Монолог за песента без думи

Не трябва да говоря за това… Чакам дете, бременна съм. Но ще ви разкажа… Качват се през деня и проверяват паспортите. Обикновени хора,
само че с автомати. Гледат документите и избутват мъжете от автобуса. И
там, пред вратите… стрелят. Даже не ги отвеждат настрана. Никога не бих повярвала. А съм го виждала. Видях как изведоха двама мъже, единият беше съвсем млад, красив, нещо им крещеше. На таджикски, на руски…
Крещеше, че жена му наскоро е родила, че има вкъщи три малки деца. А те само се смееха, и също бяха млади, съвсем млади… Обикновени хора, само че с автомати. Той падна… Целуваше им гуменките… Всички мълчаха,
целият автобус. Веднага щом тръгнахме, се чу: бум-бум-бум… Беше ме страх да се огледам… (Плаче.)
Не трябва да говоря за това… Чакам дете. Но ще ви разкажа… Само за едно ви моля - не ми казвайте фамилията, името ми е Светлана. Имаме роднини там. Ще ги убият… Преди мислех, че никога повече няма да има война у нас. Голяма страна, любима. Най-силната! Преди ни казваха, че в съветската страна живеем бедно, скромно, защото е имало голяма война,
народът е пострадал, но сега имаме могъща армия, никой не може да ни докосне. Не може да ни победи! А почнахме да се стреляме един друг…
Сега войната не е същата като по-рано. Онази война дядо ми си я спомня,
той е стигнал до Германия. До Берлин. Сега съсед стреля по съседа,
момчетата заедно са ходили на училище и се убиват един друг, изнасилват момичетата, с които са седели на един чин. Всички са полудели…
Мъжете ни мълчат. Мъжете мълчат, нищо няма да ви кажат. След тях крещяха, че са като жени, че бягат. Че са страхливци! Предават родината. А
каква е вината им? Нима е вина това, че не можеш да стреляш? Не искаш.
Мъжът ми е таджик, трябваше да отиде на война и да убива. А той:
„Ще заминем. Не искам да ходя на война. Не ми трябва автомат“. Той обича да дърводелства, да гледа коне. Не иска да стреля. Душата му е такава… И
лова не обича. Там е неговата земя, говорят на неговия език, а той замина.
Защото не иска да убива друг таджик, такъв като него. Непознат човек,
човек, който с нищо не го е обидил… Там той даже телевизор не слушаше.
Запушваше си ушите… Но тук му е самотно, там родните му братя воюват,
единия вече го убиха. Там живее майка му. Сестрите му. Пътувахме насам с влака от Душанбе, нямаше стъкла, студ, не ни нападаха, за стреляне - не стреляха, но по пътя хвърляха камъни, чупеха прозорците: „Руснаци,
махайте се! Окупатори! Стига сте ни грабили!”. А той е таджик и чуваше всичко това. И децата ни чуваха. Нашето момиченце беше в първи клас,
беше влюбена в едно момченце. Таджик. Идва си от училище: „Мамо, а каква съм аз – таджичка или рускиня?“. Как да ѝ обясниш…

Не трябва да говоря за това… Но ще ви разкажа… При тях памирските таджики воюват с кулябските таджики. Тe всички са таджики, имат един
Коран, една вяра, но кулябците убиват памирците, а памирците убиват кулябците. Първоначално се събираха на площада, викаха, молехасе. Исках да ги разбера, аз също ходех там. Питах старците: „Срещу кого се бунтувате?“. Те отговаряха: „Срещу парламента. Казаха ни, че това е много лош човек – Парламентът“. После площадът опустя и почнаха да стрелят.
Сякаш изведнъж страната стана друга, непозната. Изток! А дотогава ни се струваше, че живеем на своята земя. По съветските закони. Там толкова руски гробове останаха, а на тях няма кой да плаче… Добитъкът пасе на руските гробища… Козите… Руските старци ходят да ровят по кофите…
Бях медсестра в родилен дом. На нощно дежурство съм. Една жена ражда, ражда тежко, вика… Притичва санитарката… С нестерилни ръкавици, с нестерилна престилка… Какво става? Какво! Защо в такъв вид в родилната зала? „Момичета, бандити!“ А те с черни маски, с оръжие.
Влизат при нас: „Дай наркотиците! Дай спирта!“ – Няма наркотици, няма спирт! – Притискт лекаря към стената: „Дай спирта!“. И в този момент жената, която раждаше, облекчено завика. Радостно. И бебето проплака,
току-що се бе появило… Наведох се над него, даже не помня момче ли беше, или момиче. Нямаше ни име, ни нищо. и бандитите се обръщат към нас: каква е тая – кубилярка или памирка? Не момче ли е, или момиче, а кубилярка или памирка? Ние мълчим… А ония викат: „Каква е тая?“. Ние мълчим. Тогава те хващат бебенцето, което може би пет-десет минути е било на този свят, и го хвърлят през прозореца. Аз съм медицинска сестра,
неведнъж съм виждала да умират деца. А сега… Едва не ми изскочи сърцето от гърдите…
Не трябва да си го спомням… (Пак почва да плаче.) След този случай… Появи ми се екзема на ръцете. Вените ми се подуха. И някакво равнодушие към всичко, не исках да ставам от леглото. Отивам до болницата и се връщам обратно. А самата аз вече чаках бебе… Как да живея? Как да раждам там? Дойдохме тук… В Беларус… Наровля е тихо градче, малко. И не ме питайте повече… Не ме докосвайте… (Замлъква.)
Почакайте… Искам да го знаете… Не ме е страх от Бога. От човека ме е страх… Отначало питахме: „Къде е тук радиацията?“ - Където стоите, там е радиацията. - Как така цялата земя?! (Изтрива си сълзите.) Хората си заминаха. Страхуват се.
– А мен тук не ме е страх така, както там. Останахме без родина, ние сме ничии. Всички германци заминаха за Германия, татарите, след като им разрешиха - за Крим, а руснаците на никого не му трябват. На какво да се

надяваме? Какво да чакаме? Русия никога не е спасявала хората си, защото е голяма, безкрайна. Честно казано, аз и не чувствам, че Русия е моята родина, нас ни възпитаваха другояче: Родината ни е Съветският съюз. И
сега не знаем: как да си спасим душата? Никой не ни заплашва тук със затвор - това е добре. Дадоха ни дом, на мъжа ми - работа. Написах писмо на едни мои познати, те вчера също дойдоха. Завинаги. Дошли вечерта и ce страхували да излязат от сградата на гарата, не пускали децата, седели на куфарите си. Чакали утрото. А после гледат как хората ходят по улиците,
смеят се, пушат… Показали им нашата улица, завели ги до самата кооперация. Не могли да да дойдат на себе си, защото ние там бяхме отвикнали от нормалния живот, от мирния. От това, че вечер може да ходиш по улицата. Може да се смееш… А на сутринта отишли в гастронома, видели масло, сметана и там, в самия магазин - това те сами ни го разказаха - купили бутилки сметана и веднага ги изпили. Гледали ги като луди А те две години не били виждали нито масло, нито сметана. Там хляб не можеш да купиш. Там има война… Това не можеш да го обясниш на човек, който не е виждал война… Само на кино…
Там душата ми беше мъртва… Кого бих родила с мъртва душа? Тук има малко хора… Къщите са празни… Живеем до гората… Страхувам се,
когато има много хора. Като на гарата… По време на войната… (Заплаква

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: