Цветана Генчева, превод от английски

И
змина цяла седмица и аз бях принудена да не ходя на работа
(по лекарско нареждане), затова прекарвах всяка минута с
Мирела и Лидия, научавах колкото е възможно повече за предпочитанията на момиченцето и онова, което не обича.
Оказа се, че Лидия харесва само една от куклите си. Беше много привързана към Мекото хлапе Зелчица, което се казваше Айви Гейл.
Не знаех това. Мислех, че харесва всички меки кукли, независимо какви са. Затова в началото на седмицата, когато двете с Нас отидохме в мола, с част от бакшиша си купих на Лидия ново Меко хлапе, което се казваше Анабел. Купих точно тази, защото ми напомняше на пухкавото малко ангелче. Освен това купих малка куклена количка, за да може Лиди да разхожда новата си приятелка.
Когато занесохме подаръците у дома, я показах на Мирела и тя направи гримаса; каза ми, че макар да съм много мила, Лидия едва ли ще я хареса, защото била много придирчива.
Останах разочарована. И се нацупих.
Защо да не хареса куклата ми? Купих я специално за нея. Би
трябвало да хареса тъпата кукла! Похарчех петдесет долара за
скапаната кукла и още по-скапаната количка.
Когато обаче Лидия се събуди и ѝ подадох куклата, тръгнах нагоре по стълбите, без да дочакам да видя негативната ѝ реакция. Пъхнах се под завивките, но бях грубо изтръгната от цупенето, когато Мирела ме повика.
– Да – провикнах се аз и отметнах завивките.
Долових усмивката в гласа ѝ.
– Лидия пита за теб.
Затътрих се долу с нежелание, но когато влязох в хола, отношението ми се промени.
Лидия седеше на пода, притиснала Анабел Чериш.
– Ина плати. Моя – мърмореше тя. – След това ме забеляза и се усмихна. – Ина. Виж.
Тя се изправи и се втурна към мен на малките си крачета, показа ми новата си кукла. Аз грейнах.

– Харесва ли ти? – Тя тикна куклата в ръцете ми и аз я стиснах. –
Казва се Анабел Чериш.
Лидия си взе куклата и я прегърна през врата.
– Ина.
Поклатих глава.
– Не, сладкишче – поправих я аз. – Анабел.
– Ина – измърмори тя и заведе куклата на разходка, за да я запознае с другата като нея, Айви Гейл.
Мирела се разсмя.
– Не мога да повярвам. Тя има и други такива кукли. Така и не ги хареса. Единствено Айви.
Усмихнах ѝ се.
– Сега има Анабел.
Мирела поклати леко глава.
– Не – отбеляза тя. – Сега има Мина.
Така се появи малката Мина.
Понякога Лев слизаше долу и без да мисли, прекъсваше моето време с неговата дъщеря, често пъти донасяше тайно обяд или малка закуска.
Мил човек с лице, белязано от шарка, и очила, когото всички наричаха Белязания, идваше всеки ден, за да следи състоянието ми.
Когато попитах дали е лекар, всички се постараха да заобиколят въпроса.
Той ми каза, че явно няма да имам трайни увреждания от наркотика.
Зарадвах се, когато чух, не че се бях притеснявала. Стиснах Лев за ранената ръка и го накарах да седне, а след това повиках Белязания да види пръста му. Лев се опита да спори, но аз нямах желание да го слушам.
Всички останаха удивени, че Лев му позволява да го прегледа,
включително Саша. Лев обаче остана седнал; ръката ми беше отпусната на рамото му и той позволи на лекаря да сложи шина и да превърже пръста му. Останах доволна.
Помолих за малко време насаме с Белязания и макар с нежелание,
Лев остана да гледа след мен, докато го изпращах до колата му. Щом

се отдалечихме достатъчно, аз прочистих гърло.
– Искам да ти благодаря, че си ме прегледал онази нощ.
Той се усмихна леко.
– Пак заповядай. Но имам чувството, че не ме повика, за да ми благодариш.
– Не – засмях се нервно. – Не е това.
Той забеляза смущението ми и се опита да ме успокои.
– Мина, каквото и да ми кажеш, ще си остане между нас. Лев може да ме пребие до смърт, но няма да кажа и дума.
Тогава се разсмях истински.
– Звучи като нещо, което той би направил.
Усмивката му се стопи.
– Мина, когато Джеремая… – Той замълча и продължи тихо: – Той нарани ли те?
– Не! – ахнах и поставих ръка на гърдите му. – Не и по този начин,
не. Но става въпрос за нещо в тази връзка. – Почесах се срамежливо по ръката. – Не съм имала цикъл от месеци.
Той се облегна на колата си.
– Има ли вероятност да си бременна?
– Не – прошепнах. – Ами ако Джеремая ме е наранил? Ще мога ли някога да забременея?
Белязания изсумтя.
– Предполагам, че цикълът ти е спрял, защото си гладувала дълго.
Понякога – случва се рядко, – жени, които нямат цикъл, а само зацапване, могат да забременеят, така че макар да не съм склонен да потвърдя категорично, не мога да бъда и напълно сигурен.
Дотук с увъртането.
– Не пия противозачатъчни.
– Аха. – Той се усмихна. – Това ли било? – Изправи се. –
Възможностите са няколко. Ако си разсеяна или работиш нощем в мъжки клуб и забравяш да си пиеш хапчетата – намигна той, –
препоръчвам имплант. Има един – малка джаджа, – която се инжектира в ръката, след като ѝ е поставен номер, и издържа около три години. Много е популярна сред младите жени. – Когато го

погледнах с надежда, той поклати глава. – Не ти препоръчвам да си го слагаш, преди да напълнееш малко.
– Вече съм качила пет килограма – опитах се да споря.
Е, почти пет. Килограмите бяха малко по-малко.
Той се усмихна мило.
– Искам да качиш още пет. – Когато го погледнах лошо, той се предаде. – Добре, три, но не по-малко.
Подаде ми визитката си и ми каза да му се обадя, когато съм готова.
Грабнах нетърпеливо визитката и я пъхнах в сутиена си.
***
След няколко дни същата седмица се събличах, за да вляза под душа,
когато Лев влезе в банята.
Когато видях шока, изписан на лицето му, си казах, че не е нарочно.
Не се замислих над изражението му, защото самата аз бях шокирана.
Така става, когато те хванат само по семпли бели гащи.
Отворих уста да изкрещя „Вън!“, но издадох единствено писък.
Хладният му поглед обходи тялото ми и аз вдигнах ръце, за да прикрия голите си гърди, напълно забравила за тъмночервените смучки по тях.
Бях засрамена. Бузите ми пламнаха. Гърдите ми бяха малки.
Приличах на момче, не на млада жена.
Аз обаче никога – абсолютно никога – нямаше да съм от жените,
които се чувстват комфортно в тялото си. Открай време имах проблеми със самоувереността. А те така и не изчезнаха с възрастта.
Тогава той заговори и гласът му беше мъртвешки тих.
– Значи все пак те е наранил. – Прозвуча като обвинение, насочено към мен.
Посегнах към хавлиена кърпа и се увих в нея.
– Няма нищо. – Думите ми не прозвучаха убедително.
Лев вдигна и двете си ръце, затвори очи и потри лице; започна да масажира слепоочията си.
Беше готов да избухне.

– Ще го убия – прошепна той. След това отпусна ръце и удари вратата със здравата си ръка. – Мама му стара, ще го пречукам –
прошепна той.
– Лев – прошепнах със страх. Той изфуча от банята, а аз стиснах кърпата и хукнах след него. – Лев! – Краката ми трепереха от страх,
но аз затичах по коридора на горния етаж и го настигнах. Застанах пред него. – Лев, престани!
Той се опита да ме заобиколи, но аз вдигнах свободната си ръка.
– Моля те, престани. – Лев изръмжа и аз се отдръпнах; тихият ми глас трепереше също като ръката. – Плашиш ме.
Тези думи, изглежда, постигнаха целта си. Очите му се избистриха и както бе задъхан, той погледна ококорените ми очи и разтреперано тяло. Юмруците му се отпуснаха и по лицето му се изписа болка.
– Извинявай.
Беше се върнал.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: