Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов

133
- Смърт на фашизма!
Фелдфебелът не отговори, равнодушно наклони глава.
- Аз съм от София, от МВР. Изпратен съм да извърша лично - тук пияният дълго се мъчи да каже една чужда дума, дошла по принуда в нашата реч, показваше с ръце, слагаше пръсти около шията си, облещваше очи и изваждаше езика си напред. От отворената му уста излиза- ше отвратителен мирис на алкохол, месо и лук, най-после след дълги мъчения дебелият език се обърна и той каза развалено: е-к-з-е-к-у-ц-и-я с б-е-с-и-л-к-а!
Пияният бръкна във вътрешния джоб на сакото и извади едно строго поверително писмо от МВР, в което се нареждаше лицето Арон... да присъства на екзекуцията и да вземе със себе си препис от протокола. Иванов прочете писмото, сгъна го по същия начин и го върна на приносителя.
- Искам удобства за спане! Събудете ме, след като се събере пълният състав на комисията!
- Най-голямото удобство тук е диванът в приемната на директора, с друго не разполагаме! - обясни фелдфебелът.
- Може! Това е достатъчно - отговори екзекуторът и стана от стола.
Пияният евреин се спусна отвисоко върху дивана, както беше облечен и започна да хърка.
Фелдфебелът нареди на двама войници да се сменят на 1 час пред вратите на приемната. От възмущение ръцете му трепереха и той ги криеше в джобовете на шинелата.
Часовникът продължаваше да отмерва времето, като го отчиташе с мелодичен гонг.
Охраната беше настръхнала и неспокойна, неспокоен беше и фелдфебелът, който ходеше като сомнамбул из слабоосветения двор.
Горе в килиите на смъртните сънят беше избягал през дебелите решетки. Хората бяха изтръпнали, не усещаха страх и глад, нито нужда за сън. Всеки беше зает с нещо. Някои пишеха бележки, като ги криеха в джобовете и се надяваха, че ако близките получат дрехите, ще ги намерят и ще четат тези последни думи, написани само час преди насилствената смърт.
Всеки правеше по нещо - едни мълчаливо, други говореха. Възбудата беше неописуемо емоционална, като на хора, които се стягат за дългоочакван път, за предстояща среща и всеки искаше да изглежда по своему. Едни решеха косите, други приглаж даха мустаците, наместваха ризите в панталоните, разкопчаваха и закопчаваха копчетата (те нямаха колани).
Оправяха яките на ризите и маншетите, затягаха си обувките. В тези трагични минути не липсваше и хумор. Орленкин се обърна към Райков и запита:
- Каква ще бъде цоследната ти дума преди бесилката?
Търне моме Търне, ако се обърне, тъпкано ще се върне!..
- Няма смисъл, те не са глупци като нас да чакат, за да бъдат обесени. Те ще избягат в Русия при първото поклащане на властта! Всяко нещо, което ни избавя от унинието, е добро! Важно е да не изпадаме в малодушие и да хленчим, да останем докрай мъже и патриоти! Смелостта ни пред смъртта ще ги стресне и техните гузни съвести ще заболеят, ще изпукат до един!
- Какво предлагате, господин полковник - запита Орленкин.
- Трябва да обмислим! Ако свалят веригите, преди да сложат въжето, да ги нападнем като пантери и да започнем да душим с ръце! Охраната няма да стреля, защото ще се измешаме, ако в ръцете на някого попадне оръжие, вие сте професори!.. Но не стреляхте, когато тряб- ваше, затова да се опитаме сега! Избивайте колкото може повече от тях, но последният патрон за вас!
Шестимата от килията обиколиха Ангелов и Апостолов запита:
- Какво друго може да се измисли?
- Не виждам друго, Апостолов, това са двете възможности за проява на мъжество!
- Аз приемам! - отговори Апостолов. Останалите потвърдиха.
В 1,45 след полунощ комисията за екзекуция чрез обесване беше в пълен състав. Събудиха пияния евреин, който се представи на куция прокурор от Михайловградско (Ботев), по-късно станал потърпевш на инсцениран процес.
- Ще направиме още един опит да откриеме черните досиета, ще обещаваме милост, даже свобода на тоя, който съобщи, къде се намират и кои са хората, които са

134
уличени. Разбира се, той ще живее след другите само час!..
Никой от комисията не възрази.
- Къде ще ги бесим? - запита пияният евреин.
- Няма определено място, обикновено за такъв случай се използва бъчварската работилни- ца. Там гредите са открити за връзване на въжето и яки, за да издържат товара! - обясни човекът с белега на лявата буза. Той беше ги използвал за подобна цел и друг път, без коми- сия и протокол.
- Мястото е без значение! Пригответе въжето, чувалите и греста! - нареди прокурорът.
После се обърна към фелдфебела. -Докарайте хората за обесване от килия № 6, но под усилена охрана!
Фелдфебелът не взе обичайната раболепна поза, вдигна небрежно дясната си ръка към слепоочието, извика от караула 14 въоръжени войника и излезе.
Подкованите ботуши кънтяха по каменния под на коридора и сърцата на осъдените забиха тревожно. Фелдфебелът отвори килията и каза с глух глас:
- Хайде, господа, излизайте!
Седемте осъдени за бесилка се строиха в коридора пс двама, само Ангелов остана тек и последен. Той се обърна към Иванов, когото познаваше добре, и каза:
- Свърши се, фелдфебел, къде ще ни бесите?
- В работилницата, господин полковник!
- А така ли вързани?
- Не знам, каквото каже прокурорът!
Бъчварската работилница беше дълго помещение с голям прозорец към Дунава. Много от стъклата бяха счупени. Затова работниците бяха сковали голям дървен капак, който се затваряше и отваряше отвътре. Беше пълнолуние и луната надничаше тайнствено през пролуките на циглите и капака. Двама цивилни завързаха въжетата за гредата, които в долния край бяха завързани на подвижен клуп и намазани с грес. Когато завързаха последното въже, един самодоволно обяви:
- Готово, другарю прокурор!
- Поставете под въжетата дъска, на която да стъпят -нареди евреина. Хората, които завързваха въжетата, намериха дебела чамова дъска, поставиха я на три стола под въжетата и наредиха на осъдените да се качват на дъската, като всеки застава под въже. Дъската не стигна за един от тях. За
Апостолов нямаше място, донесоха му стол. С лекота на гимнастик той се качи на стола заедно с веригата.
- Свалете ни поне веригите - предложи Ангелов.
Прокурорът се обърна към останалите с въпросителен поглед, но екзекуторът от София се наме- си:
- Не! Какво мислите, те само това чакат, ще ни издушат! Няма какво да губят, освен да заменят въжето с патрон, което е за предпочитане!
- Даваме на някой от вас възможността да живее, ако ни каже къде са черните досиета. Поне да посочи хората, които са вършили доноси за другарите си и сега са в редовете на партията или са военни. Смъртта ще бъде заменена с доживотна и после свобода! - каза куцият прокурор.
Осъдените мълчаха. Прокурорът повтори и потрети въпроса, но отговорът беше същият!
Мълчание!
- Без провокации, прокуроре! Предатели между нас няма! От вас подписаха декларации и бяха сътрудници на разузнаването!
- Тогава започвайте! - нареди прокурорът.
- Друго не остава! - допълни Райков.
- Всеки от вас има право на последна дума! Може да поръча нещо за близките, ако е пропуснал!
Може да напише бележка, тя ще бъде предадена. Може да каже нещо, ще бъде изслушан!
Всички мълчаха, само нощният вятър пропя в пролуките на циглите и капака на прозореца. По
Дунава преминаваше товарен кораб и вълните напевно се разбиваха в каменния зид. С всяка изминала минута плясъкът на вълните замираше като пулса на умиращ човек.
- Имам една молба - обади се Ангелов.
- Кажете? - запита прокурорът.

135
- Отворете капака на прозореца, за да видя луната за последен път!
Прокурорът махна с ръка към един от охраната, той изтегли дългата летва, с която го залостваха, откри дъсчената преграда и срещу лицата на осъдените се показа огромната пълна луна, застанала замислено в синия купол, раз плела над земята златна мрежа, в която бяха вплетени съдбите на нещастни и щастливи, на влюбени и осъдени на смърт!
Като замислен философ осъденият на смърт се вглежда дълго в големия сребърен диск, изпъстрен със сини жили в средата, сякаш търсеше в него място за вечния си дом. Съзерцанието продължи около
10 минути. Заедно С него гледаха луната и палачите, никой от тях не беше я наблюдавал така съсредоточено, никой не беше се възхищавал от красотата й така, както тая вечер. От нейната красота се възхищават само влюбените и осъдените на смърт! За всички други тоя приказен нощен блясък е неразбираем и далечен. През голямата и пълноводна река лунното отражение образуваше златна пътека, стихията беше разляла срещу лицата на осъдените разтопен метал. Пътеката мамеше за далечни простори, но на ръцете тежаха вериги, над главата висеше въженият клуп. Това беше жестоката истина! Далеч над Дунава тъмнееше румънският бряг. Водата шумолеше безгрижно в ка- менния зид старата песен, пята от векове. Това беше вечната реалност: луна, вода, брегове и хора, някои от които умираха невинни!
Най-после Ангелов махна със свободната си ръка и каза:
- Стига! Затворете капака!
Никой не изпълни последната дума! Капакът остана отворен и луната стана свидетел на страшното и вечното!
- Благодаря ви! - каза Ангелов.
- Мога ли да изпея една песен? - запита Апостолов.
- Може! - отговори прокурорът.
В студената бъчварска работилница екна чистия алтов глас на осъдения. Той запя:
Гърди си с рози накичи, на младини се насити...
Гласът излезе през отворения дървен капак, сля се с плясъка на вълните, за да остане вечен и безсмъртен като тях!
Райков също поиска думата и изпя с неповторимо вълнение любимата си от детството песен:
Когато бях овчарче и стадото пасях, бях много благодарен, макар и сиромах...
Хладнокръвието на осъдените смути екзекуторите. Те промениха цвета на лицето, ръцете на някои трепереха... Прокурорът предложи още няколко пъти последната дума на останали- те осъдени, но те мълчаха. Ангелов се обърна към него и каза:
- Сега имате думата вие!
Започна най-страшното.
- Слагайте чувалите! - нареди човекът с белега.
Един от охраната взе седемте чували, преметна ги през ръката като сватбен дар и ги подава- ше един по един на човека с подвижната стълба, който ги надяваше на главите на осъдените.
Когато манипулацията свърши, членовете на комисията се спогледаха да не би да е забравено нещо и като се убедиха, че клуповете са окачени на шиите, прокурорът нареди:
- Ритни дъската!
Двама от охраната ритнаха едновременно и тя избяга изпод краката на осъдените. Краката останаха без опора, телата виснаха на конопените въжета, започнаха да се мятат като под команда, всички се завъртяха надясно, застояха, после се завъртяха наляво, застояха пак, после отново надясно... Това се повтори няколко пъти и най-после като дюлгерски отвеси останаха в покой. Телата още се гърчеха и членовете на комисията побягнаха към канцеларията. Бяха направили около 30 крачки, когато един от охраната извика след тях:
- Чакайте, върнете се, има един жив!
- Жива, баба ти! Нали ги видяхме като се въртяха! отговори един от комисията, но оня про- дължаваше да вика.- Върнете се, има един жив!
Апостолов не беше на дъската. Той беше на отделен стол, затова живя няколко минути

136
повече!
Луната беше излязла над рамката на прозореца, блясъкът й беше изчезнал. Тя беше надянала на светлото си лице траурна одежда и хвърляше на земята тъмни сенки.
- Режете въжетата, съблечете ги голи! Скатайте дрехите поотделно и товарете в колите! - нареждаше човекът с белега.
Капакът на бъчварницата остана отворен! Зимният вятър свиреше в разместените керемиди.

Изтегляне 1.8 Mb.

Сподели с приятели: