Да вървим ведно с исус христос

ПРИЧАСТИЕТО

Забележително е, че двете основни и постоянни институции на християнството, кръщаването и Причастието, напомнят винаги за връзката с мъртвия Господ. Както вече видяхме, кръщаването се свързва с нашето външно положение в този свят. То, следователно, е един абсолютно индивидуален акт. Но ако три хиляди душй бъдат кръстени едновременно, като в Деяния 2, това остава за всяка от тях нещо изключително персонално. Причастието обаче, въпреки че се взема върху земята, е във връзка с нашето лично положение като Христово тяло. Така че общението тук се явява като важна характеристика. Човек, който сам би поел хляба и виното, за да чествува Причастието, би влязъл следователно, в пълно противоречие с Божието слово. Затова апостол Павел, на когото бе поверена специалната мисия да разясни истината за църквата и за връзката и с Христос, казва: “Христос не ме е пратил да кръщавам“ (1 Кор.1:17) въпреки че самият той беше кръстен и сам бе кръстил неколцина други. Но в същото това послание, той говори за едно специално разкритие, което е получил: за Причастието от Господ (11:23), на което посвещава две глави.

Персоналната страна в Писанието заема голямо място. Всеки човек трябва лично за себе си да преживее обръщението и лично да се обърне към Бога; лично да изпита вяра в Господа Исуса и в неговата кръв, и лично да вземе участие ведно с разпънатия Господ в отхвърлянето (чрез кръщаването). Една от големите грешки на католическата Църква е в незачитането на индивидуалната страна на въпроса и в превръщането на всяко дело в дело на Църквата (“извън която няма спасение“). Но в подценяването на нещата по отношение на общението се съдържа и една от големите грешки на протестанството. Във всичко то вижда само индивидуален акт, което означава, че всеки трябва да действува според собствените си схващания ведно с тези, които мислят като него. Обаче Писанието свързва с общението много благославяния. И не случайно последователите се бяха събрали, когато Господ Исус възсъздаде Причастието, защото това отговаряше на принципа на Причастието, чиято цел е да оповести нещо, което трябва да се запомни, смъртта на Господ. Но то не може да бъде извършено освен в Христовото тяло (1 Кор. 10:16,17). Опит то да бъде чествувано, без да се отреди място за всеки член, който е такъв в Христовото тяло, разрушава характера на Господното Причастие. По време възсъздаването му, Господ говореше непрекъснато в множествено число, т. е. едновременно на всичките си последователи и същото нещо виждаме в 1 Кор. 10 и 11, единствените пасажи извън Евангелията, в които става дума за Причастието.

Полагане началото на Причастието

Във всичките пасажи виждаме, че Господ е установил Причастието в края а Пасхалното ядене. Пасхата прдставлявала възпоминание за жертвеното агне, агнето, посредством чиято кръв народът бил закрилян от Божия гняв (Изход 12). А сега бе настанал моментът, когато истинското пасхално агне трябваше да бъде умъртвено (2 Кор. 5:7), когато кръвта му трябваше да бъде пролята за мнозина, за опрощаване на греховете им (Матея 26:28).

Господ Исус знаеше, че през тази нощ щеше да бъде заловен и разпнат след това. Знаеше, че трябва да понесе в тялото си върху кръста греховете ни (1 Петър 2:24) и там да ги олицетвори заради нас (2 Кор. 5:21). Знаеше, че това означава да бъде изоставен от Бога. Познаваше добре цената, която трябваше да заплати за нашето спасение. И ние виждаме какво е означавало всичко това за Него няколко часа по-късно в Гестиманската градина, когато Сатаната го постави пред очите Му, за да може да го накара, ако все още е възможно, дори в този момент да прояви неподчинение.

В тези мигове Господ търси общението със своите приятели. Малко по-късно, в Гестимания, той ще им каже: “Постойте тук и бдете заедно с мене“. Когато ги заварва заспали, казва: “Как! Не можахте ли и един час да бдите с мене“ (Матея 26:38-40) ? И “през нощта, когато беше предаден“ Господ положи началото на Причастието (1 Кор. 11:23).

За последователите в това нямаше нищо странно. Както и при Кръщаването Господ си служи с един установен вече обичай, като му придава нов и дълбок смисъл, свързвайки го със Себе си и със Своята смърт. В Еремия 16:6-7 виждаме, че да се прави траурно угощение с ядене и пиене в памет на скъпия покойник е било юдейски обичай. Та нали сам Бог бе установил пасхалното угощение като възпоминание за жертвеното агне и за чудодейното освобождаване от Божия съд и от могъществото на египетския Фараон, благодарение кръвта на агнето ? В Стария Завет не се споменава за използуването на чаша при празнуването на Пасха, но Господ си служи с нея (Лука 22:17). Когато допълни по такъв начин ритуала (Лука 22:18), той му придаде формата на това начало, което постановяваше “Това е моето тяло, което за вас се дава; правете това за мое възпоменание; - така взе и чашата подир вечеря ... (стих 19,20).

Значението на Причастието

Такъв е смисълът на Причастието. Това съвместно угощение се прави в памет на Този, който е умрял.

Колко семпли са използуваните елементи. Има ли нещо по-всеобщо от хляба, с който всекидневно се храним ? Има ли нещо по-всеобщо в страните с топъл климат от виното, което там се пие като кафето и чая, в други страни ? Но какъв смисъл е вложил Господ в това угощение !

Това е едно истинско угощение. Ние ядем от хляба и пием от виното. Добре е да осъзнаваме това, за да можем да ядеме и пиеме наистина, а не само да вземаме две трошици хляб и една капчица вино ! Хлябът е обикновен хляб и виното е обикновено вино. Те не са преобразени от акта на благодат, извършен преди вземането на хляба и чашата. В 1 Кор. 11:24 и в Лука 22:19 виждаме, че актът на благославяне в Матея 26:26 и в Марка 14:22 означава да се въздаде благодарствие, да се възхвалява. Това се вижда и в пасажи като Ефес.1:3 и т. н., където апостолът благославя Бога. В Матея 14:19 Господ също благославя, но никой не би се заел да твърди, че петте хляба и двете риби не са си останали просто хлябове и риби.

Това е твърде важно, за да се разбере, че доктрината на Римската Църква за транссубстанцирането (според която, чрез литургическите слова, произнесени от духовника, хлябът и виното наистина се превръщат в тялото и кръвта а Господ) и доктрината на Лютерианската Църква за консустанцирането (Христос, присъствуващ телесно във, със и вътре в хляба), противоречат изцяло на Писанието и представляват, следователно, отрицание на делото, извършено веднаж за винаги. Господ многократно си служи с различни образи, когато говори за Себе си. Той казва: “Аз съм вратата за овцете“ и “Аз съм добрият пастир“ (Йоан 10). В Йоан 14 Той казва: “Аз съм пътят, и истината и живота“. Очевидно е, че в реченото Господ си служи с образи.