ВТОРА ГЛАВАВенецът на сътворението

операции. Това е единственото дете в Беларус, оцеляло с такава комплексна патология. Много я обичам. (Спира се.) Никого никога вече няма да мога да родя. не бих посмяла. Върнах се от родилния дом, мъжът ми ме целува нощем, а аз цялата треперя - ние не трябва… Грях… Страх… Слушах как лекарите говорят помежду си: „Момичето не се роди в плацента, а в черупка. Ако я покажем по телевизията, нито една майка няма да иска да роди“. Говореха за нашето момиче… как след всичко това да се обичаме?!
Отидох в църквата… Разказах на отчето. казва, че трябва да отмием греховете си. в нашия род никой никого не е убивал… За какво съм виновна? Първоначално искаха да евакуират селото ни, а после го зачеркнаха от списъците - държавата нямала пари. А по това време се влюбих. Омъжих се. не знаех, че тук не трябва да обичаме… Преди много години баба ми бе чела в Библията, че на земята ще дойде време, когато всичко ще бъде в изобилие, всичко ще цъфти и ще дава плод, в реките ще има много риба, а в горите - зверове, но човекът няма да може да се възползва от това. Няма да може и да създаде себеподобно, за да удължи безсмъртието. Слушах старите пророчества като страшна приказка. Не вярвах. Разкажете на всички за моето момиченце. Напишете го. На четири годинки пее, танцува, рецитира наизуст стихотворения. Има нормално умствено развитие, по никакъв начин не се отличава от другите деца, само че играе на други игри. Не си играе „на магазин“, „на училище“, играе си с куклите „на болница“ - бие инжекции, слага термометър, назначава вливане, куклата умира и тя я покрива с бял чаршаф. Четири години живеем в болницата, не мога да я оставя там сама и тя не знае, че трябва да живеем у дома. Когато я вземам за месец-два вкъщи, тя ме пита: „Нали ще се върнем скоро в болницата?“. Там са нейните приятели, те живеят там,
растат. Направиха ѝ дупе… Оформят ѝ влагалище… След последната операция съвсем престана да уринира, не успяха да ѝ сложат катетър - трябват още няколко операции. Съветват ни по-нататък да ги правим в чужбина. А откъде да вземем тези десетки хиляди долари, като мъжът ми взима сто и двадесет долара на месец? Един професор тайно ме посъветва:
„С такава патология детето ви представлява голям интерес за науката.
Пишете на чуждестранните клиники. Трябва да ги заинтригува“. И аз им пиша… (Мъчи се да не се разплаче.) Пиша им, че на всеки половин час трябва да изтисквам урината с ръце, урината изтича през дупките на влагалището. Ако не го правя, ще откаже единственият бъбрек. Къде другаде в света има дете, на което трябва да се изтисква урината на всеки половин час? И колко може да се издържи това? (Плаче.) Не си позволявам да плача… Не трябва да плача… Тропам на всички врати. Пиша. Вземете

детето ми, даже и за опити… За научни изследвания… Съгласна съм да стане опитна жаба, опитно зайче, само и само да оживее. (Плаче.) Толкова писма съм написала… О, Господи!
Тя още не разбира, но някой ден ще ни попита защо не е като другите.
Защо никой мъж няма да може да я люби? Защо няма да може да роди?
Защо на нея никога няма да ѝ се случи това, което се случва на пеперудите… на птиците… на всички, но не и на нея… Исках… Трябваше да докажа… Че… Исках да получа документи… Като порасне да разбере,
че ние с мъжа ми сме виновни… Не нашата любов… (Пак се мъчи да не се
разплаче.) Четири години се борих… С лекарите, с чиновниците… Успявах да вляза в кабинетите по върховете… Едва след четири години ми издадоха медицинска справка, която потвърждава връзката на йнизиращата радиация
(в малки дози) със страшната ѝ патология. Отказваха ми четири години,
казваха ми: „Момичето ви е инвалид по рождение“. Какъв инвалид по рождение? Тя е инвалид от Чернобил. Проучих родословното си дърво - в нашия род няма такива неща, всички са живели по осемдесет-деветдесет години, а дядо ми - до деветдесет и четири. Лекарите се оправдаваха:
„Имаме инструкции. Тези случаи трябва да ги класифицираме като общо заболяване. След двайсет-трийсет години, когато съберем данни, ще започнем да търсим връзката с йонизиращата радиация. В малки дози… С
това, което ядем и пием по нашата земя… А засега медицината и науката знаят малко“. Не мога да чакам двайсет-трийсет години. Половин живот!
Исках да ги съдя… Да съдя държавата… Мислеха меза луда, казваха, че такива деца се раждали и в Древна Гърция. И в Древен Китай. Един чиновник ми се развика: „Искаш чернобилски привилегии! Чернобилски пари!“ Как не припаднах в кабинета му, как не умрях от инфаркт… Не трябва…
Едно не можаха да разберат… Не искаха… Трябваше да знам, че ние с мъжа ми не сме виновни… Не и нашата любов… (Обръща се към
прозореца и плаче тихо.)
Това момиче расте… Все пак е момиче… Не искам да пишете фамилията ѝ… Даже съседите ни на етажа… не знаят всичко. Обличам ѝ
рокличка, сплитам ѝ косата, те ми казват: „Вашата Катя е толкова красива“.
А аз самата гледам някак особено бременните жени… Някак отдалеч…
Иззад ъгъла… Не ги гледам, а ги наблюдавам… Със смесени чувства - учудване и ужас, завист и радост, даже някаква отмъстителност. Сетих се,
че със същото чувство гледам бременното съседско куче… Щъркелката в гнездото…
Моето момиче…“

Лариса З.,
майка

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: