Привързаност и вярност към родните природни дадености

4.6. Привързаност и вярност
към родните природни дадености

Стихотворението “Зимна песничка” има две седмостишни строфи. Цялото е наситено с алитерации и асонанси. И римите подсилват игрозвучието. Моноримата и хорейната стъпка пресъздават наистина една песенна атмосфера. Моноримата като понятие има френски произход – monorime – и означава едноримност. В случая се повтаря във всички стихове от двете строфи една и съща рима. В първата строфа моноримата е : гугусчук, юг, друг, тук, ямурлук, напук, гугусчук. А във втората строфа едноримността е следната: гугусчук, друг, тук, юг, звук, капчук, гугусчук. Добре се откроява, че в първата и втората строфа повтаряща се монорима е: гугусчук, друг, тук, юг – така точно е подредена в първите четири стиха от втората строфа, а в първите четири стиха от първата строфа моноримата има следната подредба – гугусчук, юг, друг, тук. Последният стих и от двете строфи завършва с лексемата “гугусчук”, само в петия и шестия стих от тези две строфи римите са различни (в първата строфа – ямурлук, напук; във втората строфа – звук, капчук). Именно моноримата, алитерациите и асонансите дават възможност на поета да създаде едно игрословно песенно стихотворение – затова той неслучайно го озаглавява “Зимна песничка”.

Смисълът на това стихотворение-песничка е да се покаже – чрез една закачлива атмосфера – скромността в живота на гугусчука (гугутката). И гугутката и гургулицата са птици от разред “гълъби”. И двете живеят в България. Гугутката е непрелетна, а гургулицата – прелетна птица. Гугутката обитава селищата и околностите им. Снася до две бели яйца и се храни със семена, треви, малки насекоми. Тя цялата е сива (подобна на ямурлук^), на шията с черно пръстенче. Гургулицата обитава гори и градини покрай течащи води. Мъти два пъти през лятото по две яйца. Отгоре е пъстрокафява, отдолу сива, а гърдите ѐ са червеникави. (вж. “Енциклопедия А-Я”, изд. БАН, С., 1974).

От позицията на малко дете поетът се обръща към гугусчука с учудване, че пак не е тръгнал на юг. След учудването идва констатацията-познание (вече за самото дете), че друг е тръгнал на юг, а тази птица пак остава тук. А в другите три стиха от първата строфа – чрез знанията на поета – изричайки песенно думите, детето ще разбере още нещо от “съдбата” на гугусчука: като непрелетна птица в зимния студ той (гугусчукът) е такъв, какъвто Природата го е създала – “без ямурлук”, т.е. без горна връхна зимна дреха. А щом Природата го е създала така, тя се е съобразила спрямо него и спрямо всяко живо същество и наистина се подсеща за отношението на всяко живо същество към битието. За поведението, за умението да се живее природосъобразно, да се живее с кураж в четирисезонната българска природа. В случая – през зимата.

Затова и гугусчукът може да извика напук на съдбата си през зимния сезон своето име на глас като песен. Това е едно характерологично символно съсредоточие – птица да носи у себе си чувството за ирония и самоирония. Поетовото хрумване извежда социално-нравствен проблем, обвързан с душевната нагласа на всеки човек от най-ранна възраст. Проблем, изразен чрез иносказанието.

И втората строфа започва с двойно обръщение към тази птица. Но тук поетът фиксира проблема за завистта – птицата не завижда, че другите са отлитнали на юг. Авторът (или детето, като лирически герой) с удивление констатира, че птицата се държи така, сякаш че самата тя е вече на юг. И затова познанието-констатация (или констатацията-познание) от последните три стиха на втората строфа е обвързано с бодрия звук на пролетния капчук, който ще звънне в улука. Именно тогава с радостно предизвикателство – в което се крие пак ирония и самоирония, но и гордост, и доблест – гугусчукът отново, още по-възторжено, ще изрече песенно своето име.

Стихотворението “Бяло утро” е “оркестрирано” със спомена от вчерашния сняг, който “и полята със преспи затрупа!” Детето си спомня още, че след вечерята вкъщи е станало “тихо, тъмно – като в хралупа.” Едно сравнение с изцяло народностно виждане. И поетът с основание може да го сложи във въображението, в мислите и в изричането на малкото “зимно” дете. Защото точно в Зимата, когато навред – и край къщите, и в полята – белее от сняг, детето е не само впечатлено от външно-видимата вълнуваща Природа, но и от всичко, което се изрича от възрастните в затоплената зимна къща. Тук детето се изповядва, говори за вечерните, снощните и таз утрешните преживявания на всички от семейството вкъщи и за онова, което семейството вижда и чува в зимната природа навън.

Но преди да затворим клепачи,

снощи чухме в просъница всички,

че коминът въздиша и плаче

за горките бездомни птички.

Можем да приемем и друг вариант – че за съдбата на бездомните птички се вълнуват само децата от семейството. И това може да бъде истина, тъй като малките деца в тази си своя възраст са природонадарени да фиксират и внимание, и чувство, и размишления спрямо малките неща от видимата Природа. Само децата могат да сравняват себе си с тези малки “неща” и да съпреживяват техните щастливи и нещастни мигове – в случая нещастието на бездомните птички.

Съжалението е налице – затова и тези птички са наречени със съпричастното и съжалително лексемно внушение “горките”. Дори и коминът като част от дома на хората, като символ на тяхното съкровено отношение към бездомността на птичките, “въздиша и плаче”. Ето отново поетът – както в стихотворенията “Къщата”, “Вали”, “Щъркел”, “Врабче”, “Зимна песничка” – обвързва комина с хората, които живеят на топло пред зимата, и тяхното отношение към малките бездомни непрелетни птички, подложени на зимните изненади. И тук тези птички са врабчетата и гугусчукът (гугутката). Но като непрелетни птици всъщност нищо не може да ги изненада. Те са съжалявани от малките деца, но никога не се самосъжаляват. А който не се самосъжалява, той може да живее и преживее при всякакви природни условия.

В бялото утро, когато вече децата се събуждат, навън чикчирикат врабчета. Точно те са ги събудили. Съжалението на децата се изразява в следното:
Ей ги – тичат в снега като луди

със измръзнали боси крачета.

Такова е възприятието за врабчетата от страна на децата. Това “лудо” тичане подсеща не за безумност, а за игра, за жизнено необходима пъргавост, за умение и в най-трудни житейски ситуации да спасяваш живота си чрез игра, чрез инстинкти за самосъхранение, които превръщаш в игра, във веселие, в умение да се пребориш с екстремни ситуации в живота си.

Казахме, че Съдбата на врабчетата споделя и гугусчукът: “С тях надвиква се в утрото бяло/ и пресипнал крещи гугусчука”. Това крещене не е от болка, не е от ужасно страдание, не е вик на безизходица. Защото гугусчукът се “надвиква”, а не се оплаква. Не само децата са наблюдателни и състрадателни. И тези птици са такива. Дори и нещо повече – те могат помежду си да се успокояват, да си дават кураж. Израснали в Четирисезонната Българска Природа, тези птици я познават повече от децата. Успокоението на гугусчука, отправено към врабчетата, е с познавателна стойност и поетично-образно виждане спрямо децата. Защото той споделя:

Зимно слънце, от студ посиняло,

на вратата след миг ще почука.

А в такава зимна ситуация, когато дори и Слънцето “не може да изтрае” на студа, достойнство е едни малки птичи същества да съхранят собствения си оптимизъм. Парадоксално е Слънцето да не може да се справи със студа. Тук е явна хиперболизацията на състоянието, видяно от гугусчука.

Атараксията (невъзмутимостта) на гугусчука се е превърнала в достолепно самочувствие - да се справи в трудни ситуации много по-добре от ония, които реално или привидно са по-силни в живота. Така гугусчукът подсказва и на малкия, и на възрастния човек, че животът е свързан с невероятни трудности и всеки би могъл да ги преодолее не като търси помощ от другите, а сам като се справя с тези трудности. Предизвикателствата в живота пораждат нравствената устойчивост, умението да се спасиш сам от собствените си страхове и от неудачите на заобикалящото те битие.