16
ва още сега!
Малката стая, определена за клуб, беше пълна с хора - членове на партията и РМС.
Комендантът нареди да се затворят вратите, да се запази нужната тишина и каза:
- Кой на кого има да отмъщава - сега му е времето! От когото се страхуваме
като враг на нашата власт, той трябва да изчезне! Четиридесет дни законите и боговете ще бъдат глухи и слепи!
Работата започна същата нощ. Старите партийци се отделиха от нас, говориха си тихо и към 22,30 из селото тръгнаха въоръжени. Изваждаха от домовете мирни, убити от работа селяни, тикаха ги в мазето на прогимназиалното училище.
Мъртвите на тези 40 фатални за нацията ни дни ще останат завинаги неизвестни, но във всеки случай загинаха хиляди невинни.
Когато остана сам в стаята, полковникът се помъчи да събере мислите си, да осмисли това, което ставаше в стаите за разпит, но мъчителните стенания на инквизирани хора стигаха до него и тревожеха съзнанието му.
На стената в кабинета беше поставено огледало, голямо - човешки ръст. Той видя образа си в гладката огледална плоскост и трепна като прободен с нож. Никога не беше изглеждал така отчаян и безпомощен, лишен от възможност да окаже помощ на страдащите,
които сте- неха в нощта, безсилен да въведе ред, законност и дисциплина в полка!
В душата му бушуваше страшна буря. Той жестоко обвиняваше себе си и цялата бивша администрация от царя до пъдаря, която търсеше начини и форми да оправдава, да оневинява и да смекчава вината на престъпници от всякакъв вид.
Сърцето му ридаеше по нещо безвъзвратно изгубено и един болезнен стон проплака в тихата стая. Плачеше коравата душа на стария войник. Иначе кротките му кафени очи сега бълваха пламъци от гневен ужас. Широките му мустаци, които бяха винаги добре пригладени надолу и покриваха цялата му горна устна, сега изглеждаха изправени хоризонтално като таралежови бодли. Ситните му и равни зъби, които обикновено проблясваха между сочните, винаги червени устни, сега изчезнаха в устната кухина и бърните с бяла, напукана, на вертикални ленти кожа, която
бодеше езика при допир с нея, изглеждаха неповторимо грозни. Ушите му изглеждаха увиснали надолу. В края на устните се откроиха две дълбоки бразди, които до сега липсваха. Той се уплаши от образа, който се показа в огледалото, и опъна ръцете си напред, за да се предпази от него. Едното от кожените кресла беше встрани от огледалото и той грохна в него, като стисна между длани главата си. Стискаше я така, че почувства болка в ръцете. Тъмни кръгове се завъртяха пред очите му. Те се пукаха и гаснеха във виолетови сияния.
- Ти си виновна! Ще те стискат чужди ръце, които не заслужават това! Ще патиш, може би ще се отделиш от плещите, нека те стискат тези ръце, на които нареди да висят надолу, вместо да стрелят и убиват престъпници!...
Колко прав е бил полковник Гологанов - председателят на военнополевия
съд от III дивизия, когато каза:
- Ходатайствате с фелдфебел Данко Лалов да не дам смъртни присъди на дезертьори и крадци на оръжие, защото били млади и заблудени! По двете деяния те заслужават смърт. Да оставим третото, което е най-важното и отвратително - конспирацията, предателство на Родината! Ще ви послушам, господа, ще направя компромис със съвестта си и закона, ще ги оставя живи, за да ви обесят! Мен няма да ме намерят! Аз знам какво значи комунизъм и когато той влезе през източната врата на
България, аз ще изляза през южната! За двама ни под едно небе няма място! Теоретически той е едно, а на практика е друго! Принципът при комунизма е един, който не е с нас, той е против нас и за такива - смърт! Среден път няма! Не
съм забравил оня редник, който дойде от караула при мен и с тревога заяви:
„Господин полковник, слушах арестантите, като набелязват кого и как ще убиват, без съд и присъда, когато вземат властта! Вие сте в списъка, защото ме изпращате да ги пазя, аз също, защото изпълнявам! Не е ли по-добре, вместо те да ни разстрелят нас, невинните, ние да ги убием, защото са виновни и осъдени,
даже всички, които са в затвора, от първия до последния, те са еднакво опасни!.."
Отговорих му:
„Спокойно юнак, ние изпълняваме войнишки дълг. Не сме престъпници, пазим реда и зако- на, за това не се съди! Отговорност за това не се търси! Всяка власт създава закони! Няма за-
17
кон, по който да обвиняват невинни! Без да ми вярва войникът си отиде! Колко прав е бил той!... Убили го на 10.09.1944 година през нощта затова, че не е отворил вратите, за да избягат веднага след ареста! Отиде си невинен и млад! Вината му е, че е бил добросъвестен! Неговата смърт тежи на съвестта ми и ако ме обвинят за него, ще бъде справедливо да бъда убит, но не и за друго! След него задържаха десетки други,
кой е жив и кой изчезна, аз не ще узная!.. Сега е мой ред!..
Един от шестимата, чийто живот измолихме с фелдфебел Лалов беше между цивилните, той не знае на кого дължи живота си, може би и не желае да знае! Прав е - защо да има ангажимент? Ако му кажа, едва ли ще повярва, ще ме презре като страхливец и подмазвач! Да си мълча е по-достойно, по-добре, по-красиво! Всичко е безвъзвратно загубено!.. Има само една надежда - Велчев, военният министър, но ще му стигнат ли сили, ще успее ли да спаси честта на пагона?.. И там натискът е страшен!
Велчев не е от тези,
които слушат, той разсъждава и слуша само себе си! Едва ли ще бъде пощаден!
- Когато изправи глава след тревожния размисъл и погледна ръчния си часовник, той показваше 4,20 сутринта!
- Да си ходя ли вкъщи? В този страшен вид! - Той погледна през прозореца и се убеди, че преди да съмне, е винаги най-тъмно и тъмнината му вдъхна страх от нещо неизвестно.
Умората, жаждата за сън и отчаянието бяха сломили силите му, на очите му пареше сладникава лютевина, големите му мигли хвърляха сенки над рядката паяжина от бръчки под очите и той заспа в коженото кресло, като главата му морно клюмна на дясно.
Сподели с приятели: