Цветана Генчева, превод от английски

П
– Този клуб е безопасен, figlio
****
. Той се натресе тук и уби настроението. Няма да търпя подобни прояви. – Вече бях взел решение и повторих: – Изгони го. Кракът му да не е стъпил повече тук.
Алесио тръгна към натрапника, но аз не откъсвах очи от изхода.
Сигурен бях, че съм видял призрак.
– Клара – прошепнах. Трябваше да я видя отново, да я видя отблизо,
със собствените си очи.
Знаех точно къде да я намеря.
21
Мина
ътувахме към „Кървящи сърца“ в пълно мълчание. Вик забеляза паниката в очите ми и ме вкара бързо в колата. Лев потегли още преди да съм затворила вратата.
– Какво стана? – попита Вик. Лев не откъсваше очи от пътя.
Аз свалих камерата копче и му я подадох.
– Нищо.
Беше глупаво да лъжа. Нали Вик щеше да види от записа какво се е случило. Част от мен се надяваше да не гледа до края.
Не. Надеждата ми беше безпочвена. Молех се да не гледа до края.
Ако знаех, че онзи със сандвичите ще бъде в „Целувката на
Афродита“, никога нямаше да предложа да се правя на шпионин. Той ме унижи за втори път. Тази вечер щеше да заспи, без да се сети за мен, докато аз щях да мисля още дълго за него. Знаех, че по този начин му давам власт над себе си, но, по дяволите, трудно ми беше да се спра.
Когато се върнахме в клуба, Лев ми помогна да сляза от колата и без дори да се замисля, аз се лепнах за него, прегърнах го през кръста и вдигнах умолително очи към него – безмълвно молех за разрешение.

Той не ме разочарова. Даде ми онова, от което имах нужда, прегърна ме силно и ме притисна до себе си.
Въздъхнах тихо. Когато Лев ме прегръщаше, имах чувството, че нищо не може да ме докосне. Той изпълняваше добре ролята на защитник и макар аз да се борех с факта, че имам нужда от това, то ме караше да се чувствам значима, нещо, което не бях изпитвала от години.
Влязохме и тръгнахме по дългия коридор към офиса на Саша. Вик отвори вратата и Саша спря да крачи. Беше замислен, а когато ме погледна, разкриви устни.
Наистина ми писваше от държанието му. Не можех да разбера какво има против мен. Първо мислех, че е заради портфейла, но с течение на времето разбрах, че има още нещо. Просто не разбирах какво.
Саша погледна от мен към ръката на Лев, с която ме беше прегърнал през раменете, след това към Вик.
– У теб ли е? – попита любезно.
Вик показа камерата копче и я разклати леко. Заобиколи бюрото на
Саша и я включи в лаптопа. Действаше бързо. Качи файла. Преди да включи плейъра, Вик ме погледна.
– Нас също ще иска да го види.
Всички ли щяха да гледат записа?
Сърцето ми се сви, но аз разбрах намека и отидох да намеря Нас. Тя беше седнала в тъмен ъгъл на бара и пиеше чисто уиски. Щом ме видя, се оживи. Стана, дойде при мен и пое ръката ми.
– Най-сетне – прошепна тя. – Докато се правеше на агента Максуел
Смарт, аз умрях от досада. Как става така, че цялото забавление е за теб?
– Кой, по дяволите, е Максуел Смарт? – попитах, а Нас изсумтя и се засмя. Не обърна внимание на въпроса ми.
Погледна към заведението и аз веднага разбрах какво има предвид.
Нямаше почти никакви клиенти.
Поведох я по дългия коридор, но преди да я последвам вътре, спрях,
отдръпнах се. Нервите ми се бяха изострили.
– Ще те оставя.

– Какво? – попита тя и красивото ѝ лице се намръщи. – Ела да седнеш при нас.
Не беше молба. Нас не молеше.
Тя нареждаше.
Колебанието ме задържа, докато най-сетне преглътнах с усилие,
влязох в офиса и затворих вратата след себе си. Лев седеше на стола за гости, срещу Саша. Вик беше прав, а Нас се настани на подлакътника на стола на Лев.
Аз се свих в ъгъла до вратата. Беше ми студено и се обгърнах с ръце.
Превъртяха записа до началото на шоуто. В мига, в който Ча Ча се показа, Нас избълва поредица от ругатни. Саше бе готов да застреля някого. По-точно Ча Ча.
Двайсет и пет минути след началото аз се обадих от ъгъла.
– Това е всичко – заявих. – След малко си тръгвам.
Вик се обърна към Саша.
– Това е шоу – сви рамене той, сякаш не разбираше какво е толкова важно.
Нас обаче се усети.
– Да, шоу е – започна тя. – Видяхте ли обаче как реагираха мъжете?
Беше позитивно и леко. Не просташко. Ами как само са преобзавели клуба. – Тя погледна Саша. – Изглежда добре.
Той кимна, сякаш отговаряше на незададен въпрос.
– Трябва да обновим шоуто си, както и имиджа. Ще изгубим още клиенти и пари, ако не им дадем нещо, за което да говорят.
По време на разговора гледах записа и усещах как ми става студено.
Тъкмо бях станала от масата си в „Целувката на Афродита“ и си тръгвах, когато…
– Я, че аз те познавам. – Думите се чуха съвсем ясно и отчетливо. –

Изтегляне 1.44 Mb.

Сподели с приятели: