В стихотворението “Прозорец” зимната същност от Природата – снежинките – е фиксирана по познат начин: те са “снежинки като балерини”. Въпреки познато сравнение, все пак това е естетически красив начин за децата. А самото насочване на погледа на детето към снежинките е осъществено оригинално от поета. И то само в три строфи. Създава се едно парадоксално състояние – времето е чудесно за Игра, а малкото дете (дори си има име – Васко – вероятно неслучайно, защото това име носи традиционна празничност, свързана със зимния сезон) си стои вкъщи. И само то си знае защо си стои вкъщи. То въздиша, то се мръщи и все пак продължава да стои вкъщи.
Оттук идва парадоксалното. И парадоксът се изяснява във втората и третата строфа. За детето прозорецът е като телевизионен екран. Екран на телевизор, който е повреден – тогава, когато това действие на телевизора вече е оформило традиционната фраза: “По екрана скачат снежинки”. Но тук прозорецът е жив екран, истински, природовидим. Предполага се, че детето е малко – от предучилищна възраст или най-много в първи клас. Защото за него “прехвръкват, гонят се, играят/ снежинки като балерини”. Така че сравнението на прозореца, отвъд който има истински снежинки, с повреден телевизор е близко сравнение до битието на зимното къщно дете. И това сравнение самото малко дете може да си го направи. Но хрумването е на поета.
А детето може да ги види тях – снежинките – точно със собствената си нагласа, темперамент, визуално, емоционално и мисловно отреагиране. Снежинките приличат на неговата същност. Затова “те прехвръкват, гонят се, играят”. С мислите си, с душата си малкото дете е такова – може и да хвърчи, може и да се гони с приятелите си, може и да играе до насита. И то красиво и естествено. Точно така, както снежинките го правят. И естетическата наслада не се натрапва. Тя е пряко обвързана с очите и душата на детето. Или още по-точно – с очите на душата на детето. Но поетът не се спира дотук.
За да се изведе до завършек парадоксът в стихотворението, съчетан със загадъчност и шеговита нотка, Иван Цанев охарактеризира напълно любопитството на това малко дете с последните два стиха от третата строфа. Именно тук е съсредоточена характерната особеност на любопитството у малките деца, парадоксалното в това любопитство и как то може да се превърне в една безкрайна Игра на един поглед към света през “прозорец” (или телевизор), който непрекъснато изненадва. В своето любопитство тук детето същевременно и играе. Играта му е активно-мисловна – то иска да преброи всички снежинки. Но “За да ги преброи до края,/ ще трябват цели сто години!”. Точно в това е Парадоксът: конкретното Любопитство тук на детето в конкретната негова Игра.
Но това става изобщо в любопитствата и в житейските игри на човека и човечеството. И тогава, когато “играта” е сред Природата, и тогава, когато се наблюдава тя през прозорец. Защото прозорецът е символ на възприемане на природовидимите неща отвъд него.
Прозорецът е “отвор” към слънчевата светлина, която дарява земната видима природа на човека – като възможност за физическа и духовна еволюция. И като непрекъснато изстрадана изповед в монологична или диалогична реч. И като възможност тази реч да се пресътвори от художествените творци. И което нашите български поети и писатели в повечето случаи осъществяват сполучливо.
4.5. Загриженост на детето
към съдбата на врабчето
през Зимата
Стихотворението “Врабче” (в книгата “Питанки и чуденки” – 1988, с.8 – е озаглавено “Врабчето зиме” и има авторова редакторска намеса, а също е оправена “мнимата” рима: “сега – снега”) структурно е изградено в диалогична форма. Същото стихотворение е поместено и в “Моята първа ЧИТАНКА”. Пчелица (Изд. Просвета, С., 2002, Съставители Тома Бинчев, Тодорка Владимирова, Станка Вълкова, с.26.). Тук поетът се връща към първия вариант от стихосбирката “Дневно щурче” (1975, с.36). Прибягваме до анализ и интерпретация на текста от читанката за първи клас.
Диалогът се води между дете и възрастен човек. Всяко питане и отговор са синтезирани в двустишни строфи. Детето има три въпроса към възрастния (той не е конкретизиран, затова може да бъде майка, баща, баба, дядо или учител, а може и по-голям брат или по-голяма сестра). Тези въпроси са наситени със загриженост на детето към съдбата на врабчето в зимния суров сезон.
Първият въпрос е: “-Кажи ми, тъй ли ще трепери/ все босо на снега? “ От този въпрос се разбира, че малкото дете е наблюдателно и има конкретни познания за зимата и непълни познания за врабчето като непрелетна птица. И все пак детето вижда и състрадава на врабчето. На врабчето в зимния сезон. За него животът на врабчето е изложен на рискове, буквално “виси на косъм”. Не само врабчето, а и всяко птиче, всяка птица е по природа с боси крака. А всяко босо същество, стъпило на сняг, не може да не трепери – това е реакцията му към студа, към напълно реалистичния природен студ. И детето приема и познава този студ като реално съществуващ. Затова въпросът му е директен и в този въпрос се открояват вече съществуващите познания у детето за зимната природа.
Отговорът на възрастния, или по-големия от детето човек, съдържа приказен нюанс. Приказност, която може да се продължи. Затова и двустишният отговор завършва с многоточие:
- Но откъде да си намери
обувчици сега…
Във втория въпрос и отговор на пръв поглед има някакво недоразумение за читателя, който знае, че врабчетата не са прелетни птици. Ето въпроса и отговора:
- Защо по-възрастните птички
не му дадат палто?
- На юг заминаха си всички,
а тук остана то.
Недоразумението тръгва още от въпроса на детето. То пита и в питането му има известно учудване “Защо по-възрастните птички” не са се загрижили за малкото врабче. Въпросът е съвсем логичен, защото децата от най-ранна възраст знаят, че възрастните, че големите се грижат за малките неукрепнали същества. И вече “недоразумението” идва напълно от отговора – че на юг са заминали всички възрастни птички, а тук врабчето е останало само.
Не бива да предполагаме, че самият поет не знае за съдбата на врабчетата в четирисезонната българска Природа. Като род пойни птички те живеят и през четирите сезона в България. А те са живели и живеят в Европа, Азия, Африка. Като разред птици “врабчови” са над 6000 вида и са повече от половината птици в света. Живеят навсякъде, без Антарктида, а в България са 136 вида. Това е малка справка от друга област. А тук става въпрос за съвсем друго нещо: не бива да предполагаме, че поетът не знае дали врабчетата са прелетни или непрелетни птици. А е необходимо да търсим някаква закодираност във втория въпрос и отговор, дошла от самия въпрос на детето. Бихме възприели, че когато детето фиксира във въпроса си определяемостта на птичките като “по-възрастни”, то сигурно е имало предвид по-големите, по едрите като форма, като обем птици, които отиват на юг, а не точно родителите на малкото врабченце: като род пойни птици или като разред птици. Затова и отговорът на възрастния е снижен до визуалните представи на малкото дете, защото то на тази възраст не се нуждае от сложни научни представи. Именно това навярно е имал предвид поетът.
А последователна логичност в първия и втория въпрос на детето има. Първият въпрос е свързан със студа и босите крачета на птичето и е естествено вторият въпрос да е свързан с някакво облекло.
Щом на едно същество му е студено, то има нужда не само от облекло, но и от храна. Това е естествен биологичен закон. А птичето е останало само. Само в големия град. Затова детето от предучилищна възраст или най-много в първи клас (така предполагаме, изхождайки от задаваните от него въпроси) поставя въпроса:
- Щом е самичко, кой го храни
във този снежен град?
И се достига до отговор – поука, а не до излишно удължаване на стихотворната ситуация със сюжетна и драматургична ангажираност:
- Една троха от твойте длани
ще го спаси от глад.
В студено или бедствено време Животът на всяко живо същество е труден. И особено на малкото беззащитно врабче. Затова съвсем естествено е поетът да иска да внуши на подрастващите милосърдие, изява на милосърдие от тяхна страна. Че Милосърдието е Доброта и Човещина. А българският народ мъдростно споделя: “Познава се по лицето, че му е топло сърцето”. И още: “Що дадеш с ръката, то ще те намери”. И: “Ръка, що подава, не я секат”.
Това стихотворение без никаква промяна на съдържанието, но със заглавието “Врабчето през януари”, е поместено във втората стихотворна книга за деца на Иван Цанев “Чухалче” (изд. БП, С. , 1979). Този факт ни подсеща, че поетът има по-специално отношение и към съдържанието на стихотворението, и към неговото етико-естетическо въздействие върху подрастващите.
В същата стихосбирка – “Чухалче” – има още три стихотворения, свързани със зимата. Едното – “Зимна песничка” – е директно обвързано само със зимния сезон. А другите две имат сюжетни и персонажни елементи, които се проявяват в прехода от зимата към пролетта, и носят заглавията “Сълзите на лозите” и “Щъркел”. Ние вече говорихме за тези две стихотворения в подраздела “Преход от зима към пролет”.
Сподели с приятели: |
