Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов
Изтегляне 1.8 Mb. Pdf просмотр
|
| 24 Ангелов и Райков изчезнаха поотделно зад вратите на две стаи от източното крило, определени за инквизиция. На вратата, където вкараха полковник Ангелов, имаше небрежна написана табела от картон „КОМЕНДАНТ". Стаята имаше формата на квадрат, до едната стена имаше желязно войнишко легло, постлано със сиво войнишко одеяло. Възглавницата беше облечена в кафяв раиран плат. В средата на стаята имаше грубо направена маса, около която бяха наредени шест дървени стола от най-проста направа. На всеки от столовете седеше човек от новите властници. На леглото имаше седми, който се беше излегнал на лявата си страна, опрян на лакътя. Той беше видимо пиян, защото от устата му течеше обилна лига и погледът му беше мътен. Той не можеше да се съсредоточи, не позна влезлия арестант и запита другаря си: - Коя е тая мръсна гад? - Мълчи там! Ще разбереш, нали е тук, само че много ракия изпи, а тя не прощава, ще те изпие, без да усетиш! - Е, щом не казваш, значи е партийна тайна, добре, няма да питам - започна да си говори сам пияният. Върху масата имаше две емайлирани чинии, пълни с фасове. Във въздуха беше наслоен на етажи тютюнев дим. Неочаквано един от шестимата стана от стола, подаде го на Ангелов, а той се облегна на рамката на прозореца. Между седемте беше и Георгиев (новият адютант на полка), който беше се самопроизвел в чин капитан. - Другарю Георгиев, тая вечер вие сте дежурен и ще водите следствието на престъпника. Вземете хартия и молив и пишете! - Ба, ша пиша, оти, да не би мен да следвате, он ша пише, оти е много грамотен - отговори Георгиев, закашля се за авторитет, премъкна стола до масата, намести раменете си, но лявото пак остана по-ниско от дясното. Големите му очи се обърнаха бързо няколко пъти в жълто- бялото поле и заиграха между безмиглените клепки, като заемаха необходимата позиция, за да се съсредоточат. Така правеха винаги, докато заемат необходимия ъгъл от 15 градуса за съсредоточаване, и едвам тогава взе на фокус образа на Ангелов. Белегът с кафявия ръб, който дърпаше левия ъгъл на широката му уста надолу потрепваше, 55 което беше признак, че той загрява за важна реч. -Ангелов, както знаеш, ти ще отговаряш пред народния съд за престъпната си дейност като командир на полка и фашисткия офицер! Разкажи защо съдихте войниците от твоя полк? Защо нареди да се преследват партизаните? Какви планове имахте, за да се ликвидират прог- ресивните хора? Защо не спряхте германските кораби на 28 август и не ги пленихте? Нема да го пишеш, за това има време, при следователя това ще ти бъде работата, на назе ни разказвай! Ама сакам да се разберем като големи хора, нема да се лъжем, оти ние знаеме сичко. Партията сичко е проучила, сакаме от тебе да го потвърдиш оти е така! Никакви завъртулки или не знам! Айде, почвай, оти нема време, има като тебе много дека чакат! Докато Георгиев подготвяше Ангелов за самопризнание, в съседната стая се чуваха удари с тояги в човешко тяло, псувни и закани. Един променен човешки глас стенеше. Ангелов позна гласа на поручик Райков, когато той извика: - Не съм извършил нищо против законите на страната! Не съм виновен в нищо, аз съм офицер и такъв ще умра! Ударите се сгъстиха и гласът затихна. Ангелов потрепера, челюстите му се схванаха от страх, но това трая малко. Той осъзна какво го очаква и окуражен от думите на поручик Райков реши да запази до край достойнството си на офицер. - Като командир на полка не съм вършил беззакония и не позволявах на подчинените да вършат същото. Всяка констатация е била наказвана своевременно! Ние бяхме пазители на държавния ред! Не съм бил фашистки офицер, а Български! Съдиха някои войници и школни- ци. Съдиха ги за кражби на оръжие и вещи, за конспирации против държавата! - Фашистката държава - прекъсна го Георгиев. - Българската! - поясни той и продължи. - Не съм получавал планове за ликвидиране на хора, нито съм изготвял такива. Осъдените отиваха в затворите. Винаги съм търсил смекчава- не на обвиненията. Вие - той посочи един школник - бяхте подсъдим в групата на шестимата и трябваше да бъдете осъдени на смърт, това се полагаше според деянието ви. Аз и фелдфебед Данко Лалов настояхме пред полковник Гологанов да не даде смъртна присъда, а да я замени с доживотна. Знаехме, че времената са променливи и че в затвора никой не е умрял, а осъдени много! - Защо не ни освободихте? - иронично запита школникът. - Имахте тежко провинение - кражба на оръжие, за което деяние законът предвижда смърт! - Ние за партията бе, гад с гад! - просъска школникът и му удари плесница в лицето. - В закона и правилника това не е предвидено! Относно корабите нямах нареждане от главното командване за тяхното потапяне, не бяхме още във война с Германия, а съюзът беше в сила. Румънците се опитаха да направят това и Калафат изгоря. - Ти се изкара по-чист от росата бе! - учудено възрази Георгиев и предупреди. - Искам признание за вина! Разбра ли! Затова те питам! Кажи защо убихте трима войници на Белоградчишките погреби? За тях нямаш ли вина? Защо си наредил да стрелят по партизаните? - Не съм нареждал аз, военният правилник и дългът! Чувството за самоотбрана! Срещу войниците е стреляно. Те са отговорили на огъня. Караулът е бил в положение на самоотбрана! - От кого ще се бранят? Ние сме народни синове! Партизани! - Те са бранили погребите и себе си! В това време аз съм отсъствал от града! Бях в Скопие, за случая имам командировъчно при ковчежника. - Не е важно къде си бил, ти си командир и ще отговаряш! - отговори Георгиев и удари с юмрук в масата. - Тримата войници са убити от партизаните при нападението на погребите. Те са били секретни постове и са дали изстрели, с което са открити в тъмното. Станали са явна прицел и са убити! - Лъжеш, гад! Партизаните не убиват войници, само фашисти! Сега също! - Невинен може да ме съдите! Аз нямам престъпления пред закона, съвестта и държавата! - Признай се за виновен бе, гад! Твойта мама фашистка! - изрева ненадейно срещу него 56 Георгиев, удари му една силна плесница в лицето и нареди на другите: - Вържете го, да легне на масата! Бийте го мръсника му с мръсник, ще се прави на невинен! Убивали народни синове, а той чист! Гледайте да не умре, той е предвиден за пред съда, нека каже пред народа, че не е виновен! - Лягай по корем на масата! - нареди школникът, останал жив по молба на Ангелов и Лалов. Ангелов изпълни покорно заповедта и си подаде ръцете напред, за да ги завържат за крака на масата. Краката му вързаха за другия край. Така прикован той беше безпомощен... - Започвайте, по двама на смени! - нареди Георгиев. Школникът извади изпод леглото две тояги, едната остана в него, другата подаде на Геор- гиев и ударите започнаха. Отначало бързи, после бавни, но продължителни... Тогава се счупи- ха, изкараха нови, смениха се и хората, а вързаният остана същият. Мускулите на лицето треп- каха от болка, веждите бяха се нагънали, настръхнали, той стискаше зъби и пъшкаше тежко, без да охне. Когато и вторите тояги се счупиха, главата му беше клюмнала и клепките на очите прилепени една за друга. - Отвържете го! Махай го! - викаше Георгиев – Дайте вода и го заливайте! Отвързаха му ръцете и краката и школникът го бутна с остатъка от счупената тояга в ребрата така силно, че той се строполи от масата като чувал. - Тоя умре ли бе? Виж, диша ли? - запита Георгиев. Школникът клекна до него, хвана пулса и броеше. Едва доловимо животът се обаждаше в ръката му плахо. - Жив е, но е накрая! Ако бяхме пуснали още една смена, нямаше да издържи. - Не забравяйте, тоя гад трябва да застане пред съда! Пазете го да не умре! От комитета има специално нареждане да се изправи пред народа, да отговаря за престъпления! Заливаха го с вода два пъти, бодеха ръката му с игла и след час и половина клепките на очите се отвориха и той започна да разглежда учуден, сякаш се събуждаше от сън и не знаеше къде се намира и какво става с него. Не можеше да ходи. Краката му се подгъваха, затова до килия- та го занесоха на ръце. По пода от тялото му капеха капки кръв. В килията го внесоха като мъртвец. Другарите му го поеха, сложиха го на долния нар и застанаха около него, за да му помагат. До него лежеше поручик Райков. Той бълнуваше нещо, като махаше с ръка, за да отпъди страшните кошмари. Останалите арестанти мълчаха. В стаята дълго властваше гробна тишина, докато в телата на битите се бореха животът и смъртта. Поручик Райков по-бързо дойде в съзнание. Отначало оглеждаше стаята и другарите си, като мълчеше, после разбра, че до него е полковникът, протегна ръце към неговите, за да го докосне. Изглежда, че това беше по-лесно, отколкото да говори и запита: - Господин полковник, запазихме ли военното си достойнство? След дълга пауза Ангелов отговори: - Да, поручик! Нека знаят, че сме офицери, а не страхливци! Ние сме обречени да мрем за България, ще мрем достойно! Така ще бъде и пред бесилката! Благодаря ти, поручик, и ти се държа добре! Аз чувах!.. - Ще се старая, господин полковник! Две смърти няма, без една не може!... Изтегляне 1.8 Mb. Сподели с приятели:
|