Глава 9 - ДАВИД СЕ НАУЧАВА НА ПОСЛУШАНИЕ

Глава 9 - ДАВИД СЕ НАУЧАВА НА ПОСЛУШАНИЕ

Давид изпрати съгледвачи, които се върнаха с информацията, че Саул и неговите хора се събрали в една долина. Давид сам проучи, за да се увери къде е разположил стана си Саул. Той видя, че Саул е в центъра на малката армия с Авенир, легнал до него. Не след дълго те заспаха.

По това време Давид ходеше по Бога и не е трудно да се повярва, че се е молел на Бога във връзка със Саул, който бе толкова близо до него. Давид бе осъдил напълно греховете на живота си. Между него и неговия Спасител нямаше никакъв облак. Той попита за доброволци, които да отидат с него в Сауловия лагер и Ависей се съгласи. Те се приближиха внимателно до спящите мъже и си проправиха път до мястото, където Саул бе заспал дълбоко. Това не би било възможно иначе, освен както казва Писанието, че Бог бе дал дълбок сън да обладае Саул и неговите мъже.

Давид бе научил своите мъже преди две години, че не е право да се убие Божият помазаник. Но Ависей погледна на този случай като че ли Бог бе предал в Давидовите ръце Саул и неговият живот трябва да бъде отнет. Ависей предложи да стори това за Давид, но Давид отказа. Той не би позволил на другаря си да се докосне до живота на човека, който е Божи помазаник.

Давид пропълзя сред вражите сили с пълно упование на Бога и взе копието и манерката за вода от Саул. После Давид и Ависей си проправиха тихо път през спящите войници и излязоха от лагера, без някой да ги види или се събуди, за да ги познае (ст.12).

Рано на другата сутрин Давид събуди Саул и мъжете му, като извика от безопасно разстояние. За този случай с Давид можеше да се каже: “Нечестивите бягат, без да ги гони някой, а праведните са смели като млад лъв” (Притчи 28:1). От негова страна се изискваше смелост, но щом Господ управляваше сърцето му, никой човек не можеше да го уплаши. Давид ни напомня за Павел пред Агрипа, а от по-скорошната история - случая, когато Лутер се бе възправил срещу църквата и светските водачи на своето време, или пък Джон Нокс се бе разбунтувал срещу своята кралица, стоейки твърдо за Божията истина. Някой е казал: “Ако треперим пред пръстните червеи, то е защото не треперим пред Бога". Давид имаше страх от Бога затова не можеше да се плаши от човек.

Когато Давид извика към Саул и Авенир, Авенир му отговори: “Кой си ти, що викаш към царя?" (ст.14). А Давид му каза: “Не си ли ти доблестен мъж? Защо, прочее, не пазиш господаря си царя? Понеже един от людете влезе да погуби господаря ти царя. Не е добро това, което стори ти; в името на живия Бог вие заслужавате смърт, понеже не опазихте господаря си, Господния помазаник. И сега, вижте, где е копието на царя и стомната с водата, която беше при главата му" (ст. 15-16). Авенир бе напълно унизен пред господаря си Саул, а Саул застана още веднъж лице в лице с налудничавата си ревност и чудесното ръководство в Давидовото сърце.

Саул се включи в разговора с думите: “Твоят глас ли е, чадо мое, Давиде? И Давид рече: Моят глас е, господарю мой, царю. Рече още: Защо преследва господаря ми така слугата си? Какво съм сторил? Или какво зло има в ръката ми?" (ст.17-18).

Давид продължи, напомняйки на Саул, че е бил пропъден и лишен от Божието наследство, което е все едно да му се каже да служи на други богове. Давид не е бил допускан да се приближава до скинията и е бил гонен като бълха или яребица в горите. Тогава Саул призна: “Съгреших; върни се, чадо мое, Давиде; защото няма вече да сторя зло, понеже животът ми беше днес скъпоценен пред очите ти; ето, безумие сторих и направих голяма грешка" (ст.21). Давид накара Саул да изпрати някого горе, за да получи копието и манерката, защото искаше да докаже, че няма нищо против него. В ст.24 Давид каза: „Ето, прочее, както твоят живот бе днес многоценен пред моите очи, така и моят живот нека бъде многоценен пред очите на Господа, и Той да ме избави от всичките скърби”. Това, което имаше предвид бе, че той е запазил живота на Саул като скъпоценен, макар че е можел да го вземе. Но Давид бе предал живота си на Господа и не каза на Саул: пази живота ми като скъпоценен. Вместо това, той подчерта, че Господ ще опази живота му и ще го избави от скърбите. Давид не уповаваше на човек, а само на Бога. Вярно е, че трябва да се доверяваме на Божия човек в някои отношения, но не в смисъл, че можем да разчитаме на човека, както на Бога. Дори най-добрите човеци са все пак човеци.

След това Давид и Саул си размениха думи за последен път в този свят. Саул каза на Давид: “Да си благословен, чадо мое, Давиде! Ти непременно ще извършиш велики дела и без друго ще надделееш. И така, Давид отиде в пътя си; а Саул се върна на мястото си" (ст.25). От друг пасаж научаваме, че Саул “повече не го потърси". Но Давид се кри от Саул още четири години, защото не бе сигурен дали царят няма да поиска пак живота му. Накрая Саул умря в една битка.

 

Липсата на вяра в Давид, 1 Книга на царете, 27 глава
Ще установим, че атаките на Сатана срещу нас често са най-тежки тогава, когато току-що сме постигнали голяма победа на вярата. Един добър пример в това отношение е Илия, след като бе разгромил вааловите пророци на планината Кармил. Той поиска огън от небето и също така унищожи водачите на тази идолопоклонническа система. После се уплаши от заплахите на Иезавел и хукна за живота си.

След колосалната победа при Ерихон Израел претърпя две печални поражения. Едното бе при Гай, а другото бе във връзка с гаваонците, които успяха да измамят Исус Навин с военна хитрост. И така, Давид започна да пее след срещата си със Саул, но песента му бе в минорна тоналност. В ст.1 на гл.27 откриваме, че Давид каза в сърцето си: “Най-сетне ще загина един ден от Сауловата ръка; няма по-добро за мене, отколкото да избягам по-скоро във филистимската земя; тогава Саул ще се отчае и няма вече да ме търси по всичките предели на Израил; така ще се отърва от ръката му". Още веднъж Давидовото сърце не бе разположено право пред Бога, защото се усъмни в Него. Врагът бе пуснал своята стрела и бе намерил пролука в бронята на Давид. Поради това той взе погрешно решение, като изостави страната си. Това може да се случи с всеки един от нас, когато търсим победата, вместо Господа, Който подсигурява тази победа. Нека обаче помним: тези опитности на Давид се появяваха през време на неговия стаж по пътя на по-голямо послушание. Въпреки Давидовите провали, Бог бе великодушен в проявите Си спрямо този Свой служител, както и спрямо всички нас, които наистина желаем да Му бъдем угодни.

Павел дори не обръщаше внимание на миналите победи заради победите в бъдещето. Той каза: «Братя, аз не считам, че още съм уловил, но едно правя, - като забравям задното и се простирам към предното, пускам се към прицелната точка за наградата на горното от Бога призвание в Христос Исус" (Филипяни 3:13-14). Нашият християнски живот не е съставен от високи постижения, следващи едно след друго. Често има долини, но тези долини не са непременно долини на поражения, а на изпити. Можем да бъдем победоносни, само когато се оставим в пълна зависимост от Бога.

Ние трябва често да си повтаряме такива пасажи от Писанието, като в Евангелието на Лука 9:23: „Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и нека Ме следва". А ето и в Галатяни 2:20 друг ключов стих за победоносния път на вярващия: „Съразпнах се с Христос и сега вече не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене".

Трябва постоянно да си спомняме за думите на Петър, когато пише: „Бъдете трезвени, будни. Противникът ви, дяволът, като рикаещ лъв обикаля, търсейки кого да погълне. Съпротивете му се, стоейки твърди във вярата, като знаете, че същите страдания се понасят и от братята ви в света. А Бог на всяка благодат, Който ви е призовал в Своята вечна слава чрез Христос (Исус), ще ви усъвършенствува, утвърди, укрепи (и направи непоколебими), след като пострадате малко" (1 Петрово 5:8-10).

Бог допуска изпитанието, но ние трябва да се съпротивляваме с вяра на Сатана. Давид написа по това време няколко Псалми, които осветляват този момент. В Псалм 10:1 той казва: “Защо, Господи, стоиш надалеч? Защо се криеш във време на неволя?" Или пък в Псалм 13:1, написан по същото време: “Докога щеш, Господи, съвсем да ме забравиш? Докога ще криеш лицето Си от мене?" А ето и Псалм 22, който разказва, разбира се, за един по-велик Давид, но вопълът е същия: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил? Защо стоиш далече и не ми помагаш, нито внимаваш на думите на охкането ми?" Това са все Псалми на Давид, когато той извика в отчаяние, като че ли Бог го е изоставил.

Давид се намираше при много трудни обстоятелства, защото Саул го преследваше непрекъснато. Давид имаше 600 мъже със себе си и несъмнено е имало много семейства, за които е трябвало да се търси храна и подслон. Как се пазят 600 мъже и техните семейства? От човешка гледна точка никак не е чудно защо Давид каза: „Най-сетне ще загина един ден от Сауловата ръка”.

Един богопосветен християнин ще бъде винаги специална мишена за атаките на Сатана. Един от главните методи, използвани от Сатана срещу богопосветения християнин, е да го накара да се съмнява. Именно посредством съмнението Адам и Ева бяха принудени да съгрешат. Запомнете, че онова, което не идва от вярата, е от греха. Борбата на богопосветиния християнин не е борба толкова срещу плът и кръв, колкото срещу духовните сили, срещу началствата и властите в небесните места.

Първоначалният интерес на Сатана не е съсредоточен в нас, а в Господа, Който обитава вътре в нас. Сатана иска да нанесе вреда върху Неговия живот.

Ако на вас, които четете това, ви звучи странно и още не сте го изпитали в сърцето си, тогава християнската ви опитност е твърде тясна. Ако се предадете напълно на Господа, ще започнете да разбирате истината за тези неща, които виждаме в Давидовия живот. Бог допуска в живота ни различни изпитания, но обещава да ни избави от тях, ако Му се доверим. Едва, когато се научим да уповаваме на Него във всяко следващо изпитание, ще можем да се укрепяваме в християнския си живот.

Давид избяга повторно при враговете на Израил, смятайки, че ще намери сигурно място за себе си при тях. Очевидно неговият начин на мислене бе, ако отиде в земята на филистимците, ще бъде в безопасност по отношение на Саул, защото Саул се страхувате от тях. Това изглеждаше логично, но беше човешко размишление. То въведе Давид в мъчнотии, които биха били избегнати, ако упованието му в Господа бе запазено. Ние четем обаче, че когато Давид отиде при гетския цар Анхус, Саул не го потърси повече.

По молба на Давид Анхус му даде Сиклаг като град, в който да обитава с хората си. Там той живя година и 4 месеца. Това може да е изглеждало на Давид като победа, но всъщност победата бе спечелена от Сатана. Натискът на преследването спрямо Давид бе отслабен, но мирът, в който му се струваше, че живее, бе фалшив.

Мнозина от нас изпадат в различни беди. Някои хора имат дори периоди на големи притеснения, но вместо да се обърнат към Бога, посягат към наркотици. Може би Давид, премествайки се на филистимска територия, е почувствувал, че Сатана се е отдалечил от него. Всъщност Давид плати скъпа цена за онова, което мислеше, че е свобода и мир за него. Той се премести във вражеска територия и Сатана «слезе от врата му", така да се каже; но докато Давид бе извън Божията воля, победата принадлежеше на Сатана.

В известен смисъл Давид, премествайки се във вражеска територия, стана дезертьор в очите на своите люде. Той даде предимство на по-големия враг, който е Сатана.

Град Сиклаг някога бе принадлежал на Симеоновото коляно. Той му бе даден от Исус Навин, но Симеоновите потомци бяха нехайни и не прогониха врага, както трябваше да постъпят. Симеон опита мирното съвместно съществуване, но то не потръгна. Поради тази причина Сиклаг падна в ръцете на филистимците. Ето защо понякога биваме бити в християнския си живот. Опитваме се да живеем миролюбиво с греховното в ежедневието си, но не се получава. Друг път някои от нас се опитват да спечелят люде за Господа, като им съдействуват в лошите неща, които вършат. Обаче не веднъж е доказано, че не можем да спечелим изгубените с такава тактика. Така бе отпаднало Симеоновото племе; затова трябва да внимаваме да не постъпваме по този начин.

Давид си почина на това място за кратко време, но неговите 600 бранни мъже не бяха щастливи, бидейки скупчени в този град. Затова научаваме, че “Давид и мъжете му възлязоха, та нападнаха гесурийците, гезерейците и амаличаните (защото те бяха жителите на земята от старо време), до Сур и дори до Египетската земя" (ст.8). Давид поразяваше тези различни племена в земята им и отнасяше овце, волове, осли, камили, дрехи и се връщаше в Сиклаг. По този начин Давид не стоеше бездеен и изпълняваше Божиите наставления, които бяха оставени преди много години на израилтяните, да изгонят нечестивите и идолопоклоннически племена от Ханаан. Неговото дело бе безкомпромисно, защото четем: .... не оставяше жив ни мъж, ни жена" (ст.9). Не е трудно да открием причината. Когато Анхус попита Давид къде е бил, Давид каза: “Южната част на Юда и южната част на ерамеилците и южната част накенейците" (ст.10). Тази информация бе измамна. Тя не отговаряше на истината. Но унищожавайки всички хора в областите, където Давид нахлуваше, не оставаше никой жив, който да може да донесе известия на Анхус за действително извършеното от Давид. Фактически Анхус смяташе, че Давид ще бъде толкова ненавиждан от своите сънародници, че ще остане завинаги слуга на гетския цар.

Спомнете си, че всичко това започна със съмнение. Давид още не беше се научил какво сериозно нарушение е да се съмнява човек в Бога и Неговата вярност. Давид не посмя да каже на Анхус, че воюва срещу тези израилеви врагове, защото те са приятели на филистимците. Той криеше истинските си действия зад благовидни лъжи. Обаче той откри, че е заменил обещанията на истинния Бог със законите на Сиклаг, които са неадекватни за него като Божи служител.

Давид бе реагирал под въздействието на паниката, когато каза в сърцето си, че няма надежда за неговата сигурност, ако остане в Юдовата земя. Това е нещо, което всички трябва да осъзнаем. Ние никога не трябва да действуваме панически. Когато бедите ни връхлетят, нека ги отнесем към Бога и Той ще изпълни сърцата ни с мир и тишина. Ние не можем да се омиротворим сами, но можем да се успокоим в Божието присъствие. Неговата милост е насочена винаги към нас. Вратата към престола на Неговата благодат е винаги отворена. Той е обещал да не ни напуща и изоставя. Винаги ще съжаляваме, ако действуваме панически. Тази бе някога причината израилтяните да искат от Мойсей да ги върне обратно в Египет, съвсем скоро, след като бяха избавени от робството. Мойсей обаче, уповавайки тихо на Господа, ги приведе безопасно през Червеното море.

Ние също трябва да помним, че е добро нещо да се надяваме на Господа и да уповаваме на Него. Божиите обещания са сигурни, но зависят също от факта, че ние трябва да действуваме с правда и послушание. Когато Давид действуваше с измама, той накърни сигурността на Божиите обещания за дадения момент.

Бог допусна Давид да попадне в мъчнотиите, макар че не бе нужно да отиде в тази посока. Разбира се, Бог, имайки пълна власт в случая, можеше да възпре Давид, но очевидно за Давид бе нужно да научи тези поуки по “трудния път”. Бог е винаги великодушен към онези, които са със съкрушени сърца и спасява тези, които се каят. С други думи, когато приемем корекцията, изпратена от Бога, Той ще продължава да изпълнява волята си в нашите сърца и живот.