Цветана Генчева, превод от английски

Ш
офирах към къщи, без да си чувствам ръцете. Понякога така ставаше от изтощение. Бях изтръпнал целият и когато спрях пред дома си, погледнах през прозореца на колата. Не бях сигурен дали искам да вляза в собствената си къща.
Бях обзет от безпокойство. Това никак не ми харесваше.
Облизах сухите си устни, слязох от автомобила и се отправих към вратата. Отворих и се ослушах за признаци на живот.
Не чух нищо.
Сърцето ми прескочи удар.
Лампите бяха угасени. Единствената стая, в която имаше някаква светлина, беше кухнята. Отидох натам и заварих Нас на масата,
обгърнала с ръце чаша кафе. Седеше със затворени очи, красивото ѝ
лице бе намръщено. Очевидно не ме бе чула, че идвам. Прочистих гърло.
Тя отвори веднага очи и се обърна към мен.
Усмихна се тъжно.
– Как мина? Той жив ли е още?
Въздъхнах и размърдах пръсти. Боляха ме.
– Достатъчно жив, за да усеща ръцете ми още дълго.
Нас повдигна вежди.
– Ти си спрял? – Тя изсумтя. – Не мислех, че си способен да го направиш.
– За малко да не го направя – признах тихо.
Тя смръщи чело.
– Какво те спря.
– Мина.
Сестра ми отпусна чело и в очите ѝ заблестя топлота.
– Голяма работа е тя, а?
– Тя е истинско бедствие – признах аз. – Бедите я следват навсякъде.
Приклещва ме, когато не искам да говоря. Усмихва се и се смее на неща, които не са смешни. Краде храна от ръката ми. – Поклатих глава. – Всичко това я прави съвършена.

Настася ме погледна така, сякаш искаше да заплаче. Прочистих гърло.
– Белязания още ли е тук?
Нас замига бързо-бързо и преглътна с усилие.
– А, не. Каза, че Джеремая не ѝ е дал голяма доза, вероятно защото е била много пияна. Щяла да спи цялата нощ и може би и утре. Ти трябва да ставаш на всеки час, за да я проверяваш. – Сестра ми сведе очи. – Да проверяваш дали диша.
– Какво? – Не предполагах, че е толкова сериозно.
Нас сви рамене и прочисти гърло. Гласът ѝ прозвуча накъсано.
– Белязания не беше сигурен дали Джеремая ѝ е дал онова, което казва, че ѝ е дал. Без да знае точно какво е приела, е трудно да предвиди какви могат да са страничните ефекти. Защото тя е съвсем дребничка. Имаме късмет, че се е отървала само с една смучка. –
Лицето ѝ се сгърчи в гримаса и тя наведе глава, за да скрие сълзите. –
Вината е моя – прошепна Нас и раменете ѝ се разтърсиха. – Трябваше да я държа под око.
От години не бях виждал сестра си да плаче и ми стана мъчно също както и последния път.
Пристъпих към нея, стиснах я за горната част на ръката и я вдигнах от стола ѝ. Нямаше нужда да я убеждавам. Тя се отпусна на гърдите ми, зарови глава и се разхлипа тихо. Прегърнах я през раменете с едната ръка, а с другата я погалих по косата.
– Всичко е наред.
Нас поклати глава.
Целунах я по косата.
– Тя ще се оправи. Оцеляла е толкова дълго без нас. Мина е силна.
Нас кимна и вдигна обляното си в сълзи лице.
– Просто се чувствам отговорна – прошепна тя.
– Недей – настоях и я стиснах, за да подчертая думите си. – Не го прави. Вината не е твоя.
Нас подбели очи, но се усмихна.
– Не ме лъжи, Лев.
– Аз не лъжа – подчертах.

Тя кимна.
– Знам – отвърна тихо. Отдръпнахме се един от друг и Нас се пресегна към чантата си. – Тя спи на канапето в хола. – Когато повдигнах вежда, сестра ми ме погледна дръзко. – Слушай, аз съм силна, да, но не чак толкова силна, че да я кача по стълбите, без да счупя вратовете и на двете.
Вдигнах ръце и я погледнах така, че да ѝ стане ясно, че не съм казал и дума.
Поведох я навън, прегърнах я отново и затворих вратата след нея.
Отидох в хола, спрях, за да светна лампата в коридора, защото трябваше да виждам какво правя. Изправих се пред канапето и погледнах дребничката жена на него.
Дори в безсъзнание, тя беше красива.
Наведох се, поех я на ръце без усилие и тръгнах нагоре по стълбите;
минах по коридора и влязох в стаята си. Включих лампата и застинах на място.
Аника беше седнала на крайчеца на леглото ми. Чакаше ме.
Тя ме погледна, след това погледна и Мина. Смръщи объркано чело.
Огледа стаята, примигна и едва сега, изглежда, забеляза вещите на
Мина, пръснати наоколо. Изправи се.
– Не разбирам – започна тя.
– Какво не разбираш, Ани?
– Тя може да остава в стаята ти – човек, когото познаваш отпреди една минута, – а аз – познаваш ме цял живот – съм изпратена в стаята за гости. – Тя ми се стори обидена.
Наместих Мина в ръце, след това заобиколих Аника, за да отметна завивките от другата страна на леглото и я положих внимателно.
– Трябва да я наблюдавам. – Това бе всичко, което казах.
Не чух кога е излязла Аника. Бях зает да се суетя около Мина, да я съблека и да я оставя по топ и бельо. Завих я до брадичката. Челото ѝ
ми се стори горещо, когато я пипнах, но тя трепереше.
Отидох до вратата и заключих от вътрешната страна. Натиснах бравата, за да се уверя, че никой няма да влезе, и угасих лампата.

Когато се успокоих, се съблякох, разпънах канапето, легнах и се завих с чаршаф.
В тъмното чувах как тракат зъбите ѝ.
Стиснах зъби.
Идеята не беше добра. Не трябваше да го правя. Въпреки това го направих.
Отметнах чаршафа и отидох до леглото, легнах под завивката и се протегнах към Мина. Щом дребното ѝ тяло се озова в прегръдката ми,
аз я притиснах до себе си. Може би твърде силно. Скоро обаче зъбите ѝ престанаха да тракат и тя се отпусна до мен, зарови нос в извивката между рамото и врата ми.
Остана в тази поза цялата нощ.
Аз също заспах. От години не бях спал толкова добре.
***
Мина
О, господи.

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: