Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов

83
- Аз съм по служба, вика ме другаря Каменов, ето писмото.
Каменов се надигна от стола тежко, видя мустакатия човек, но това лице не му говореше нищо.
- Дайте ми писмото! - провикна се той. Няколко груби ръце се кръстосаха и му подадоха малкия плик.
Докато четеше писмото, лявата ръка чешеше брадата му отдолу. Той правеше това, когато се съсредоточаваше. Хоризонталните бръчки на лицето се огънаха няколко пъти като талази на разлюляна от вятъра нива.
- Да, елате с мен! - каза той на мустакатия. Двамата се затвориха в малката будка, залепена в един от ъглите на кантората. Там се водеха поверителните разговори и се правеше пазар за живот или смърт.
- Както е написано в писмото, искам подробно обяснение на обстоятелствата, при които е изчезнал Петко Николов. Можете ли да обясните случая? Това е необходимо, за да впиша мотивите по присъдата.
Партийният се размърда на стола, сякаш някой вмъкна под него таралежова кожа. Столът проскърца болезнено от старост. По лицето на мустакатия блеснаха капки пот и той ги изтри с дланта на лявата си ръка. Над очите му висеше несресана четинеста коса. Той преглътна няколко пъти и облиза устните си с език. Това предисловие ядоса изнервения и всесилен председател на Народния съд, който имаше поддръжката на две политически организации - на БЗНС официално и на БКП поверително. Той удари с юмрук в масата и кресна в лицето на мустакатия.
- Вие се мърсите, а аз ви мия! Викам те да ми кажеш какво сте правили и защо, а не да се почесваш където не те сърби!
Поведението на Каменов още повече смути младия човек и той започна обяснението си веднага, без да беше го обмислил добре:
- Беше след девети, но датата не си спомням! Получихме циркулярно писмо от Комитета на БКП да задържим привържениците на старата власт, хората от които се страхуваме, и да ги обезвредим!
- Как да ги обезвредите? Като ги убиете ли? Така ли пишеше в писмото? - сурово и строго запита Каменов.
- Думата убиване не беше употребена, ама пишеше да се обезвредят! Това си спомням добре! Ние започнахме да ги сплашваме с бой!
Каменов вече знаеше как е ставало сплашването и запита със сурова ирония:
- С какво ги сплашвахте? С тояги и колове ли?
- Кой с каквото намери! С ръце, с железа, но повече с тояги! Петко беше много силен и когато започнахме да го бием, той ни помагаше с ръце, взе кола от един и дамгоca c него двама от нашите! Единия бях аз! Ние избягахме от стаята, заключихме отвън и насочихме сре- щу него пушки! Предупредихме го да хвърли кола, иначе ще стреляме! Обещахме, че няма да го бием! Така след дълги преговори той се съгласи и изхвърли кола през прозореца, но предупреди:
- Ако някой посегне да ме бий, и аз ще бия!
* * *
Задържаните комунисти бяха се издавали един друг. Участниците в конспирацията баща и син Йото и Въто Мирчеви се уплашили и без подготовка неорганизирано отишли в гората. Как е станало това, има неизяснени въпроси, но те спали в партизанската землянка само една нощ - на 16 януари, а на 17 били разстреляни. По всичко личи, че в отряда е имало провокатор, но кой е, това не е разкрито. При акцията на преследването във Вълчешкия дол и околностите ла с.
Княз Александрово (Димово) бяха убити 17 души. По неизяснени причини се спасява само щабът от четирима души, между които и командирът Витко Иванов (Баку).
- Решихме в комитета, че за избитите другари ще искаме отмъщение - за една глава две.
Решението го изпълнихме. Единият от тях беше Петко Николов. Трудност ни създаде убийството му. Никой не посмя да влезе при него.

84
- Не се намери смела мишка да върже на котката звънеца - вмъкна с насмешка Каменов.
- Нямаше! Ако го застреляме, ще се разчуе в другата стая, където имаше много задържани.
Проблем беше къде ще го погребем. Решихме с хитрост. Приготвихме един доста дебел и як люляков кол. Дадохме го в ръцете на най-силния и подмамихме Петко да излезе от стаята. Обе- щахме, че го освобождаваме. Беше късно през нощта. В коридора бяхме наредени така: Най- отпред човекът с кола, който трябваше да го удари в главата, след него двама с пушки и след тях 6 души с въже със задача да го вържат. В обещанието ни за свобода той се съмняваше, но никога не помисли, че ще го убиваме. Затова, преди да излезе от стаята, той разговаряше с нас: „На никого лошо не съм направил! Никого не съм клеветил, с никого не съм се бил! Заем съм давал на много, едни връщат, други не, от никого не съм поискал! Всеки трябва да пре- живее на тоя свят! Вие имате деца, имам и аз! Радвайте се на вашите, нека са ви живи.
Оставете ме, нека и аз се радвам на моите!" - Когато заговори за децата си, гласът му се промени, потрепваше от жал. Заплака и зарида като дете... Доплака се и на нас, бяхме готови да го оста-виме, но се страхувахме от него. Знаехме, че той никога няма да бъде наш, а хората го слушат, ще има избори, ще ни пречи! А не дай си боже, да му падне да отмъщава! Затова изпълнихме първоначалното си решение - смърт!
„Не бойте се, не съм страшен! Нямам нищо в ръцете!" - и отвори вратите да излезе. Щом се показа, колецът се стовари на главата му и той падна на прага. Шестимата с въжето го омотаха така, че не можеше да мърда. Докараха една запрегната каруца и го натоварихме.
Отначало мислихме да го хвърлим в някой закостенял бунар така, както е завързан. После решихме да го обесим. Никой от нас не беше виждал обесен човек, та повече от любопитство.
Закарахме го в неговата курия, питахме го кое дърво си избира за бесилка. Това беше правото му за последно желание, последна дума. Той се оглежда дълго в огромните дървета, обикаля с поглед междата на мястото и най-после каза:
Оня клонестия дъб, под него почивах, когато косях ливадата! Тук мама е връзвала люлката, когато бях малък, а те с тати събираха сеното. Тук, ей на тоя, отведения клон, висяха шарените люлки на моите деца!.. Когато пораснаха, те сами започнаха да си връзват въже и играеха. Щом сте решили да ме питате, на тоя клон, той гледа към селото, оттам изгрява слънцето!..
В очите му вече нямаше сълзи, само че гласът му беше пресипнал. Сълзите дойдоха при нас, ама партийното решение беше по-силно! Изпълнихме последното му желание. Метнахме въжето на отведения клон, където майка му е връзвала люлка, където са се люлели децата му.
Провесихме въжето, но нямаше стол. Двама души го вдигнаха от земята, като го хванаха за бедрата. Завързахме клупа на шията и когато го пуснаха, въжето се скъса. Това се повтори два пъти. Третия път сложихме въжето двойно... Умря, но не беше лесно! Дълго се люля на клона, силен и страшен!
Когато се успокои, отрязахме въжето над главата му и той падна по гръб! Очите му, силно изпъкнали и страшни, гледаха в клона, където беше вързано въжето! Макар и мъртъв, страхувахме се от него, беше много силен! Заровихме го в сухата тръпка, така, както беше увит с въжето.
Партийният секретар свърши разказа, но не снемаше очи от вкамененото лице на Каменов.
Той не знаеше що да прави, а Каменов мислено беше в ливадата на Петко Николов, под същия стар дъб, където ядоха печено агне и пиха рубинен мискет, под наведения клон на самотното дърво.
- Върви си! - каза Каменов глухо и партийният секретар изчезна бързо.

Изтегляне 1.8 Mb.

Сподели с приятели: