А фантазиите, сънищата, вицовете — това също ли са текстове? За

това, което сме? Но ние не умеем да ги разчитаме. Навсякъде чувам една и съща мелодия… Тя се точи точи… Не е мелодия, не е песен, а оплакване.
Нашият на род е програмиран за всички беди. Очакването на бедата не си отива. А щастието? Щастието е нещо временно, несигурно. Народът казва:
„Една беда не е беда“, „От бедата не можеш се опази с щит“, „Замахни веднъж и бедата ти е по зъбите“, „Каква ти Коледа, когато къщата ми е пълна с беди“. Освен страданието друго си нямаме. Нямаме друга история,
няма друга култура…
А моите студенти се влюбват, раждат деца. Но те са толкова тихи,
слаби. След войната се върнах от концлагера… Жива! Тогава трябваше просто да оцелееш, моето поколение и досега се чуди как сме оцелели.
Можех вместо вода да ям сняг, през лятото да не излизам от рекичката, да се гмуркам по сто пъти. Децата им не могат да ядат сняг. Даже най-чистия,
най-белия сняг… (Вглъбява се в себе си.)
Как си представям спектакъла? Нали мисля за него. През цялото време мисля.
От зоната ми предложиха един сюжет. Съвременна приказка…
Останали в едно село старец и старица. Зимата старецът починал.
Старицата сама го погребала. Една седмица копала гроба. Увила го в топъл кожух, за да не замръзне, сложила го на детска шейна и го закарала. През целия път си спомняла живота си с него…
Опекла последната кокошка за Бог да прости. Гладно кученце усетило миризмата и дошло при старицата. И тя имала с кого да си поговори и да поплаче…
Веднъж даже сънувах бъдещия си спектакъл…
Виждам: празно село, цъфтят ябълки. Цъфти песекиня. Пищно.
Красиво. Дива круша цъфти на гробището…
Из обраслите улици бягат котки с вдигнати опашки. Няма никого.
Котките правят любов. Всичко цъфти. Красота и тишина. Котките притичват към пътя, чакат някого. Сигурно още помнят човека…
Ние, беларусите, си нямаме Толстой. Нямаме си Пушкин. А имаме
Янка Купала… Якуб Колас… Те пишат за земята… Ние сме хората на земята, а не на небето. Монокултура е картофът, ние го копаем, садим и през цялото време гледаме в земята. Долу! Надолу! А ако човек вдигне глава, то няма да е по-високо от щъркелово гнездо. То и това му е прекалено високо, това е за него небето. А небето, което се нарича космос,
го няма у нас, липсва в съзнанието ни. Тогава го вземаме от руската литература… От полската… На норвежците е бил нужен Григ, а на евреите
Шалом Алейхем като център на кристализацията, около който са могли да

се обединят и да се осъзнаят. А у нас това е Чернобил… Той прави нещо от нас. Твори. Сега станахме народ. Чернобилски народ. А не път - от Русия към Европа или от Европа към Русия. Едва сега…
Изкуството е спомен. Спомен за това, което сме били. Страх ме е…
Страх ме е само, че страхът сменя в живота ни любовта…“

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: