Глава 10 - ВРЪЩАНЕ КЪМ ДУХОВНА ТРЕЗВОСТ

Глава 10 - ВРЪЩАНЕ КЪМ ДУХОВНА ТРЕЗВОСТ

Пътят, извел от тези трудности, не бе лесен. Давид и неговите мъже станаха телохранители на гетския цар Анхус и този факт въвлече Давид в болезнена дилема. Филистимците решиха да тръгнат срещу израилтяните, а Давид явно не можеше да тръгне да се бие срещу собствените си сънародници. Той имаше слабостта да изрича лъжи, когато съмненията нахлуят в сърцето му. Този бе един от най-големите му грехове. Той бе излъгал Йонатан и чрез Йонатан - Саул. Той бе излъгал Ахимелех и това бе причинило смъртта на 85 свещеника.

Давид осъзнаваше тази своя склонност и в Псалм 119:29 изрече следната молитва: “Отдалечи от мене пътя на лъжата”. Действително само Бог би могъл да го избави от този често упражняван грях. Ако той отидеше при Анхус и му кажеше какво е вършил през това време от 1 година и 4 месеца, веднага би изгубил царското благоразположение. Ако една скала почне да се търкаля надолу, тя набира инерция. Така се получи със склонността на Давид да лъже. Не Бог бе докарал Давид до това място, а неговите желания, защото четем в Яков 1:14-15: „А който се изкушава, се завлича и подлъгва от собствената си страст; и тогава страстта зачева и ражда грях, а грехът, като се развие напълно, ражда смърт”.

Една погрешна стъпка води към следваща грешка. Млада жена, излизаща с млад мъж, който има съмнителен характер, прави сериозна грешка. Скоро тя ще се сблъска с изкушения или дори може да бъде победена от греха. Християните са били въвличани често в подобни ситуации, смятайки, че да се ходи с неспасени хора е безопасно. Но едно нещо води към друго и не след дълго се оказва, че приятелското общение свършва с нравствено и духовно падение.

Можем да видим и от Давидовия случай, че когато един християнин се обърне за помощ към света, трябва да очаква, че светът ще иска да му се плати за това. С тази дилема се сблъска и Давид като телохранител на Анхус. Ако Давид беше излязъл на бой срещу Израил, би се лишил от правото си да бъде израилев цар. Ако кажеше на Анхус, че няма да отиде на бой срещу Израил, би изгубил своя пристан в Гет и би бил щастлив, ако избяга, спасявайки живота си.

Спасителният фактор в случая с Давид бе, че той имаше чувство на отговорност пред Бога, макар че понякога вярата му липсваше. Той имаше деликатна съвест, до която Бог знаеше как да се докосне. Бог би могъл да го остави да изстрада всичко това, защото Давид го заслужаваше. Но благодарение Богу, че Неговите пътища не са като нашите пътища и Неговите мисли не са като нашите мисли! Има милост у Господа!

От 12 гл. на Посланието до евреите научаваме, че Бог се отнесе към нас като към Свои синове. Нещо повече, има цяла бездна между греха на съмнението на Давид и греха на бунта и отрицанието на Саул. Давид не се разбунтува в онзи смисъл, в който постъпи Саул. Той се подхлъзна в греха без да отиде съзнателно срещу Бога. От друга страна, Саул бе отхвърлил дотолкова Божията воля от себе си, че когато подири Божията помощ, не можа да я намери.

Историята на посещението на Саул при ендорската магьосница е добре позната. Самуил бе вече мъртъв от известно време, затова Саул нямаше към кого да се обърне, за да му бъде разкрита Божията воля. В съответствие със Сауловия характер бе царят да заповяда унищожаването на всички, които потърсят контакт с духовете на мъртвите, както правеше ендорската бесовъпрошателка, а после, изправен пред реална трудност, той сам да потърси помощта на същата злодейка.

Ендорската магьосница бе ужасена, когато откри, че пред нея стои не зъл дух, а самият Самуил. Затова тя каза на царя: „Ето, Господ си извърши, според както бе говорил чрез мене; защото Господ откъсна царството от твоята ръка и го даде на ближния ти Давид. Понеже ти не се покори на гласа на Господа, като не извърши върху Амалика според големия Му гняв, затова Господ ти направи това нещо днес" (1 Царе 28:17-18).

Ние виждаме още веднъж, че големият грях на Саул бе грехът на бунтарството срещу Божията воля при отказа да унищожи Амалик. Саул противопостави своята воля на Божията воля. Давид не се бунтуваше по този начин.

Псалм 18 бе написан през време като това за Давид. Стиховете му ни помагат да разберем нещо от тревогите на Давидовото сърце. „Ще призова Господа, Който е достохвален; така ще бъда избавен от неприятелите си. Връзките на смъртта ме окръжиха; порои от беззаконие ме уплашиха. Връзките на преизподнята ме обвиха; примките на смъртта ме стигнаха. В утеснението си призовах Господа. И към Бога мой викнах” (ст.З-6а). Давид научи също, че стъпките на добрия човек “се оправят от Господа; и Неговото благоволение е в пътя му. Ако падне, не ще се повали, защото Господ подпира ръката му" (Псалм 37:23-24).

В тази своя опитност Давид установи, че е избавен от позора чрез Божията милост, но не и от страданието.

