Знанието е единственият грях

И всички, които са се събудили за вътрешната си не­винност, казват същото.

Оставете знанието и станете невинни, отново като де­ца. Възвърнете си изгубеното детство и веднага ще станете мъдреци и светци. Нищо не липсва. Освен желанието да станете нещо друго. Нищо не прегражда пътя ви.

Ученикът на знанията има за цел -да учи ден след ден.

Ученикът на Дао има за цел -

да губи ден след ден.

Тези, които се интересуват от знания, полагат всички усилия да научат все повече и повече. Те трупат - колкото повече трупат, толкова повече се натоварват. Огледайте се наоколо, всеки изглежда, че носи много тежък товар, сло­мен от собствените си натрупвания, страдащ, но притиснат към него, защото си мисли, че е нещо скъпоценно.

Ако се наблюдавате, ще се изненадате, че се притиска­те към своята агония. Вие продължавате да бленувате, че някой ден някога екстазът ще настъпи, но вие се притискате към своята агония и не я изпускате. Запомнете, че не тя се е залепила към вас - тя не може да се залепи за вас - знанието не може да се залепи за вас, а вие се залепвате за него. Не само се залепвате за него, но го увеличавате, помагате му да нараства все повече и повече.

Лаодзъ казва:

Всичките му усилия са да научава повече, да трупа по­вече, да знае повече. И колкото повече научава, толкова по-малко остава вътре в себе си, защото така битието се губи. Така той става купчина информация, склад за отпадъци, и не може да намери себе си, не знае къде е. Той е загубен в джунглата на своите знания.

Точно обратното е ученикът на Дао - ученикът на ис­тината, не на знанията, ученикът на битието, не на ставане-

то. Той е точно обратното. Той губи ден след ден, разтовар­ва себе си, не научава. Неговото единствено учене е как да не научава. Единственото нещо , което го интересува, е как да се разтовари напълно.

Един немски философ отишъл при Махарши Раман. Разбира се, пътувал дълго и трябва да е мислил много, от­носно това, което ще пита. Когато приближил Раман, той ка­зал:

- Дойдох да седна до тебе и да науча много. Раман го погледнал състрадателно и казал:

- В такъв случай си сбъркал човека, тъй като аз уча само как да не научаваш. Ако си дошъл да научиш, значи си сбъркал адреса и трябва да отидеш някъде другаде, но ако си готов да не научиш, достатъчно зрял, за да не научиш, то можеш да останеш тук.

Той бил прав. При мъдрец се ходи, за да не научиш. Когато ти втръсне от учене, когато си научил много, но не си спечелил нищо, когато знаеш много и си се изгубил в своите знания, когато знаеш много, но напълно си забравил кой си ти, когато знаеш много за ненужни неща, несъщест­вени неща, а съществените знания за твоя собствен бит са загубени, тогава отиваш при мъдреца, за да не научаваш.

Това е най-голямата капитулация. Лесно е да преда­деш богатството си, защото то е извън теб. Крадци могат да го вземат, то може да се задигне, то не е част от тебе, то е извън тебе! Ти можеш лесно да го изпуснеш. Но твоите зна­ния стават вътрешен феномен - те са влезли вътре в тебе, текат в кръвта ти, стават част от костната ти система, влизат в костния ти мозък и е трудно да ги предадеш.

Лесно е да се научи нещо, но е трудно да не се научи. Как да не научиш, когато знаеш нещо? Става много трудно" да не го научиш. А как да се разделиш с него? То е толкова

дълбоко в тебе. Докато не напуснеш ума си, тъй като ти се идентифицираш с ума, не можеш да го напуснеш, защото си мислиш: "Това съм аз". Така ти смяташ, че твоите знания са твоят бит.

Марш! Всички медитации са начин за напускане на ума, отдалечаване от него на разстояние, за да получиш ма­лък луфт и да не се идентифицираш с него, да се извисиш над ума, да го наблюдаваш от възвишението, така че да мо­жеш да видиш какво става в ума. Когато се отделиш от ума, само тогава има възможност да изпуснеш нещо, да изхвър­лиш знанието, да не научиш.

Ученикът на Дао има за цел -

да губи ден след ден.

Това е неговият успех. Той успява като губи ден след ден. Това е неговият урок - той се учи да не учи ден след ден. Идва моментът, когато той е отново дете, незнаещо нищо. Идва момент, в който той влиза отново в рая.

Той опитал горчивия плод на знанието, но разбрал, че е глупаво. Знанието е голяма глупост.

Той го разбрал и сега се връща отново в рая. Сега вече змията не може да го изкуши. Той е -зрял като дете, но зрял - едно дете невинно, но будно, бдително, съзнателно.

Сега той се приближава до по-голяма чистота, защото чистотата, която не се осъзнава, се губи. Някой ще изкуша­ва, някой ще корумпира, а ако няма никой, тогава вие сами корумпирате себе си, тъй като не сте бдителни.

Адам е трябвало да бъде изхвърлен от райската гради­на. Той бил просто праведен. Той е бил като Буда от една страна - бил праведен. Той бил като Исус от една страна -бил праведен. Но другата страна липсвала - не бил съзнате­лен.

Адам е началото, Исус е краят. Адам е половинката, Исус е цялото - другата половина е осъзната. Затова Исус не може да се корумпира. Той е не само чист, но е непокварен

- неговата праведност е абсолютна.

Това е много тънко. Обърнете му колкото е възможно повече внимание. Бъдете толкова медитиращи, колкото мо­жете. Може би не знаете, че думата "медитация" произлиза от същия корен като "медицина", "медицински", а ориги­налното значение на думата било: начин да станеш цял, на­чин да станеш здрав. Медицината е лечебна и по същия на­чин медитацията е лечебна. Тя те прави цял, хармоничен, здрав.

Внимавай, вслушвай се колкото може по-медитиращо. Когато слушаш медитиращо, ти разбираш. Когато слушаш концентрирано, ти научаваш. Ако слушаш със съсредоточа­ване, ти ще постигнеш знание. Ако слушаш медитиращо, ще загубиш знанието. А разликата е много тънка.

Когато слушате внимателно, вниманието означава напрежение и това означава, че вие сте напрегнати , нетър­пеливи да получите, да погълнете, да знаете. Вие се интере­сувате от знанието - умът се фокусира върху едно нещо: разбира се да научите повече.

Медитацията е нефокусиран ум - вие просто слушате тихо, без напрежение в ума, без подтик да научите и знаете

- не, с пълна релаксация, с едно "карай да върви" в отворе­ното преддверие на вашето битие.

Вие слушате, не за да знаете, а просто слушате, за да разберете. Това са различни начини на слушане.

Ако се стремите да знаете, тогава вие се мъчите да за-паметите какво казвам аз и дълбоко в себе си го повтаряте, водите си бележки на ум, записвате го в света на своята па­мет. Вие сте заинтересувани да го вкорените дълбоко в себе си, така че да не го забравите. Тогава то ще стане знание.

А същото семе може да стане на ненаучаване, разби­ране. В такъв случай вие просто слушате и не се интересу­вате да го акумулирате, не се интересувате да го запишете в паметта си', в ума си. Вие просто слушате, открити както слушате музика, както слушате песента на птиците в дърве­тата, както слушате свистенето на вятъра в старите борове, както слушате шума на водата във водопада... Няма какво да се помни, няма нищо за запаметяване, не слушате с ума на папагала, а просто слушате без участието на ума. Слуша­нето е красиво, възторжено, без цел, то самото е екстаз, блаженство.

Слушайте медитиращо, без съсредоточаване. Всички училища, колежи, университети учат на съсредоточаване, защото целта е да се запаметява. Тук целта не е да се запа­метява, целта е да не се научава изобщо, целта е да не нау­чаваш.

Слушайте кротко и не мислете, че ще забравите. Не е нужно да помните, само глупостите трябва да ее запомнят, защото ги забравяте.

Когато чуеш истината, не е нужно да я помниш, тъй като тя не може да се забрави. Вие може да не успеете да запомните думите, но ще запомните същината... и това ня­ма да е част от паметта ви, а ще бъде част от вашето битие.

Аз казвам нещо тук, Лаодзъ казва нещо тук чрез мен, за да разкрие част от вашето скрито битие. Той не ви зах-

ранва с нова информация, той просто разбулва вас, преотк­рива ви като ви дава представа за вашето собствено битие.

Знанието е действие, конфликт, борба, която Дарвин нарича "оцеляване на най-пригодните". Това е борба с при­родата, непрекъсната борба на човека с цялото. Глупаво! Но е така.

Когато искате да научите нещо, вие всъщност се мъ­чите да се научите да правите нещо. Всички знания са праг­матични, практични - вие ги трансформирате в практиката, за да свършите нещо с тях - иначе ще си кажете "Защо да уча? Какъв е смисълът?". Вие научавате не заради ползата му.

Затова в един прагматичен, емпиричен свят изкуствата полека-лека изчезват. Никой не ще да слуша поезия, не ще да слуша музика, защото възниква .въпросът: "Какво мога да направя с нея? Можеш ли да станеш силен чрез това? Какво можеш да направиш? Можеш ли да си поправиш колата чрез слушане на музика? Можеш ли да си направиш къща­та?" Не, не става, музиката е неутилитарна, от нея не става нищо... а това е нейната красота.

Целият живот е неутилитарен, той няма цел и не води до никъде. Той е просто да бъдеш тук, а не да ходиш някъ­де. Той няма цел за постигане, няма предназначение. Той е космическа игра, която индийците наричат "лела" - игра, както децата играят, без да имат предвид някоя цел. Самото играене е целта - те му се радват, наслаждават му се и са щастливи - край!

Ученето е винаги с намерение да се прави нещо. Това е пътят да станеш голям изпълнител. Ако знаеш повече, ти

можеш да направиш повече. Тогава какво може да свърши неученето? То ще те направи неизпълнител. Лека-полека ти не ще знаеш нищо и няма да можеш да правиш нищо. Лека-полека с изчезването на знанието от тебе, ще изчезне из­пълнението. Ти ще станеш битието и ще можеш да бъдеш, а не да правиш. Не искам да кажа, че ти няма да вършиш ни­що. Даже Буда е длъжен да проси. Даже Лаодзъ трябва да търси начини и средства да намери хляб и масло и тям по­добни неща. Когато е валяло, той е трябвало да търси подс­лон. Живял е дълъг живот и то здравословен. Не, не искам да кажа, че вие не трябва да правите нищо, а искам да кажа, че вие трябва да станете недейни. Така нещата започват да се случват. Изпълнителят, извършителят ходи, топи се, из­чезва, а с изчезването на извършителя с егото е свършено.

Идват при мене хора и ме питат:

- Как можем да подчиним егото?

Вие не можете да подчините егото. Ако има его, кой тогава ще се предаде? Егото е, което пита как да се предаде. Вие можете да склоните глава, можете да сложите главата си в моите крака и можете да кажете: "Аз се предавам." Но това аз, което го изрича, е нещото, което трябва да се преда­де. Сега то оцелява и черпи сили от предаването си. То оти­ва при хората и казва: "Аз се предадох изцяло на моя госпо­дар. Мене повече ме няма." Но аз-ът продължава, без зна­чение как се проявява. Той се проявява във всичко - и в предаването и в отричането.

Не, егото не може да бъде подчинено. Обаче, ако за­почнете да ненаучавате, един ден вие неочаквано откривате, че егото не съществува! На първо място него го няма, а вие задавате глупавия въпрос "Как да го махна?" Него го е ня­мало от самото начало. То никога не е съществувало. Започ­вате да се вглеждате в себе си и не го намирате, няма и сле-

да от него. Него никога не го е имало. То е фалшиво поня­тие, което възниква чрез правенето на нещо.

Така, че системата е следната: знанието ти помага да станеш извършител, а когато станеш действащото лице, ти ставаш център - разбира се фалшив център. Не можеш да бъдеш истински център, защото не си отделен от съществу­ването. Истински център има вероятно, само ако можете да съществувате отделно от съществуването? А можете ли да съществувате отделно? Можете ли да съществувате без въз­духа, който ви заобикаля? Можете ли да съществувате без слънцето, което непрекъснато ви дава живот и енергия? Можете ли да съществувате без дърветата, които непрекъс­нато ви дават плодове и без земята, която ви храни? Можете ли да съществувате без дъждовете, пясъка и морето? Може­те ли да съществувате без звездите и луната? Не можете. Отделно вие не можете да съществувате.

Тогава как можете да кажете, че сте център? Само ця­лото може да има център. Всъщност само цялото има право да каже "аз" и никой друг.

Чрез губене на знания обаче, вие разбутвате цялата къща, като започвате от основите. Основите са знанията. Загубите ли основите, махнете ли ги и къщата започва да пада. Къщата е действията, а основите са знанията. Къщата е вършенето на неща, а вътре в къщата живее въображаемо нещо като дух, което е егото. Когато изчезнат основите, къщата рухва. Щом рухне къщата, вие изведнъж разбирате, че там не живее никой. Тя е била винаги празна. Била е само една идея, една приумица. Само плод на ума. Един кошмар.

Чрез непрекъснато губене човек постига да не прави нищо. Като не прави нищо, постига всичко.

Това е тайната: като не се прави нищо, всичко е нап­равено. Всичко е било направено, а вие ненужно идвате и създавате суматоха. Без вас всичко си върви идеално, както е било винаги. Щом го осъзнаете, вие изоставяте извърши­теля, ставате част от потока и се носите 'по течението - вие даже не плувате.

Сега се мъчите да вървите срещу течението и, разбира се, чувствате се уморени и естествено победени. Никой не иска да ви побеждава. Реката не се мъчи да ви победи. Всъщност реката изобщо не осъзнава факта, че вие същест­вувате. И това е добре за реката, защото тя ще побеснее, ако трябва да научи, че съществувате вие - толкова много луди хора. Напълно е очевиден фактът, че блажена реката не по­дозира, че вие съществувате и се мъчите да се борите с те­чението.

Случило се веднъж - трябва да е бил ден като днеш­ния - валял дъжд и реката край селото преляла. Изведнъж хората се затичали към къщата на Мулла Насрудин и зави­кали:

- Насрудине, какво правиш тука? Не чу ли? Жена ти паднала в реката. Върви да я спасиш!

Насрудин изтичал бързо. Никой не очаквал, че ще ти­ча толкова бързо, защото всеки съпруг иска някак си жена му да се удави в някоя река. Така е най-добре. Пък и всеки в селото знаел, че те не се разбирали, все нещо имало, постоянно се биели. Така че това било късмет, благословия от небето. Обаче Мулла Насрудин тичал толкова бързо, че те се изненадали колко много я обича. Скочил той в реката и започнал да се бори с течението - започнал да плува срещу течението. Хората завикали:

- Какво правиш? Ти си глупак! Реката отнесе жена ти надолу по течението. Къде отиваш ти?

Насрудин казал:

- Спокойно! Аз познавам жена си добре. Тя винаги върви срещу течението - това е природата й.

Всички вървят срещу течението. Защо? Защото в бит­ката можете да си създадете представа за егото. Ако преста­нете да се борите и се понесете по течението, лека-полека ще разберете, че вие не сте аз-ът. Затова хората обичат пре­дизвикателствата, обичат опасностите. Те искат да се борят. Ако няма с кого да се бият, ще измислят едно или друго, с което да се борят, защото само в битката те могат да под­държат своето его. А то трябва да се поддържа постоянно, както е велосипедът - въртиш педалите, защото, ако спреш да ги въртиш, ще паднеш. Ти трябва непрекъснато да вър­тиш педалите. Егото иска постоянно действане. Във всеки отделен момент ти трябва да се бориш с това или онова. Веднага щом спреш борбата, ти откриваш, че велосипедът ти е паднал. Егото не може да съществува без борба. Учене­то помага на действието, действието помага на борбата, борбата създава егото - това е системата, науката. Върху това се гради религията.

Остави знанията, забрави за тях, стани непорочен като дете. Тогава внезапно нещата ще се променят. Вече ти не си извършителят. А когато не си действуващо лице, нещата не спират да се случват, те си стават. Ти не си на мястото си, не си уместен. Когато те е нямало, нещата са си ставали: слън­цето е изгрявало, както си изгрява сега и т.н.

Чувал ли си за една стара жена, която живеела в едно селце и вярвала, че заради нея слънцето изгрява в селото? Тя имала много петли и точно преди изгрев слънце те за­почвали да кукуригат. Тя вярвала, че заради тези петли слънцето изгрява.

Имало логика - винаги щом надигали шум и веднага слънцето започвало да изгрява, никога не е било другояче. Тя казвала на селяните:

- Заради мене изгрява слънцето. Щом напусна село­то, ще останете в тъмнина.

Те се смеели. Ядосана тя напуснала селото заедно с петлите си. Отишла в друго село и разбира се сутринта слънцето изгряло. Тя се засмяла и казала:

- Ха сега, ще разберат те! Сега слънцето изгрява в това село! Нека да плачат и да се тръшкат, но аз няма да се върна.

Нещата се случват и без вас. Всичко си е било съвър­шено и без вас. Ако не сте тук, всичко ще си бъде така съ­вършено, както е било винаги. Но вие не го вярвате, защото, ако го повярвате, вашето его ще изчезне. Нещата ще си про­дължат и когато лицето, което действува , изчезне.

Като не прави нищо, постига всичко.

Всичко става, защото цялото функционира. И когато вие не се борите, вие също ставате проводник на цялото -тръба - флейта, която е куха отвътре, а цялото пее чрез вас. Песните стават по-хубави като минават през вас. Даже и сега, независимо от вас, те съществуват. Понякога вие чувс­твувате внезапно настроение от настъпващата тишина. Вие не знаете откъде идва тя - просто внезапно тя се появява, защото някак си в този момент вие сте забравили да се бо­рите. Вие сте забравили, може би сте се уморили, но сте забравили да се борите и изведнъж всичко става хубаво.

Обаче небето не винаги остава така отворено. Облаци­те отново ще го покрият, ако подновите битката. Просто в момента, в който вие чувствувате как всичко е красиво, за­почвате неочаквано да правите нещо и умът започва да мис-

ли: "Колко ще трае този момент? Аз мога да го загубя, така че трябва да направя нещо, за да го задържа, да го съхраня!"

Вие влизате и флейтата не е вече празна, защото вие я изпълвате. Музиката не преминава и се загубва. А когато се е изгубила, вие си мислите: "Виж какво, трябваше да съм по-упорит." Точно поради вашите усилия е изчезнала музи­ката, но ума ви си повтаря, че е трябвало да бъдете по-настойчиви, за да продължи тя.

Понякога, седейки под звездното небе, вие чувствува­те появата на блаженство в сърцето си. То изглежда незем­но. Вие се изненадвате и не можете да повярвате.

Аз съм попадал на много обикновени хора, които са имали в своя живот много моменти като тези на Буда, но те имат съзнанието на Христос. Те не са говорили за тях с ни­кого, защото сами не са вярвали, че това е възможно. Фак­тически сами са ги подтискали. Мислили са си, че това е плод на въображението им. Че как може да стане такова нещо без моите усилия? Как може изведнъж човек да стане блажен?

Вие също можете да ги откриете във вашия живот. И в | такива моменти, когато съвсем не очаквате, просто отивай­ки на работа, в сивото ежедневие, слънцето пече, вие се по- тите и изведнъж нещо ви поразява. За миг вие не сте същи­те, вие сте се върнали в рая. После това отново изчезва. Вие го забравяте, тъй като не е във вашия стил на живот. Даже не го споменавате. Мислете си: " Трябва да ми се е сторило. Нима са възможни такива неща? Аз не съм направил нищо -как може да се случи? Трябва да е било халюцинация, илю­зия или сън." Вие просто не говорите за него.

Тъй като съм наблюдавал задълбочено хиляди хора, не съм попадал на много, които да не са изпитвали подобни моментни състояния в живота си. Но те не са споделяли с

никого за тях. Даже ако се опитат, хората им се смеят и си мислят: "Какъв глупак." Те не вярват и за това го подтискат.

Човечеството подтиска не само секса, то подтиска смъртта, подтиска всичко, което е хубаво в живота. Човек е заставен да бъде като автомат, робот. Всички люкове и вра­ти са затворени за неведомото.

Лаодзъ е прав, а това, което казва, той го знае. И аз го зная. Нещата си се случват от само себе си. От много годи­ни аз не съм правил нищо, даже и не съм мислил за нищо, а нещата се случват сами. Истинско удоволствие е да виждаш как те сами стават.

Много неща стават без твоето действие. И когато не­що стане без твое участие, то си има собствена красота. В него няма насилие, в него има изящество, то е хубаво. А ко­гато ти го правиш, ти го насилваш. То губи изящността си и става грозно. Насилието не може да бъде изящно. Да бъдеш ненасилник - това е единственият път, както казва Лаодзъ. Просто зарежи знанията, изпълнението. Само бъди ти и ос­тави нещата да бъдат каквито са. Всичко започва да цъфти и започва да плува. Знанията - те замразяват.

Чрез непрекъснато губене

човек постига да не прави нищо.

Като не прави нищо, постига всичко.

Този, който владее света,

често го е постигнал като не прави нищо.

Когато човек е заставен да прави нещо,

светът за него остава непостижим.

Тези, които са извършили велики дела, са неизпълнителните. Действуващите лица може да изглеждат, че постигат нещо, но то е нетрайно. Александър Велики, Наполеон, Хитлер, Мусолини - те са се мъчили да извършат дела, но

само са създали кошмар около себе си и в себе си. Техните дела са за сметка на хиляди и милиони хора и на тях самите. Техните дела са самоубийство. Те са убили милиони хора, но накрая са убили и себе си. Това е истината. Те са живели в кошмар. Луди хора. Невротици. Убийци. Тези хора не са завоеватели. Те не са владели света.

А сега погледнете Буда, Лаодзъ, Исус - те са друг вид процъфтяване. Векове са изминали, епохи идват и си оти­ват, Лаодзъ цъфти и ароматът му остава свеж както винаги. Не е загубил от свежестта си, не е остарял. Не е покрит с прах. Той е свеж като капката роса тази сутрин.

Хората, които живеят с настоящето, винаги остават в настоящето. Те не преминават в миналото. Лаодзъ е повече съвременник, отколкото един Хитлер или Мусолини. Лаод­зъ ще остане съвременник и през хилядите години, които идват. Той ще бъде винаги съвременен. Един Исус не при­надлежи на отминалата история. Той е винаги част от съв­ремието. Той е умрял, но никога не ще умре. Той продължа­ва да живее - това е смисълът на християнската притча за възкресението. Той умрял на кръста, но на другия ден го видели да върви по пътя. Не го приемайте буквално. Това е една хубава приказка с дълбоко съдържание. Вие го умърт­вихте на кръста, но не можахте да го убиете. След няколко дни той си вървял, отново се движел. Вие не можете да уби­ете Исус. Човек, който е познал неправенето, не може да бъде убит, защото само егото може да се убие. Егото може да се унищожи, а битието - никога. И Исус възкръснал. В християнството се случило точно обратното - кръстът ста­нал най-важното нещо. Възкресението е трябвало да стане най-важното нещо, а не кръстът, защото много хора са ум­рели на кръста и това не е много важно. Най-важното е въз­кресението. Цялото християнство трябва да се свърже с не­го, а именно, че Исус не може да бъде убит. Ние го убиваме,

разпъваме на кръста, но той е жив. Той остава свеж - винаги свеж. Можете да го срещнете на ъгъла, можете да го наме­рите навсякъде.

В Индия ние никога не рисуваме аватар като стар чо­век - Рама, Кришна, Махавира. Не че те не са остарели - те са станали старци, защото тялото следва едни и същи зако­ни, природата никога не допуска изключения. Правилото е абсолютно задължително. Рама и Кришна, и Буда и Маха­вира също са остарели, но никога не са изографисвани като стари, винаги - млади. Всички образи, които има в Индия, са на младия Махавира, младия Буда, младия Кришна, мла­дия Рама - никога стари. Защо? Защото ние познаваме тях­ната младост и смятаме, че никога няма да остареят. Тялото идва и си отива, но тяхната младост остава. Техният аромат, тяхната праведност са качества на вечността.

Това са истинските покорители, защото те не са пра­вили нищо. Не знаем Лаодзъ какво е правил, всъщност ни­що. Няма друг живот по-беден на събития от този на Лаод­зъ. Никакви случки. Само една - той е станал. Това е всич­ко. Нищо друго не е станало.

Затова тези хора не влизат в историята. В най-лошия случай ги споменават под линия, защото те нямат биогра­фия. Те нямат нищо. Хитлер има богата биография. Толкова неща са се случили около него, но нищо не се е случило в него. Едно единствено нещо не се е случило никога - него­вото битие. Много други неща са се случили. Вие можете да изпишете хиляди страници и пак много ще остане ненаписано.

А за Лаодзъ? - Просто бележка под линия. Можете и да изпуснете това под линията. Той не е част от историята, даже не е и събитие. Но това са истинските победители - те продължават да побеждават. Лаодзъ продължава да си хвърля мрежата и хората се ловят, сменят си вярата, транс-

формират се, възкръсват от гробовете си. Чудото продължа­ва.