Дао – трите съкровища Ошо Том 3 1 стремежът към знание

Вижте нещата по-ясно. Опитайте се да видите объркаността. Наблюдавайте тази заплетеност. Останете страни­чен наблюдател, без да се идентифицирате с нея. Поддър-жайте дистанция между себе си и ума си. Да създадеш такава дистанция значи да станеш санясин. Да създадеш такава дистанция значи да създадеш възможност за вътрешна еволюция.

Разплетете възлите - но как ще ги разплетете? Ако се опитвате да ги развържете, никога няма да успеете. Единственият начин да ги разплетете е да създадете дистанция.

Може да сте го забелязали много пъти, много да не сте го осъзнали, че когато някой е в беда, вие винаги му давате добър съвет. Ако същата трудност се изпречи пред вас, вие не сте толкова мъдри. Защо? Какво става? Защо вашата ин-

телигентност функционира така добре, когато някой друг е в затруднение? - Защото вие сте на разстояние от него.

Четох биографията на голяма актриса - Сара Бернар. Случило се така, че веднъж била на театър. Една нова ар­тистка играела ролята и толкова приличала на нейната игра в тази роля от пиесата, че тя напълно забравила, че е ар­тистка. Започнала да плаче, да лее сълзи и потънала в плач. Тя изпаднала в такова състояние, че трябвало да я изведат от сцената по средата на представлението. Тя на­пълно забравила, че е артистка, която само играе роля. Объркала се, като че ли това бил нейният живот!

Когато Сара излязла, тя извикала новата артистка и й казала:

- Когато ти плачеш, публиката не плаче. Ти трябва да играеш, но да спазваш дистанцията, да не се идентифици­раш с играта си.

Това трябва да ви бъде ключът към живота, той като целият живот е една драма. Сцената е огромна, но е театър. Ти трябва да поддържаш дистанция. Не бива да се отъждес­твяваш с играта. Каквото и да се случи, то е на театър, в пи­есата. Ти си свидетел, а не участник в него. Ако се присъе­диниш, ти се обвързваш. Ако останеш в страни и можеш да го наблюдаваш от разстояние, умът ти не може да се обър­ка. Щом си отдалечен, умът ти остава кристално чист. Об­вързването се дължи на отьждествяването.

Омекотете светлината...

Не гледай на всичко в светлината на ума, с блясъка на ума. Омекоти неговата светлина. От време на време поглеж­дай на нещата и откъм сърцето. Насочи меката светлина на сърцето към нещата - гледай и със светлината на любовта.

Недей да преценяваш нещата само от логическа гледна точ­ка. Не бъди толкова логичен. Понякога трябва да си и нело­гичен, за да поддържаш равновесие.

Бъди разумен и неразумен - защото ти си и двете. Ти трябва да поддържаш равновесието. Има нормални момен­ти, но ти се нуждаеш и от ненормални моменти. Занимавай се с математика, но понякога трябва и да лудееш с музиката. Смятай, но от време навреме танцувай. Работи, но и играй -така равновесието не се губи.

Ако умът ти стане единственият начин да виждаш не­щата, светлината ще. е много силна. Тя руши. И тогава са­мият блясък няма да ти позволи да видиш нещата такива, каквито са. Така става и когато погледнеш слънцето, щом погледнеш нещата, всичко изглежда тъмно, не в правилно съотношение.

Заглушете тътена...

Умът се бунтува вечно отвътре, а хаосът е постоянен, бурята бушува ли бушува. Заглуши я, иначе тя не ще ти поз­воли да чуваш нейната музика на живота. Тя няма да ти позволи да видиш фините неща в живота. Изобщо няма да ти позволи да чувствуваш.

Но как да потушим бурята в нас? Какво да направим? - Три неща: първо, ако погледнеш в себе си и почувству­ваш, че бурята бушува, просто седни на брега и не скачай вътре. Реката си тече, а ти седиш на брега и я оставяш да си тече. Не прави нищо. Научи се да постигаш нещата като не ги правиш. Само стой и гледай. Това е наистина една велика тайна. Ако можеш да видиш и наблюдаваш бурята на ума, тя постепенно сама затихва. Това е като влизането в къщи, когато прахът се надига, а ти сядаш и той се уталожва. Ако ти решиш да уталожиш праха, ти повече ще го разбуташ.

Така че не се впускай, не се опитвай да потушиш бурята. Кой може да го стори и как може да го стори? Ти ще разбу­таш по-дълбоко пластовете. Така че не прави нищо, а седи на едно място. Това седене е медитацията.

В Япония наричат медитацията дзадзен - това означа­ва седене и невършене нищо. Един дзен-свещеник прекарва от 6 до 8 часа като седи и не прави нищо. При това седене в продължение на няколко дни или няколко месеца умът сам се уталожва. Луди хора биват завеждани в дзенските манас­тири, където не им правят нищо и не ги лекуват. Само им помагат да седят на едно място. Хранят ги, но не ги закачат за нищо, не им налагат никаква дисциплина. Оставят ги в отдалечени сгради, грижат се за нуждите им и им казват да седят или да лежат, или просто да стоят, без да се безпокоят за нищо. За 21 дена лудите хора се укротяват. Бурята в тях изчезва.

Сега западни психиатри започнаха да проявяват инте­рес към този факт, тъй като това те не успяват да го постиг­нат с години, макар че прилагат електрошок, инсулинов шок и какво ли не, но само разгарят бурята. Ако пък помог­нат по някакъв начин, пациентът загубва своето съзнание. Лудостта може да бъде подтисната, но човекът загубва сво­ята живост. След електрическия шок ти вече не си същият човек. Ако шокът е бил доста силен, ти губиш и от интели­гентността си. Лудостта ще изчезне, но характерът ти остава перманентно засегнат. Това наистина не е постижение, то е пирова победа. Може да станеш нормален, да си заставен да бъдеш нормален, но за това пък глупав.

В дзенските манастири не се прави нищо. Там знаят великата тайна на Лаодзъ:

Не върши нищо, само стой и наблюдавай.

Нещата сами си идват на мястото. Защо? Тъй като не е естествено да не са на мястото си. Това е закон. Ако ти не вършиш нищо, всичко само ще отиде на мястото си - как може нещо завинаги да не е на мястото си?

Да кажем, че си ядосан - сядай със затворени очи и наблюдавай! Колко време ще си ядосан - изпробвай? Само след няколко минути изведнъж ще разбереш, че ядът те е напуснал, или поне неговата острота е притъпена. Или пък половин час по-късно ще осъзнаеш внезапно, че ти си заб­равил за яда си и си мислиш за него друго... Ако се беше водил по яда си, може би щеше да убиеш някого, или себе си, или твой близък, или любовта си - което е по-опасно отколкото да убиеш любимия си. Ти можеш да разрушиш нещо хубаво и прекрасно, докато само едно седене уталожва яда.

Успокоява се, защото е в сила твърд закон. Животът не позволява на бурята вечно да бушува - тя не може да е вечна, само спокойствието може да е вечно. Всичко се ута­ложва, само му дайте време, време му е нужно.

тялото, на бога и света. Тогава всичко е едно. Огромен оке­ан от едно. Океанско чувство обхваща всичко. Това е екстаз, блаженство. Това е най-голямото блаженство, което може да изпита човек. И когато това блаженство настъпи, бла­женството на едното...

Само такива същества са благословени завинаги, веч­но. Векове минават, царе идват и си отиват, империи се съз­дават и унищожават, но Буда, Исус и Кришна остават. Те не са вече част от временния, сменящ се свят. Те са като веч­ните звезди, неподвижни и непроменени, водещи тези, кои­то искат да са водени, готови да излеят всичко, което имат, над тези, чиито сърца са готови да се разтворят, тези, които не са заключени.

Тогава изчезва двойствеността. Щом достигнеш до най-вътрешната част на своята същност - до едното, двойствеността изчезва. Всичко изчезва: любовта и омразата, честта и позорът, падението и успехът. И най-голямата двойственост изчезва - това е двойствеността на душата и

НИКОГА НЯМА ДА ТЕ ОСТАВЯ!

В. Защо не ми отговаряте на въпросите?

О. Това е от Ананда Сарипута.

Щом като не отговарям, значи това е отговорът. Опи­тай се да го разбереш. Има причини. Ако твоите въпроси са само заради питането, аз не им отговарям и това е отгово­рът.

Ако въпросите ти са изпълнени с твоето его, те са без значение, по-важното е, че са ТВОИ и затова не им отгова­рям. Това е отговорът.

Ще задаваш въпрос, само ако има реална нужда. Аз не съм тук, за да ти поднасям информация, която ти можеш да събереш от всякъде. Но, ако наистина е нужно, аз отгова­рям. Дори, когато чувствам, че егото е повече във въпроса, аз и тогава отговарям, но никога направо. Отговарям чрез въпросите на другите. Така практикувам.

Обаче, когато егото е извънредно много, тебе не те ин­тересува отговорът. Ти се вълнуваш само от едно нещо -дали МОЯТ въпрос получава отговор. Аз отговарям, но чрез въпросите на другите.

Защо трябва да сте така свързани с въпросите - този е мой, онзи не е мой? Въпросът не принадлежи на никого.

Човешките проблеми не са много различни. Цялото чове­чество е в един капан. Цялото човечество е на един хал -само степените са различни.

Аз отговарям на толкова много въпроси. Не можете ли да чуете, че отговорите на вашите въпроси са дадени мно­гократно. Не, вашите уши са затворени от егото. Вие нап­регнато чакате да се отговори на вашите въпроси и пропус­кате отговора.

Може да не съм отговорил по един начин, а съм отго­ворил по много начини. Така че, когато задавате въпрос, не се тревожете и не чакайте НЕГОВИЯ отговор - някъде, кос­вено, аз давам отговор.

Аз обръщам внимание на вашите нужди - истинските, автентични нужди, а не на псевдо, егоистичните нужди. Ос­тавете егото и тогава питайте. Не задавайте въпроси заради самите тях. Нека всеки въпрос бъде автентичен. И тогава не чакайте отговор на ВАШИЯ въпрос. Въпросите са си въп­роси. Те не са нито ваши, нито чужди.

В. Вие казахте, че човек постига, когато е напълно разочарован. А може ли да постигне в състояние на пълен екстаз?

О. Това не е възможно. Тъй като пълен екстаз не е възможен, преди да си постигнал. Когато постигнеш, само тогава екстазът разцъфва. Иначе каква ще бъде нуждата от постигане, ако ти си вече в пълен екстаз? Няма да има осно­вание да се дири нещо - ти си постигнал целта!

При пълен екстаз целта е постигната. Така че кой да я преследва и къде да я преследва? Няма нищо повече. Пътят свършва.

При пълна безнадеждност настъпва екстаз. Защо каз­вам ПЪЛНА безнадеждност? Защото, ако все още се надя­ваш, че има щастие в ТОЗИ свят - а когато казвам този свят,

помни, че аз нямам предвид света с дърветата, птиците и небето - когато казвам този свят имам предвид ТВОЯ ум, този ум, този егоцентричен ум, ако все още се надяваш, че може да има много рухвания, ако все още има скрита на­дежда, че някой ден, някъде в бъдещето, с този ум, който имаш и това твое его, щастието е възможно, тогава няма да изпаднеш в екстаз.

Екстазът се случва, когато си стигнал да разбереш, че при този ум щастието не е възможно - абсолютно възприе­мане на факта, че умът ти се движи в затворен кръг. Ти ни­кога няма да намериш това, което търсиш и никога няма да имаш блаженство и благодат. Когато това разбиране те обх­ване тотално, тогава неусетно умът рухва! Защото без на­дежди как можеш да се осланяш на него? Запомни, че умът не се осланя на тебе, а ти се осланяш на него. Как може едно мъртво нещо като ума да се осланя на тебе? Ти се осланяш на него, защото имаш надежда! Пълното разочарование раз­рушава всички надежди и човек става безнадежден.

Трябва да се прави разлика. Ти може да изпаднеш в безнадеждност много пъти, но не тотално. В твоята безна­деждност някъде все още се крие семето на надеждата. И след време то пониква. Когато си скъсал с някоя жена или с някой мъж, ти си обезнадежден, но ти не си скъсал с жената като такава или с мъжа като такъв. С конкретната жена ти си скъсал, или с конкретния човек, но не и с жените като цяло, не с феномена жена. Освен това в твоето разочарова­ние някъде дълбоко се таи някакво желание дано да има ед­на жена, която да е точно за тебе. И ти можеш да бъдеш щастлив с нея. Ти си разочарован от частните случаи, но не от универсалното.

Тоталното предаване настъпва, когато се разочароваш от универсалното. Тогава енергията се връща навътре. Тя започва да действа вътре и повече не излиза навън.

Ти може да се разочароваш от тази къща, в която жи­вееш, но не и от онзи палат, в който живее някой друг. Тогава се опитваш да прехвърлиш мост над пропастта и да превърнеш колибата в палат. Ти може да се отчаяш от пари- те, които имаш, но не от парите като такива, или пък от властта, която имаш, но не от жаждата за власт като такава. Пълното разочарование означава, че ти наистина си се пре­дал. Ти неочаквано изпадаш в такова състояние, като че ли няма вече накъде да се върви - абсолютно на никъде. Само тогава енергията се завъртва вътре и това вътрешно въртене е екстазът. Затова и аз го наричам "интаз", а не "екстаз", тъй като то е въртене вътре, движение вътре, отиване към собс­твеното ти същество. Сега вече ти не си "насочен към дру- го". Не си ориентиран към идното. Само се опитваш да раз- береш кой си ти. Целият свят е изчезнал. Няма го вече кош­марът от него. Настъпва пробуждане. Това пробуждане ще стане цел и ти ще изпаднеш в пълен екстаз.

Като казвам пълен екстаз, може да ме разбереш криво, тъй като ти си живял в нещастие и каквото и да ти кажа, ще го разбереш от гледището на човек, изпаднал в нещастие. Когато казвам "екстаз", ти го разбираш като противополож­но на нещастие, нещо като щастие. То не е нито щастие, ни­то нещастие. А е съвсем различно, категорично различно, драматично различно - то е напълно различен феномен. Блаженството не е нито щастие, нито нещастие. И двете из­чезват, двойствеността отпада и ти си си у дома.

Запомни, че ти не чувстваш, че си в екстаз. Ако чувст­ваш, че си изпаднал в екстаз, значи все още има възможност нещастието да се върне, тъй като ти не си в екстаз, ти си все още нещо отделно. Все още го преживяваш. То е нещо раз­лично от тебе, то не е станало ТИ.

Ако попиташ Буда: "Ти в екстаз ли си?", той ще свие рамене. Самият въпрос е безсмислен, несвързан. Затова Бу-

да не е отговорил на много въпроси. Осъзнавал е, че каквото и да отговори, ще бъде недоразбран. Ако ме попиташ: "Щастлив ли си?", какво да отговоря? Ако ме попиташ : "Нещастен ли си?", какво да кажа? Някой ме попита: "Ка­захте, че сте били в Рая. Там има ли болка или не?" Там ня­ма болка, но веднага добавям: няма и удоволствие. Така е, защото удоволствието и болката са двете лица на една и съща монета. Удоволствието се превръща в болка, а болката - в удоволствие. Те не са две неща.

В Япония има една приказка, която искам да ви раз­кажа. Там смятат, че бялата мишка е добра поличба. Когато някой неочаквано види бяла мишка, той е много щастлив -нещо хубаво ще му се случи.

Един ден се случило така, че баща и син седели на масата и ядели, когато изведнъж синът видял, че зад баща му има бяла мишка. Той казал на баща си:

- Не се обръщай изведнъж, защото зад тебе има гост - много добра поличба. Обърни се бавно и виж.

Бащата се обърнал бавно и видял една бяла мишка. Двамата били много щастливи, тъй като това било наистина добро знамение - нещо хубаво щяло да се случи. Бялата мишка започнала да обикаля около тях. Тъй като те не я безпокояли, започнала да танцува и да се тресе. Но като се тресяла, тя изведнъж се превърнала в обикновена сива мишка, защото всъщност тя била паднала в кацата с браш­ното, бялото брашно, и затова изглеждала бяла. Щом за­почнала да танцува, тя станала пак обикновена сива мишка.

И бащата и синът си затворили очите, тъй като доб­рото знамение изчезнало. Но и да си затваряш очите, сива­та мишка остава.

Това е хубава приказка. Така се случва. Не гледай дъл­го щастието си, защото бялото брашно ще падне и ще изви-

каш: "Това е сива мишка!" Недей! Остави бялата мишка да 1 танцува зад тебе! Не се взирай много и не гледай дълго. За­щото в живота доброто и злото не са две неща. Денят мина­ва в нощ и нощта отново се превръща в ден. Това е кръг, който се движи като колелото на каруцата - едни и същи спици се качват нагоре и слизат надолу.

Ако ме попиташ дали съм щастлив или нещастен, аз не мога да ти отговоря с тези термини. Те са неуместни. Най-многото, което мога да ти кажа, е: "Аз съм." Но това "аз съм" е напълно възторжено - няма екстаз, няма прежи­вяване. Това е моето битие в този момент. Не, не че нещо се случва с мене, а е самата ми природа.

Когато дойдеш при себе си, когато се върнеш у дома си, когато влезеш в най-съкровената вътрешност на битие­то, не значи, че нещо се случва с тебе, защото то се е случ­вало винаги, но ти го разбираш за първи път.

Разбирането може да е ново, но фактът е много стар -древен като света, като боговете. Той е съществувал от са­мото начало, но ти си толкова много обхванат от болките и удоволствията на външния свят, че цялото ти съзнание е на­сочено в посока навън.

Затвори вратите, затвори прозорците и се настани вът­ре. Тогава внезапно един ден ще започнеш да се смееш, ще гледаш с насмешка факта, че си търсил нещо, което си е при тебе.

Четох биографията на един християнски мисионер. Пристигнал той в един източен град. Църквата и къщурката му били извън града. Там имало само две къщички и той за­ел едната. Още от първия ден сутрин като се оглеждал нао­коло, просто да се запознае с мястото и околността, той проявил интерес към другата съседна къщичка. Тя изглеж­дала красива - с много зелени дървета и много цветя. Оби­калял я той и искал да разбере на кого принадлежала. Ис-

кал да се запознае с човека, да му се представи, но не отк­ривал никого там. Подтискал любопитството си, но с всеки ден то все повече нараствало. Един ден не се сдържал -може би е било около месец след пристигането му. Влязъл в градината и се отправил към входа на къщата, но той бил заключен. Обиколил къщата, но не открил никакви следи от никого - тя била абсолютно празна и тиха. Това го разтре­вожило - какво става тук? Излязъл навън отново и на пор-тичката видял, че е пропуснал да прочете нещо. На самата портичка имало надпис: "Ключът е в другата къща." Той се изненадал, тъй като другата къща била неговата. Нямало друга къща освен неговата - те били само две къщурки. Върнал се в къщи, за да разпита, а жена му казала:

- Да, ключът е тук. Защо не ме попита? Денят, в който дойдохме, един човек дойде и каза: "Пазете този ключ, аз заминавам за няколко месеца. Ще се върна, но синът ми е на фронта и междувременно може да се завърне и да иска да остане за някой ден, за да си почине, затова задръжте ключа.

Ключът бил в къщата му. Мисионерът започнал да се смее. - Какъв майтап!, казал си той. - Цял месец къщичката ме интригува страшно. Исках да вляза, но се въздържах -не е хубаво човек да нахълтва без разрешение. Днес не можах да сдържа любопитството си и си рекох: "Е, голяма работа! Трябва да отида и да видя какво става там. А клю­чът през цялото време бил в дома ми!"

Ключът е в тебе. Съкровището е при тебе. А ти си ги забравил и двете. Когато енергията се насочи навътре - това е ключът. Връщането на енергията навътре е ключът, който отваря вратата. И тогава съкровището на всички съкровища

е там.

О. Светът казва "да изпаднеш в любов", защото светът се управлява от главата, а сърцето е по-ниско от главата. Когато някой се влюби, той пада от главата към сърцето. Сърцето е там от детството, а главата израства в последст­вие. Главата е по-късно развитие. Ти се раждаш със сърце, а не с глава. Ти се раждаш с възможностите на главата, но не с главата.

Разумът трябва да се обучава, а любовта не може да се обучава. Разумът ти се натрапва - умът ти трябва да бъде тренирай. Училищата, колежите и университетите същест­вуват заради разума. Няма нито училища, нито колежи, нито университети заради любовта, защото няма нужда! Човек се ражда със сърце, което си функционира перфектно. Докато главата е само една заложена възможност. Ако я обучиш и тренираш, тя ще функционира, ако ли пък не, тя изобщо няма да функционира.

Така че, когато в твоята младост ти изпаднеш в лю­бовни отношения, чувстваш го като падане, защото умът ти чувства, че се връща назад, изпада в детството, връща се от­ново към сърцето. И главата укорява сърцето - този укор се изразява с думата "изпадане". Главата казва: "Каква глупост вършиш! Луд ли си? Това е падение! Отърви се!"

За главата любовта е най-големият враг, понеже като се влюбиш, ти ставаш неразумен. Погледни двама влюбени. Те говорят глупости и се държат глупаво. Те са почти луди. Главата ги укорява и съди: "Какво правите?"

Вие падате назад, затова светът казва "изпадане в лю­бов". Но е добре да паднеш. И в другия смисъл, не само ка­то укор, това е падане, тъй като то те води в дълбините. Ра-

води към дълбините. То се гмурка в твоето битие. Не го укорявай. Обществото го укорява, защото гледа на любовта като на анархия.

Ние обучаваме едно момче или едно момиче и харчим толкова средства, а един ден то се влюбва и цялата система се обърква.

Казват, че майката учи детето си с години да бъде мъдро и след това то среща друга жена, която за минути го превръща отново в глупак. Една жена го готви с години да му помогне да помъдрее, а друга жена идва и за един момент го прави глупак.

Не го корете, защото глупостта си има собствена прелест. Всъщност човек, който не може да бъде понякога глупак, не е достатъчно мъдър. Да бъдеш постоянно мъдър - 24 часа в денонощието и 7 дни в седмицата - е ГЛУПОСТ. По-някога трябва да си дадеш почивка от мъдростта и да действаш като глупак. Само тогава има равновесие. Глупакът също е част от живота.

В стари времена всеки цар в двореца си е имал шут. Това е бил балансиращ фактор, тъй като в двореца е имало много мъдреци, а понякога многото мъдреци са като много-то готвачи в кухнята. Те развалят гозбата. Те са просто "разума" и не стигат до сърцето. Нужен е бил глупак и във всеки царски двор имало шут. Тай създавал хумора в двореца, чувството за хумор, докато мъдреците носели удължени физиономии, тъга и сериозност. Наистина сериозността е добро нещо, но само понякога. Има такива моменти, но има и

други моменти, в които човек трябва да е малко глупав, за мене истински мъдрият човек е спонтанен - когато е нужна мъдрост, той е мъдър, а когато е нужна глупост, той е съвършен глупак.

Ако не можеш да стигаш до полярните противоположности, ти си неподвижно и мъртво явление. Човек трябва да е подвижен и гъвкав. Трябва да можеш да стигаш дъл-бокия разум, а също да изпадаш в неразумност. Пресмятай, но люби - математика и поезия. Бъди мъдър и стар, глупав и млад.

Когато се срещнат детето и старецът, когато мъдрецът и глупакът се съединят, ти достигаш най-голям растеж. За- помни това: винаги пази способността си да се влюбиш, да бъдеш глупав, да се държиш глупаво. За мене единственият глупак е човекът, който е винаги мъдър.

Животът се нуждае от поляритет и пропорции. Глупостта е освежаваща. Тя промива очите и ти дава перспектива. Връща невинността от детството. Дава ти отново спонтанност. Така ти не си прикован в шаблон, а плуваш свободно.

Все пак не се мъчи да бъдеш вечно глупак - това е доста глупаво. За ума е лесно да се придържа към едната крайност. За него най-трудното е да променя поляритета, тъй като това нарушава стила. На тебе ти се иска да си при-кован към един шаблон - метода на най-малкото съпротивление. Научил си трика и си оставаш верен на него. Оста-ваш затворен в познатото ти. Не искаш да навлизаш в не­познатото. Не искаш да се научаваш, да се откриваш за новото.

Умът винаги иска или да е от левите, или да е от десните - или това или онова, но да бъде винаги нещо. А живо­тът е течение - да си нищо, с капацитет да си всичко, а си нищо, с качеството да влизаш във всяка роля, но да не се обвързваш. "Без роля" трябва да стане твой стил на живот. Трябва да можеш да се включваш и освобождаваш, както се освобождаваш от своите дрехи.

Ролите трябва да се използват. Ако не се закачиш за тях и не се впримчиш в тях, ти запазваш свободата си и плуваш по течението - запазваш качеството си да се радваш на живота в неговата пълнота. Мъдростта е добра, но и глу­постта е добра, както математиката, така и поезията. Това е парадоксът.

Използвай главата си, използвай сърцето си. Ако мо­жеш да използваш и двете, става цяла революция. Ако мо­жеш да използваш и двете, ще разбереш, че ставаш третата сила - нито едното, нито другото. Ти не си нито главата, нито сърцето, защото, ако можеш да се преместиш от едно­то към другото, значи не можеш да бъдеш нито едно от тях. Ти трябва да си нещо отделно от тях двете - тогава идва свидетелстването, а идентифицирането изчезва. И това свидетелстване е крайната цел на медитацията.