И най-добрите човеци имат същата поразена от греха природа. Онова, което има цена пред Бога, е нашето отношение към греховната ни природа. Павел каза в Римляни 7:18: “Защото зная, че в мене, сиреч, в плътта ми, не живее доброто; понеже желание за доброто имам, но не и сила да го върша". Павел признава, че има желание в сърцето си да върши добро, но там има и греховност, която не знае как да контролира.

Еремия изразява истината много ясно със следните думи: “Сърцето е измамливо повече от всичко и е страшно болно; кой може да го познае?" (Еремия 17:9). Тук Еремия говори за природата на естествения човек. Сърцето, за което говори тук, е същото, което Павел нарича “плът" или “плътска природа" в Римляни 7 гл. Еремия продължава темата с думите: “Аз, Господ, изпитвам сърцето, опитвам вътрешностите (т.е. човешките чувства), за да въздам на всеки според постъпките и според плода на делата му" (ст.10).

Що се отнася до Давид, той бе мъж според сърцето на Бога, защото искаше да върши Божията воля. Той се подхлъзна и падна, но се вдигна пак благодарение на Божията милост. Той трябваше да научи някои трудни уроци и като повече от нас, ги усвои по мъчния начин. Но в такива случаи Давид извикваше за помощ към Господа, защото знаеше от опит истината на Псалм 34:18: “Господ е близо при ония, които са със съкрушено сърце и спасява ония, които са с разкаян дух".

Всички ние ще бъдем изпитани и проверени, но ако помним съвета, който Павел дава в Ефесяни 6 гл., че ние се борим не срещу плът и кръв, а срещу началствата и властите, тогава сигурно ще се покоряваме на Бога. Ще облечем Божието всеоръжие, за да можем да противостоим в злия ден.

Също както Давид ние трябва да дойдем до края на силите си, преди да погледнем към Господа за помощ. Именно това заявява Павел в Римляни 7 гл.: „Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?" (ст.24). Павел намери своя Избавител в Христос. Грешка бе да се прави онова, което бе тайната на непрекъснатото бунтарство на Саул срещу Бога. Той искаше да бъде оправян от човеци, а не от Бога. Той не се разкая нито веднъж за греха си и не се обърна от него. От друга страна, Давид не само че се отвърна от греха си, но обръщаше целия си живот непрестанно към Бога.

Бог никога не пренебрегва греха. Същевременно Той се отнася бащински спрямо онези Свои чада, които изпадат в грях, и ги наказва. Защото Господ наказва онзи, когото люби, и бие всеки син, когото приема. От Писанието можем още да научим: “Господ пази всички, които Го любят; а ще изтреби всичките нечестиви" (Псалм 145:20). “Но верен е Господ, Който ще ви утвърди и ще ви опази от лукавия" (2 Солунци З:3). В благословението в края на краткото си послание Юда пише: „А на Онзи, Който може да ви пази от препъване и да ви постави непорочни в радост пред Своята слава" (ст.24). Господ Исус се моли за Своите ученици, като научи тях и нас как да се молим: „и ни избави от лукавия". Господ Исус ходатайствува за нас, както научаваме от Евангелието на Йоан 17:11-12: „Не съм вече на света, а тия са на света, и Аз ида при Тебе, Отче свети, пази в името Си тия, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние. Докато бях с тях, Аз пазех в Твоето име тия, които Ми даде; упазих ги, и нито един от тях не погина, освен сина на погибелта, за да се изпълни написаното". От какво да ги опази? От примката на птицеловеца, Лукавия, който се мъчи да опетни духовния ни живот.

Ако сърцата ни са прави, Бог винаги ще подсигури начин да го избегнем. Такова е обещанието в 1 Коринтяни 10:13: „Никакво изпитание не ви е постигнало освен това, което може да носи човек; обаче, Бог е верен, Който няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата, но заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така щото да можете да го издържите".

Сега можем да видим как Бог действува, за да избави Давид от дилемата, в която го бе въвлякъл грехът в Гет. Сигурно той се е притеснил много, когато Анхус му е казал, че ще отиде с другите филистимски князе срещу Израил. Но когато дойдоха тези князе, те се разтревожиха и възмутиха, че има евреи в армията на Анхус. Те казаха: „Що търсят тука тия евреи?" (1 Царе 29:3). Това е добър въпрос и е въпрос, който светът има право да зададе, когато християните не са си на мястото. Светските хора изглежда знаят по-добре от някои от нас, претендиращи да носим Христовото име, че трябва да имаме стандарти, които се различават от техните.

Водачите на другите филистимски групи не биха искали да имат нищо общо с Давид и неговите мъже и всъщност казаха на Анхус да ги отстрани от себе си. Те имаха основание за това. Те помнеха какво им бе направил Давид преди няколко години. Еврейките бяха пели за Давид, че е убивал десетки хиляди, а Саул - хиляди. Те не искаха при себе си човек, станал изменник на Израил. Той можеше да се обърне пак и да измени на филистимците. Нещо повече, той можеше да направи това по време на битката и я насочи в тяхна вреда. Има една поговорка, която гласи така: ако един човек излъже веднъж, няма да му повярвате дори да каже истината следващия път. На филистимците им се струваше, като че ли Давид е предал собствения си народ, въпреки че ние знаем от летописа, че той въобще не бе излизал срещу израилтяните. При все това, филистимците не искаха да имат нищо общо с него.

Ние често си мислим, че трябва да се смесим със света, за да спечелим хората от света. Мислим си, че ще ги спечелим с компромиси за Господа. Често този аргумент се дава от млади християни, които се оженват за невярващи. Те чувствуват, че след като са се оженили, ще могат да спечелят и своите съпрузи за Христос. Но много рядко става това. Обикновено се случва обратното. Често следва неуспех. Дори някои църкви вдигат бариерите в това отношение и включват светски дейности в църковния си живот. Разбира се, те се погрижват да дадат на тези дейности християнски имена и ги поставят под християнско покровителство. Мислят, че по този начин ще спечелят изгубените. В подобна ситуация се намираше Давид и за известно време почти изглеждаше като край за него.

В Своята милост Бог има начини да опази човека от пълно унищожение. Давид бе освободен от войската на Анхус и това всъщност бе избавление за Давид. Анхус бе доволен от Давид, но не и другите филистимски князе. Така Бог даде възможност на Давид да избяга от тази сложна дилема. Бог опази Давид от изпадане в по-голяма трагедия - да се бие срещу своите сънародници.

Бог не оставя мъжа, който е по Неговото сърце, дори този мъж да отпада понякога. Псалм 103 е пронизвал сърцето ми по отношение на тази християнска истина неведнъж. Там ние четем: „Както баща жали чадата си, така Господ жали ония, които Му се боят. Защото Той познава нашия състав, помни, че ние сме пръст” (ст.13-14). Може да има пропуски във вярата. Неговите чада могат да попаднат в примките на дявола, но Бог не ни изоставя завинаги. Той познава нашия състав и нашата слабост, и нищо не може да ни отлъчи от Божията любов.

Не е ли чудно, че Павел писа в Римляни 8:38,39: „Понеже съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито власти, нито сегашното, нито бъдещето, нито сили, нито височина, нито дълбочина, може да ни отлъчи от Божията любов, която е в Христос Исус, нашия Господ”. Поради Своята любов Бог може да ни накаже или пък да ни остави да преминем през някои дълбоки долини, но Той ще бъде с нас и ще ни приведе до безопасно място.

Бог наблюдаваше Давид при всичките му странствувания дори тогава, когато Давид Му бе изменял. По сърцето на Давид бе да върши Божията воля и онези желания се събуждаха чрез опитностите, през които той преминаваше. Без да знаят че са инструменти в Божиите ръце, филистимските князе следваха суверенния Божи план за възстановяването на Давид. Бог предпази Давид от падане в по-голям позор и срам, но Той не пренебрегна поведението на Давид. Имаше още неща, които Давид трябваше да научи от всички събития напоследък, защото Бог е Главният Учител.

Моментът за освобождаването на Давид от филистимската армия бе най-навременен. Докато Давид ходеше в една посока, амаличаните бяха подбудени от Бога да нападнат филистимската територия от друга страна. Това изправи Давид пред нова голяма криза в неговия живот.

 

Сиклаг, 1 Книга на царете, 30 глава

Давид можеше да бъде упорит човек и тогава бяха необходими силни мерки, за да се приведе неговата воля в унисон с Божията. Този случай бе съкрушителен за Давид, но очевидно той бе необходим, за да дойде до пълно хармонизиране с волята на Бога. Не може да не установим разликата между поведението на Давид, когато той нахлу в страната на амаличаните, и тяхното поведение, когато те плячкосаха Сиклаг. Давид не остави живи нито мъж, нито жена в местностите, където бе влязъл, като взе всички овце, волове, осли и камили. Нямаше кой да съобщи на Анхус, че Давид е ограбил народ, приятел с филистимците. Когато амаличаните нападнаха града, в който Давид се бе заселил, те отведоха живи жителите му и разбира се, оплячкосаха всичко. Бог бе допуснал амаличаните да влязат в Сиклаг и Бог ги употреби, за да коригират Давид, но не да го ликвидират. Суверенният план на Бога за Давидовия живот бе все още в действие. Тази опитност бе замислена да изпълни Божия план в живота му. Ние също трябва да признаем, че Бог има суверенен план за всеки един от нас. Трябва обаче да открием какъв е той и да останем покорно в Божията воля като инструменти в ръцете на Бога. Това не означава, че не ще имаме обърквания и мъчнотии, но че няма да преминем през съжаления и сърдечни болки поради непослушание.

Когато Давид и неговите мъже завариха Сиклаг изгорен и разбраха, че жените и децата им са отведени, те плакаха. Това бе болезнен удар за всички тях. Особено Давид вкуси горчилката на положението като човек, останал без Божията защита. При други случаи Бог се бе грижил за него по чуден начин, но сега закрилата бе отнета. Давид бе предпочел гетския цар и един укрепен град пред Господния Дух, но не намери защита у човеците. Само Господният Дух огражда с пазителство Своите люде и ги закриля. Колко често обаче забравяме това...

През всички векове хората са се грижили за своята сигурност както в материалния, така и в духовния смисъл. Но някой ден откриваме, че тези неща нямат смисъл, ако Бог не стои зад тях. Неговото присъствие и общението с Него са съществени елементи на живота ни.

За отбелязване е, че Господ посочва много подчертано: „Също и двете Давидови жени бяха пленени: езраелката Ахиноам и Авигея, жената на кармилеца Навал" (ст.5). Защо Бог повдига отново този въпрос? Причината е според мен, че те не бяха законни съпруги на Давид. Бог е направил един мъж и една жена за всеки, а Давид бе нарушил Божията воля и в това отношение. Вярно е, и други постъпваха така, но това не бе извинение за Давид, който бе Божи човек. Сега, поне за известно време, те бяха изгубени за него. Разбира се, Бог показва тук Своето неудовлетворение от полигамията - една брачна форма, практикувана по един или друг начин от най-ранни времена и която е била източник на беди за семейства и народи.

Давид бе в голяма беда; и нищо чудно. „И Давид се наскърби много, защото людете говореха да го убият с камъни, понеже душата на всички люде беше преогорчена, всеки за синовете си и дъщерите си; а Давид се укрепи в Господа, своя Бог" (ст.6). Дотук голяма част от Давидовите проблеми бяха възникнали с хора и групи извън неговата войска. А сега бе на път да избухне метеж. Неговите доверени мъже се разбунтуваха, след като се изправиха пред голямата загуба. Давид трябваше да изпие горчива чаша в този случай, каквато никога не бе вкусвал. Това му помогна да стигне до самия край. Той бе изоставен; край него не остана никой от неговите мъже, освен Бога.

Понякога жребият на водача е самотата. Някой ми бе казал: “Водачът е самотник. Той следва видения, които другите не могат да видят. Той върви напред, когато другите изостават. Той върви усамотен с Бога, движен от изгарящото желание да постигне цели, които се струват на другите илюзорни и непрактични, защото водачите не са конформисти. На тях се гледа с известно подозрение от гледна точка на обикновената тълпа. Мъжете, които водят, не са никак лишени за острите бодли на критикарството. Тяхното безстрашно, ясно и убедително поведение ги прави жертва на онези, които не ги разбират. Но църквата има днес нужда от водачи, готови да носят критика и упреци заради Христовата кауза; мъже, които ще останат прави, докато другите падат и се провалят, които ще продължават, докато другите отпадат. Кой иска да бъде днес водач?" Давид бе именно такъв водач, но сам стигна до подобен жребий. Това ни напомня случая с Яков, който през нощта преди срещата си с Исав и угрозата брат му да си уреди сметките с него изпрати цялото си семейство и слугите си напред, а остана отзад и се бори с един човек. При тази своя опитност Давид докосна скалисто дъно, но се въззе нагоре към Бога. Този момент бе повратен в живота му.

Тези неща бяха съвършено отмерени по време от Бога. Ако Давид бе закъснял една седмица при пристигането си, гонитбата на амаличаните би била безнадеждна и последствията щяха да бъдат по-големи за него. Но всичко в живота ни е точно отмерено по време от Бога. Словото ни казва, че за всичко има благовремие. В Божието Слово четем: “Времената ми са в Твоите ръце”. В Йов 14 гл. виждаме Йов да казва: “Тъй като дните му са определени и числото на месеците му, които не може да премине... Ако умре човек, ще оживее ли?” (ст.5, 14). Тук Йов говори за „определено" време. В Йов 7:1 намираме следните думи: „Земният живот на човека не е ли воюване? И дните му не са ли като дни на наемник?" С други думи, не са ли дните на човека на Земята нещо като времето на човек, който е нает за работа от друг? Времената са установени; установени са и задълженията. Също както с човек, за когото Бог определя установени времена.

В Божията ръка „...е душата на всичко живо и дишането на цялото човечество" (Йов 12:10). Псалмистът подчертава същата истина, когато се моли: “Научи ме, Господи, за кончината ми и числото на дните ми, какво е; дай ми да зная колко съм кратковременен" (Псалм 39:4). Животът не е случайност и житейските събития не са случайност. Бог контролира мярката на нашите дни и измерването на събитията на нашето ежедневие.

Никой от нас няма увереност за времето отвъд мига, в който живеем понастоящем. Ако не си повярвал в Христос, защо не Го приемеш като Спасител сега? Сега е благоприятното време. Сега е време за спасение. Ако си смятал да се предаваш, защо не се предадеш сега? Утре може би ще бъде късно за теб. Помни, че Бог е казал на един човек: „Глупецо, тая нощ ще ти изискат душата; а това, което си приготвил, чие ще бъде?" (Лука 12:20)

Както видяхме, Давид се бе изправил пред самия си край. Каква ли би била нашата реакция, ако цялото ни имущество би било взето, приятелите ни - настроени срещу нас? Бихме ли издържали? Това се е случвало не на един вярващ. Чуйте какво казва псалмистът в Псалм 55:12-14: „Понеже не беше неприятел, който ме укори, това бих претърпял, нито беше оня, що ме мразеше, който се подигна против мене, тогава бих се скрил от него (това именно бе правил Давил в продължение на 8 години, когато Саул му бе враг); но ти, човек равен на мене, другар мой и мой близък приятел. Заедно разговаряхме сладко, с множеството ходихме в Божия дом.” После Давид прибавя: „Но аз към Бога ще извикам; и Господ ще ме избави" (ст.16). Тези думи се бяха отронили от устата на Давид, когато бе стигнал до края. Давид установи, че единствения източник за утеха за него е в Господа. Затова той се окуражаваше в Господа.

Давид се обърна с разкаяно сърце към Господа. Затова той писа: „Праведните извикаха и Господ послуша, и от всичките им беди ги избави. Господ е близо при ония, които са със съкрушено сърце и спасява ония, които са с разкаян дух. Много са неволите на праведния; но Господ го избавя от всички тях” (Псалм 34:17-19). Исая ни казва в своето пророчество: „Защото така казва Всевишният и Превъзнесеният, Който обитава вечността, Чието име е Светии: Аз обитавам на високо и свято място, още с онзи, който е със съкрушен и смирен дух, за да съживявам духа на смирените и да съживявам сърцето на съкрушилите се" (57:15). В гл.66 Исая казва: „Но пак на този ще погледна, на оня, който е сиромах и съкрушен духом, и който трепери от словото Ми" (ст.2б). Определението “съкрушен" означава пречупен или смазан под тежестта на осъзната вина. Двете думи са свързани в Пс.34, където се говори за „съкрушено сърце" и „разкаян дух" (ст.18). Поставянето на двете определения - „съкрушено" и „разкаяно" - едно до друго прави израза по-наситен на съдържание. Твърде много християни се каят със сухи очи. Не са болшинството, които да показват съкрушаване на сърцата си.

В този пасаж Бог не ни разкрива всичко, станало между Него и Давид. Някои неща принадлежат към съкровените места, но Бог не ни остава в неведение за това, какво трябва да се разбира под „съкрушаване на сърцето". Преди да дойде утехата и освобождението, трябва да има осъждение, съкрушаване, изповед и разкаяние. Човек, „който крие престъпленията си, няма да успее, а който ги изповяда и оставя, ще намери милост" (Притчи 28:13).

 

Нищо между нас

Удоволствията са горчилка. Губят смисъл навици и страст. А сърцето ми извиква силно: „Нека нищо няма между нас!"

Връхлетят ли скръб и мъчнотии и душата ми обгърне мраз, ключ към радостта пак ще открия, щом изчезне всичко между нас.

Нищо повече да не застава между мен в света и моя Спас! Вгледан в лика Му скъп, тогава ще съм с Него победител аз.

Първото нещо, което направи Давид, след като се укрепи в Господа, бе да накара свещеник Авиатар да донесе ефода. Когато го получи, Давид запита Господа: „Да преследвам ли тоя полк? Ще ги стигна ли? А Той му отговори: Преследвай, защото без друго ще ги стигнеш и непременно ще отървеш всичко. Тогава Давид отиде с шестстотинте мъже, които бяха с него, и дойдоха до потока Восор, дето се спряха изостаналите назад" (ст.8-9). Щом узна Божието намерение, Давид веднага пристъпи към действие.

Може би някои от нас са склонни да помислят, че за Давид би било естествено да тръгне след амаличаните дори без да попита Господа за това. Това може да ни се стори съвсем очевидно. Спомнете си обаче, че Давид бе имал достатъчно време за собствен размисъл. Той бе послушал своето намерение, когато отиде в Гет и така се бе отървал от Сауловата ръка, но попадна в по-големи мъчнотии, отколкото бе предполагал. Онова, което изглежда естествено, може не винаги да е съвсем правилно, що се отнася до Бога. Когато възстанови общението си с Господа, Давид остави Господ да управлява стъпките му.

Божието Слово ни съветва: „Уповавай на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум" (Притчи 3:5). Това не бе записано по времето, когато Давид бе жив, но той бе открил тази истина от опит. Този стих бе написан от Давидовия син, който прибавя: „Във всичките си пътища признавай Него, и Той ще оправя пътеките ти. Не мисли себе си за мъдър; бой се от Господа и отклонявай се от зло" (ст.6). Затова Давид, който бе изпитал тези неща в сърцето си, най-напред запита Господа дали да отиде, и ако отиде, дали ще може да превъзмогне врага. Бог го увери, казвайки му, че трябва да отиде и ще покори врага, като възвърне пленниците и плячката.

Имаше и друго благословение за Давид поради послушанието му, изразено в следване на Божиите повеления при този случай. Давидовите мъже се разсърдиха на своя водач, чувствувайки, че Давид е виновен да загубят своите семейства и имущество. Ако Давид беше близо до Бога през цялото време, докато те го следваха, те не биха стигнали до това неприятно положение. Те чувствуваха, че са наказани заради грешките на Давид. Но сега всичко бе променено. Несъмнено Давид бе предал на хората си резултата от консултацията си с Бога и те отново го последваха доброволно като водач.

Когато Давид прояви липса на вяра, той не виждаше вече Божията грижа за себе си. Погледът на вярващия трябва да бъде винаги нагоре към Бога, а не да бъде премрежен от предполагаемите планове, които смятаме да изпълним. Давид си помисли, че след като с изгубил от погледа си Божията грижа, ще погине. Той не успя да види, че Бог е суверенен и действува в нас, за да пожелаем и почнем да вършим всичко, за да угодим на Него. Фактът, че Давид бе помазан, бе уверение от Божия страна, че Давид ще бъде цар. Поради дългото чакане за изпълнението на това обещание Давид бе допуснал обезкуражаване и съмнение да навлязат в сърцето му.

Давид бе изгубил вътрешния си глад и желание за Господа. Ние четем в Евангелието на Матей 5:6: „Блажени, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят". Давид се бе съветвал със своето сърце, вместо да отиде при Бога и да установи какво е намерението Му за Неговия служител. Не успявайки да намери време да се моли или да пита Господа, Давид бе изгубил жаждата за Божиите неща.

На трето място, тъй като Давид бе затулил погледа си и бе изгубил духовната си жажда, бе нарушил и онова общение, което позволява на Святия Дух да управлява действията на вярващия. Тези действия, управлявани от Духа, са резултат от правилно виждане и желание на сърцето. Виждането е външният поглед към небето, защото научаваме, че там, където няма виждане, хората загиват. Страстта е онова вътрешно желание, вътрешният глад и състрадание на душата за Божията воля. Действието, контролирано от Святия Дух, се освобождава в резултат на правилното виждане и страст под въздействието на Божията воля.

Давид изгуби своята способност за духовно виждане, защото бе забравил Божиите обещания. Той бе стигнал до положение да не вярва, че Бог има силата или способността да го защитава. Но нека се научим от Давид, че е много по-важно да вярваме казаното от Бога за нас в Писанията, отколкото винаги да го разбираме или обясняваме. Има огромна разлика между това да познаваме Бога на Словото и да познаваме Словото на Бога. Много хора знаят много за онова, което Божието Слово казва, но е много по-важно да се познава Бога на Словото. Ние идваме до познаване Бога на Словото, когато се подчиняваме на онова, което знаем за Божието Слово.

Една илюстрация към това е дадена в книгата на Исая. Ние научаваме, че Исая видя “Господа седнал на висок и издигнат престол" (6:1). Той видя и ангелските същества, които казваха: „Свят, свят, свят, Господ на Силите!” (ст.3). Научаваме още, че „основите на праговете се поклатиха от гласа на оня, който викаше и домът се напълни с дим" (ст.4). Тогава именно Исая извика: “Горко ми, защото загинах; понеже съм човек с нечисти устни и живея между люде с нечисти устни, понеже очите ми видяха Царя, Господа на Силите. Тогава долетя при мене един от серафимите, като държеше в ръката си разпален въглен, що бе взел с щипци от олтара. И като го допря до устата ми, рече: Ето, това се допря до устните ти; и беззаконието ти се отне, и грехът ти се умилостиви. После чух гласа на Господа, Който казваше: Кого да пратя? И кой ще отиде за нас? Тогава рекох: Ето ме, изпрати мене. И рече: Иди, кажи на тия люде: С уши непрестанно ще чуете, но няма да схванете, и с очи непрестанно ще видите, но няма да разберете" (ст.5-9). Едно изследване на този пасаж ни показва, че Исая има най-напред видение за Божията святост и това го доведе до съзнанието на собствената му греховност и недостатъчност. На свой ред, това доведе до вътрешно очистване, когато бе докоснат с въглен от олтара. След това последва видението за безпомощността на хората, които бяха без Бога. Крайният резултат бе повеля към Исая да отиде с Божие послание. Исаевото видение за Божията святост доведе до изповед. Видението му за неговата собствена греховност породи очистването на Исая. Видението му за безпомощността на хората без Бога породи небесната повеля. Той видя Бога.

Имали ли сте такова видение - видение, идващо чрез Божието Слово и чрез Святия Дух? Къде е насочена нашата страст? Къде е действието ни като резултат от нашето видение и страст? Онзи, който греши, спира да се моли и се опасявам, че именно това се бе случило с Давид. Но който започва да се моли, спира да греши и този урок е важен за нас.

Нека си спомним още, че човек, клюкарствуващ за другия, всъщност не се моли за него. Но онзи, който се моли за другия, няма никога да клюкарствува за него. Когато Давид възвърна своето духовно виждане и страст, действията му станаха успоредни с Божията воля. Той възвърна всички семейства и имущества; но най-доброто бе, че той възстанови духовното си общение и стана пак полезен за Божиите планове.

Що се отнася до обстоятелствата, Давид трябваше да направи отначало малко усилие, за да покаже, че се вмества в Божията воля. Той тръгна от Сиклаг в послушание към Божиите обещания. После, когато той и неговите мъже дойдоха при потока Восор, 200 от войниците му се почувствуваха толкова отпаднали, че не можеха да продължат похода. Те трябваше да изостанат, докато Давид продължи нататък само с 400 души. Ако бе обърнал внимание само на обстоятелствата, Давид би се обезсърчил и този път.

Преследвайки амаличаните, те намериха един египетски роб, който бе изоставен от господаря си амаличанин, понеже бе болен. В продължение на 3 дни и нощи той не бе имал нищо за ядене или пиене и когато го намериха, бе на прага на смъртта. Давидовите хора го нахраниха, дадоха му да пие вода и силите му се възвърнаха. Те го убедиха да ги заведе там, където се бяха събрали амаличаните. По този начин Давид успя да проведе светкавична атака срещу враговете си, които бяха толкова радостни поради лесната си победа, че бяха станали безгрижни. Намирането на младия египтянин бе едно от първите обстоятелства, показващи Божията ръка в това начинание.

Освен това, амаличаните, обзети от безгрижието и разпръсквайки силите си, бяха почнали да празнуват победите си. Те не представляваха компактна група, а бяха разпръснати на голяма територия, като ядяха, пиеха и танцуваха, без да имат възможност да окажат сериозна съпротива на преследвачите си.

Така те станаха лесна плячка на Давид и хората му. Макар неговият полк да бе намалял с 200 души, Давид можа да прогони врага, като само 400 момци избягаха с камили. Дака Давид отърва всичко, що бяха взели амаличаните; също и двете си жени отърва Давид. Не им се изгуби нищо, ни малко, ни голямо, ни синове, ни дъщери, ни корист, ни какво да било нещо, което бяха заграбили от тях; Давид върна всичко” (1 Царе 30:18-19).

Освен че избави своите люде и тяхното имущество, Давид плени и хористите на амаличаните, отнети от филистимците и юдовото племе.

Когато Давид и победоностнят му полк стигнаха онези 200 души, които трябваше да останат назад при потока, някои от неговите мъже предложиха да върнат жените и децата, и имуществото, принадлежащи на тези 200, но без да се разделят с тях останалите користи. Аргументът им бе, че щом като те не са отишли да воюват с 400-те, нямат право на дял от користите. Обаче Давид отхвърли това предложение. Той каза: „И кой би послушал тия ваши думи? Но какъвто е делът на участвуващия в боя, такъв ще бъде делът и на седящия при вещите; поравно ще се делят користите помежду им” (ст.24). Това бе правило, което Давид даде и то бе установено оттогава в Израил. Това е много насърчителен принцип за нас в духовната сфера.

Както посочихме, Бог бе дал този духовен принцип на Давид. Той следваше водителството на Святия Дух в живота си, когато разпореди мъдро да има справедливо разпределяне на користите. Всеки трябваше да получи еднаква част. Това правило не бе валидно само за войниците в Израил, но е духовна програма, дадена от Бога, в много новозаветни пасажи.

Съображенията на Давид отиваха по-нататък от кръга на мъжете и техните семейства, които бяха с него през тези три години. Ако не беше въпрос за приятелите в Юда, които бяха подкрепяли с храна него и неговите хора, Давид не би направил това. Тези приятели вярваха, че някой ден Давид ще бъде цар; после вярата им бе изпитвана в продължение на няколко години. Те също бяха понесли тежки загуби от нахлуването на амаличаните, затова, когато Давид раздели с тях користите от битката, той просто се бе реванширал за доброто им отношение към него и им бе възвърнал откраднатото имущество от амаличаните.

 

Давид се връща в своята страна - 2 Книга на царете, 1-3 глави

Втората книга на Царете започва с разказа за един пратеник, който дойде при Давид и му каза, че Саул, Йонатан и още много други са мъртви. Смятайки, че ще спечели одобрението на Давид и може би ще получи награда от него, този вестоносец (по произход амаличанин), каза на Давид, че Саул е умрял от неговата ръка. Той разказа, че е попаднал на Саул, докато още е бил жив, макар че е направил опит да се самоубие с меча си. Саул го бе помолил да го убие преди филистимците да го нападнат и мъчат тялото му, докато умре. Момъкът твърдеше, че е постъпил, както е искал от него Саул. Някои библейски изследователи смятат, че младежът е казал истината, други мислят, че е излъгал. Каквато и да е била истината обаче той разказа събитието не на когото трябва.

Давид винаги беше проявявал неохота, когато се появяваше случай да вдигне ръка срещу Божия помазаник. Той не би позволил и на никого от подчинените си да стори това. Затова, когато този млад амаличанин изяви, че е убил Саул, Давид го предаде на смърт.

Какъв щеше да бъде следващият ход на Давид? Саул бе мъртъв, а също и Йонатан, най-възрастният син на Саул, а щом като Бог бе обещал на Давид царството, не би ли било за него подходящо времето да изяви претенция за престола? Всичко бе в негова полза сега, но Давид не бързаше. Този път той не изпревари събитията. Обстоятелствата очевидно бяха в негова полза, но Давид се учеше да внимава с тях. Те трябваше да бъдат последното, не първото съображение при извършване на Божията воля.

Давид се довери на Господа с цялото си сърце и не упова на своя разум при тази ситуация. Той не изглеждаше мъдър в собствените си очи, а се страхуваше от Господа и се отклони от злото. Давид не искаше онова, което Господ не му бе дал. Той не би взел със сила онова, което Бог му бе обещал, а остави Господ да го качи на престола, когато Той определи. Колко много хора допускат грешката, като чувствуват, че трябва да помогнат на Бога, за да изпълни обещанията Си. Има периоди, когато това може да стане, но ние искаме да бъдем сигурни, че нас ни управлява Бог. Когато нещо се придобие от нас бързо, така, сякаш някой ще ни го отнеме, твърде съмнително с дали следваме Господа. В действителност, никой не може да отнеме от нас онова, което Бог е планирал.

Втората глава на 2Книга на царете започва с думите: “След това Давид се допита до Господа, като каза: Да възляза ли в някой от Юдовите градове? И Господ каза: Възлез. Пак рече Давид: Где да възляза? А Той му каза: в Хеврон" (ст.1). Давид установи, а и ние също ще открием, че не губим нищо, ако вярваме в Бога и очакваме търпеливо от Него. Но сигурно ще претърпим страдание, ако вземем нещата в собствените си ръце и се хвърлим слепешката напред.

Думата „Хеврон" означава „съюз” или „общуване", което контрастира на Сиклаг, имащ връзка със „своеволието". Влизайки в съюз с Бога и намирайки се в общение с Него, Давид се остави под водителството на Божията воля.

Какво знаем ние като отделни личности за нашия Бог? Пълно ли е общението ни с Него? Приемаме ли сериозно такива стихове като във 2 Послание до Коринтяните, 3:5? Павел казва: „Не че сме способни от само себе си да съдим за нещо като от нас, но нашата способност е от Бога". Или вземете Посланието до Колосяните, 2:9-10: „Защото в Него обитава телесно всичката пълнота на Божеството; и вие имате пълнота в Него, Който е глава на всяко началство и власт".

Давидовите мъже не бяха забравени, когато той се премести в Хеврон. Те отидоха с него и взеха домочадията си. Те бяха споделяли скърбите му; сега споделяха и благословенията на общуването с него. После научаваме, че юдейските мъже дойдоха „...и помазаха там Давид за цар над Юдовия дом. И известиха на Давид, казвайки: явис-галаадските мъже бяха, които погребаха Саул” (2 Царе 2:4).

Тук установиха основите на един бъдещ мост към царството на Израил. Давидовото управление започна с управление най-напрел над Юда. За Давид не бе нужно да взема престола; Бог се погрижи той да го получи. Бог го върна в Хеврон и неговото коляно го помаза за цар.

Минаха 7 и половина години обаче преди цялото царство да премине под неговата ръка. Давид все още трябваше да чака, но вече чакаше да мине Божието време, не човешкото.

Докато коронясваха Давид за цар над Юда, „Авенир, Нировият син, Сауловият военачалник, взе Исвостей, Сауловия син, та го заведе в Механаим, и направи го цар над Галаад, над асурците, над езраелците, над Ефрема, над Вениамина и над целия Израил; (Исвостей, Сауловият син, беше на четиридесет години, когато стана цар над Израил и царува две години); но Юдовият дом последва Давид. А времето, през което Давид царува в Хеврон над Юдовия дом, беше седем години и шест месеца" (2 Царе 2:8-11).

Може би се чудим дали Давид не е допуснал грешка, като не с форсирал нещата веднага, защото очевидно по-голямата част от царството е била изгубена за него. Но Давид чакаше от Бога и искаше само онова, което Бог щеше да му даде.

Чакането от Бога, както видяхме преди, е не само въпрос на време. Тук е включен и елементът на диференциране. Трябва да се научим да различаваме все още тихия глас на Бога от другите гласове, които ни заобикалят ежедневно. Това време, в което живеем, е време на объркване и много християни се объркват. Те се чудят дали Бог им говори чрез някои от нещата, които чуват.

Давид премисли тези неща, връщайки се към осемте години, прекарани в бягство от Саул. После чакаше от Господа още 7 и половина години в Хеврон. Често той трябваше да се бори за живота си, защото Сауловите поддръжници се мъчеха да отхвърлят Давид и да укрепят един от Сауловите наследници на престола над целия Израил.

Давид можа да каже, когато си спомняше за тези опитности: „Не се раздразнявай поради злотворците, нито завиждай на ония, които вършат беззаконие. Защото като трева скоро ще се окосят и като зелена трева ще повехнат. Уповавай на Господа и върши добро; така ще населиш земята и ще се храниш с увереност. Весели се, тъй също в Господа; и Той ще ти даде попросеното от сърцето ти. Предай на Господа пътя си; и уповавай на Него, и Той ще извърши очакването ти" (Псалм 37:1-5). Може би за известно време ще да е изглеждало, че Сауловият син, който бе на престола на 11-те Израилеви племена, преуспява в служението си. Но Давид се бе научил да не се раздразнява „поради тогова човека, който успява в пътя си, като извършва злоумишления" (ст.7). Той знаеше, че онези, които чакат от Господа, ще наследят земята.

Всъщност, нечестивият нямаше шанс със своите кроежи против праведния. Скърцането му със зъби срещу него бе напразно, защото „Господ ще му се присмее, понеже вижда, че иде денят му" (ст.13).

Започвайки със ст.32 на Псалм 37, ние четем по-надолу: „Грешният наблюдава праведния и търси да го убие. Господ няма да го остави в ръцете му, нито ще го осъди, когато бъде съден. Чакай Господа и пази Неговия път и Той ще те издигне, за да наследиш земята; и когато се изтребят нечестивите, ти ще видиш това. Виждал съм нечестивия в голяма сила и разпространен като зелено дърво на природната си почва; но когато преминах, ето, го нямаше; търсих го и не се намери. Забележи непорочния и гледай праведния; защото миролюбивият човек ще има потомство" (ст.32-37).

Струва ли си да чакаме от Бога? Това, което научаваме от Давид е: “Да!".
Скала, по-висока от мен
О, как тъмна е нявга нощта и несигурен пътят напред!

А душата - безсилна е тя, окована от бури отвред...

Колко дълъг изглежда денят с тия гости –

печал, самота... Но внезапно проблясва лъчът там,

пред мен, от Скалата добра!

И към нея протягам аз длан в нощна скръб или дневен успех;

върху склон, от пълзене издран, или в пътя, понякога лек.

О, към Тази Скала ще летя –

тъй висока за мене с Тя!