Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов

85
стаята си печка, беше кален на студ и стоически понасяше ниските температури. Много често, когато намираше в халите месо, той купуваше, а Звезда го приготвяше и ядяха заедно.
Звезда имаше два пеньоара, които използваше вкъщи - единият дълъг, от хубав бархет в синьо с големи зелени лалета, другият до коленете, от червена коприна, изпъстрен с тютюневи зюмбюли. Когато кухнята беше затоплена добре, обличаше копринения, а в студените дни но- сеше дългия от бархет.
Малките дни и дългите нощи бяха за младите учители истинско изпитание на волята и моралните им добродетели.
В един провинциален град клюките са нещо неизбежно, особено в едно размирно време. От думата любов двамата се пазеха, макар фактически да бяха истински роби, пленени от неумолимата сила на интимната жажда. Двамата не бяха равнодушни един към друг. Тази физическа близост и морална интимност ги омота с невидимата златна верига на взаимно влечение един към друг. Те бяха покорни пленници на тези прикривани чувства и чакаха с нетърпение да се стопи краткият зимен ден, за да се уединят между четирите стени на кухнята. Всяко действие и жест на единия говореше на другия за привързаност; за обич.
Много често един от тях, а в някои случаи и двамата вършеха целесъобразни неща, които другият не беше поискал с думи, но мислено беше пожелал. Това говореше за идеалния синхрон между думите на тези млади хора.
Често в такава близост, особено вечер преди единият да се отправи към спалнята си, устните пулсираха без думи хиляди пожелания за раздяла, жадни да се слеят завинаги в една блажена вечност.
Всяка нощ в студеното си легло Манчев решаваше на следващия ден да открие на Звезда, че я иска за жена. Всяка сутрин това му изглеждаше непреодолимо трудно и той се задоволяваше с мълчаливата наслада на взаимната близост.
Преминала ли е мъката за Фердинанд и изчезнала ли е надеждата за неговото възкресение?
Повярва ли на думите за неговия мъченически край? Ревнив ли съм към него? Ще ме обикне ли?
С тези неизвестни въпроси младият учител заспиваше и се събуждаше.
Звезда се измъчваше от други въпросителни. В смъртта на Фердинанд тя не се съмняваше, но тя не беше го прежалила. Времето не беше изтрило от съзнанието й чувствата, спомените за него бяха толкова свежи, а болката от раздялата прекалено голяма.
Един неженен млад мъж с добро поведение и перспективи в бъдеще ще свърже ли съдбата си с жена, която е била женена за офицер и носи неговото име, споделяла е неговото легло...
Освен това той не е какъвто и да е и не е умрял със славата на герой. Името му е свързано с прозвището „враг"! Няма ли да се уплаши от всичко това?
Така разсъждаваше тя, когато въртеше куките на ръкоделието в малките си ръце, когато проверяваше класните и когато изпитваше учениците на черната дъска. Тази мисъл беше нейно всекидневие.
Двамата не знаеха едно, най-важното, че всеки от тях е получил съгласието на другия, ако имаше необходимата смелост.
Един хубав ден Манчев се върна от училище с твърдото решение да й се обясни. Тя беше го предварила. Седеше до прозореца в кухнята и през чистите стъкла погледите им се срещнаха.
Учителят се разля в щастлива усмивка, а тя поруменя и сведе тъжен поглед към ръкоделието.
- Добър ден - поздрави той все така радостен.
- Добър ден! Хайде да обядваш!
- Благодаря, обядвах - отговори той и видя на лицето й нервна маска. - Какво лошо има? - запита той с тревога.
- Не очаквам нищо хубаво! Лошо колкото искаш! Какво искат от мен? Защо ме викат? Защо бъркат с нож в кървяща рана? - протестираше тя с насълзени очи и показа на Манчев едно кратко писмо.
- Да дойда ли с теб?
- По-добре да бъде унижаван един, отколкото двама.
- Една споделена тежест по-леко се носи!
- Не бива, ти нямаш никаква вина.

86
- Отивам, за да хвърля писмото в лицето му! - каза тя и облече коженото палто.
Около бюрото на Каменов имаше полукръг от хора. Звезда застана на левия фланг, за да ви- ди лицето му и той да види нея и поздрави студено, като му подаде писмото.
- Да, вие ли сте госпожа Симеонова? - запита той любезно, стана от стола и подаде към нея ръка за запознаване. Звезда държеше главата си високо, като опипваше с очи земления цвят на лицето му. Престори се, че не забелязва протегнатата ръка и тя остана да виси във въздуха срещу нея. Каменов се почувства неудобно пред клиентите и каза:
- Да се запознаем, госпожо!
- Щом си пишем, значи се познаваме! - отговори тя и погледът й остана все така високо, а ръцете размени една срещу друга в ръкавите на коженото палто.
Каменов прибра ръката си унизен. Хоризонталните бръчки на челото се сгъстиха и веждите се повдигнаха нагоре. В зеленикавите му очи блесна злобна мълния.
- Елате да поговорим по вашия въпрос! - каза той и тръгна напред към малката стъклена будка за секретни разговори.
-Аз нямам случай за разрешаване от вас! Каквото има, кажете го тук!
- Въпросът е за вашия мъж!
- Извикайте го! Идете при него! Вие можете всичко! Какво искате от мен?
- Ама той? Нали знаете!...
- Не знам нищо! Никой нищо не ми е казал, не съм го видяла!
- Ама той в казармата... Първия ден... Може да е грешка! Затова да поговориме!
- Питайте тези в казармата! Те знаят всичко! От мен какво искате?
- Обяснение!
- Връчете ми призовка! Ще се явя в съдебно заседание!... За да разкажа за вас!.. Неговата дейност е ясна! Войнишкият правилник! Вашата е тъмна, за нея трябва да разкажете, за да ви познаят тези, които не ви познават!
Брадата на Каменов трепереше нервно, пръстите на кокалестите му ръце барабанеха в бюрото неспокойно.
Ценко Стойков видя когато Звезда дойде при Каменов и дойде след нея, готов да поеме
„защитата", която щеше да предложи Каменов (такава беше уговорката между двамата).
Твърдостта на младата жена го уплаши и той се суетеше как да се намеси!
- Кажете ясно, какво искате от мен?
- Нищо! Нищо! Вървете си! - отговори бързо Каменов.
Звезда се обърна бързо кръгом и се блъсна в стоящия зад нея Стойков. Очилата му висяха на носа от блъскането и той ги посрещна с двете си ръце.
- Вие тук ли сте, благодетелю? - запита тя с презрение. Той наместваше очилата си, усмихна се ехидно и отговори:
- Тука!... Тука!!!
- Тук, но ненужен!.. - отговори тя и напусна кантората.
Стойков излезе след нея ядосан. Каменов още стоеше и брадата му трепереше от нервна възбуда. Намери писмото, което й беше писал, скъса го и го хвърли в кошчето за отпадъци.
Един от селяните възхитен от смелостта й каза:
- Машала! Пешкин жена, ей! Я не видех тая гащи ли връзва или фуста носи!
- Що не си гледал? Кьорав ли си? - отговори му друг.
- Язе у нега гледах! Тя като Богородица убава, ама като змия зла!
- Бягай по нея! Стигни я и виж какво има!
- Ба!.. Смея ли! Тя адвокатина уплаши, та мене ли!..

Изтегляне 1.8 Mb.

Сподели с приятели: