Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов

22
отсечено и твърдо. Ти, дъще, къде така рано?
- Във вас отивам, втора нощ Фердинанд го няма! Звънях по телефона, но ми отговаря цинично един груб мъжки глас. Държи се неприлично, а това не е било никога така!..
Страхувам се за живота му! Цяла нощ слушам откъслечни изстрели, казват, че убивали хора!
Младата жена се разхълца поривисто, като опря чело о старческото рамо, прегърна бабата с двете си ръце. От нея очакваше помощ и закрила.
- Знам ли... той беше толкова добър, но ... Помогни ми, питайте господин Ангелов, той знае всичко!..
- На мен кой да помогне, чедо? Ти търсиш мъжа си, аз отивам да търся сина си. Само тоя над нас. - Старата държеше в дясната си ръка бастуна, а лявата преметна през рамото на
Звезда и изправи лице към небето. В синия купол се показа небесната красавица в огромен виолетов пръстен, надникна през една пролука между два сиви облака и изчезна отново. - Той вижда всичко и всичко знае, но мълчи!..Молих се на бога цяла нощ, оставих кандилото да свети, някои.., които умираха без свещ, имат нужда от светлина... Нашите не убиваха без съд и не съдеха без вина, но сега е друго време и други хора.
- Тези - не знам! Те нямат бог и цар, нямат Родина! От тях ще очакваме само лошо! Имат една партия - сбирщина от утайката на обществото. От такива хора не очаквай нищо добро!
Хора, които не са добри стопани, добри съпрузи и бащи, които нямат Бог и вяра, що искаш от тях?
Тези думи струваха много усилия на 78-годишната жена. След тях тя почти се облегна на гърдите и рамото на Звезда. Челото й опря в топлата и пълна пазва на младата жена и двете прегърнати заридаха заедно - едната за син, другата за съпруг, двете заедно за България!..
- Сълзите облекчават, но не помагат! Да вървим, чедо - предложи старата.
- Къде? При кого?
- Там, където ги изпратихме, в казармата.
- Ние не знаем дали са там!
- Има хора, които знаят! Ще питаме, аз искам да видя синът си, аз съм майка и имам право на това!
- Може би са вече в затвора, или...
- Какво значи това? Или!.. Убити ли мислиш? Защо?.. Какво лошо направиха? Затова, че ги спасяваха от разстрел ли?
- Да, майчице!.. Убити и хвърлени в Дунава или в някоя яма, защото са хора от другото време и не познаваха това, което идваше насреща, не познаваха комунизма!.. Децата се раждат ангели, а после стават дяволи! Денят се ражда чист, а винаги гасне в мрак... В града се говори за много убийства...
- Знам, Звездо, всичко знам, но те не заслужават това. Те са невинни, ако умрат - ЩЕ
УМРАТ ПРАВИ! Ние трябва да знаеме къде.
Широкият железен портал на казармения двор беше отворен. Отворена беше и единичната врата до будката на караула. В двете посоки през входа непрекъснато се разминаваха хора, едните цивилни, другите военни, и всички бързаха. Постовите бяха трима: войник, гвардеец и подофицер (б. а. към 20.09.1944 г. от мярка за сигурност в казармата постъпиха необучени военни, но верни на партията млади хора, които бяха наречени „народна гвардия". Задачата й беше да предотвратят един военен преврат).
Гвардеецът и подофицерът бяха с разкопчани яки и вместо лъвчета на копчетата бяха сложили петолъчки, вместо трикольор на левите си ръкави бяха сложили червени ленти.
Двете жени пристъпиха плахо до портала. Звезда беше застанала от лявата страна на старата и я държеше под ръка. Войника позна двете жени и изпъчи едва забележимо гърдите си напред, с което искаше да каже:
„Познавам ви! Моите почитания", но не можеше да направи нищо друго. Погледът му говореше нещо, но то остана неразбрано! Когато направиха няколко стъпки в двора, гвар- деецът запита грубо:
- Вие къде така рано? Войниците сега закусват! Връщайте се! При кого отивате?
Звезда мълчеше и все по-здраво стискаше ръката на бабата.
- При сина си, при полковник Ангелов!

23
Гвардеецът и подофицерът се спогледаха учудено и не знаеха какво да кажат. Войникът застана между тях и поясни коя от тях каква е.
- Така ли, заради младата и старата няма да пуснем -реши той.
- Излезте отвън оградата! Ще доложим за вас и тогава ще решаваме - говореше той, като почти насила избута жените навън.
- Как може? Синът ми е командир, искам да отида при него!
- Мълчи, дърто! Може! Всичко може! За комунист няма невъзможно - обади се гвардеецът.
- Свърши вашето царство, сега с друго време - народна власт! Вчера беше едно, днес е друго!
Преди малко беше нощ, сега е ден! Какво се чудите?!
Гвардеецът още не беше свършил обяснението си и от двойната врата на входа за щаба двама въоръжени с автомати изведоха полковник Ангелов арестуван и го на-тикаха в една от страничните стаи на пристройката, която служеше за складове на интендантството. Майката го видя и преди вратата да се затвори зад него извика с отчаян глас:
- Сашо!.. Синко!.. - арестантът чу познатия глас на майка си и в рамката на вратата се обърна назад към портала. Той видя как старата грохна в краката на Звезда... Опита се да се обърне с лице назад, но един от охраната го блъсна с приклада в гърба и заключи зад него тежката врата.
Припадъкът на старата смути някои от присъстващите на портала. Притекоха се на помощ, за да я изправят. Една жена я плискаше с вода, а Звезда й разкопча пазвата, за да я лъхне свежият въздух.
Войникът обади за случая по телефона. Съобщението беше прието от новия адютант и след малко той дойде. Кепето му беше вирнато високо на ниското чело и под него стърчеше остра четинеста коса. Устата му беше широко отворена и редките жълти зъби се показваха с цялата си грозота.
- Какво ма? Що са кивриш такава? Сайр не щем, маайте се от тук.
Звезда настръхна от отвратителният му вид. Вгледа се в него и под разкопчаната му яка, позна блузата на мъжа си. Хвърли се върху него като пантера и хвана бието с дясната си ръка.
Започна жестока и срамна борба.
- ... Мъжът ми!... Блузата му!...
Гвардеецът се притече на помощ на адютанта и я дръпна за рамото силно към себе си. Тя се отдели от него, но в ръцете й остана една част от предницата на блузата и бието, гарнирано с плетен трикольор.

Изтегляне 1.8 Mb.

Сподели с приятели: