Дипломна работа тема: Агресивност и здравна локализация на контрола при работещи в частни фирми



страница1/5
Дата31.12.2017
Размер1.2 Mb.
  1   2   3   4   5
ЮГОЗАПАДЕН УНИВЕРСИТЕТ “НЕОФИТ РИЛСКИ

гр.Благоевград

ДИПЛОМНА РАБОТА


Тема: Агресивност и здравна локализация на контрола при работещи в частни фирми

(апробация на методика)

Дипломант: Научен ръководител:
Явор Кирилов гл. ас.д-р Станислава Стоянова

Борисов

Специалност

“Психология”

фак.№ МР125



Благоевград, 2011


СЪДЪРЖАНИЕ




Увод

1

Глава 1.Теоретични подходи към изследваните явления

1.1.Теория за агресивността

1.2.Психично здраве

1.3.Теория за локализация на контрола

1.4.Здравна локализация на контрола

Глава 2.Методика на изследването

2.1.Цел, задачи и хипотези на изследването

Глава 3. Анализ на резултатите

3.1.Апробация на методиката за здравна локализация на контрола

3.2.Резултати по теста за агресивност

3.3.Връзка между агресивност и здравна локализация на контрола

3.4.Връзка между агресивност и психично здраве

3.5.Връзка между агресивност и физическо здраве

3.6.Връзка между здравна локализация на контрола и психично и физическо здравословно състояние

3.7.Влияние на социално-демографски фактори върху агресивността, психичното и физическо здраве и здравната локализация на контрола

Изводи


Литература

Приложения



3

3

17



25

29

35



35

40

40



56

60

63



65
67

69

79



82

84









Увод

В началото на новото хилядолетие все по-често се повдига въпросът за здравето. Мнозина го определят като най-голямата ценност, която човек може да притежава. В съвременните икономически социални и битови условия се пораждат все повече предпоставки за влошаване на човешкото здраве, но за щастие и все повече възможности за неговото поддържане и укрепване.

Според дефиниция на световната здравна организация от 1946 година здравето е “състояние на пълно телесно, психично и социално благополучие, а не просто отсъствие на болест”. Върху това мото се акцентира напоследък от Световната здравна организация, от Световната федерация за психично здраве, от цялата световна общественост и също така е залегнало в много български правителствени документи.

Изследванията върху психичното и телесното здраве неизменно показват, че телесните заболявания оказват влияние върху психичното благополучие на пациента и обратно, психологичните и емоционални проблеми и стреса често отключват, потенцират или задълбочават телесните страдания. Ето защо добрите лекари лекуват както болестта, така и човекът, който я носи. Лекарят снема анамнезата както на чувствата, така и на събитията, изследва тялото, но и поведението, интересува се от човека като личност и взаимоотношенията му с околните и средата.

По отношение на здравето хората се различават по склонността да приписват отговорността за неговото състояние на външни обстоятелства или на собствените си постъпки и усилия. Това явление К.Уолстън нарича здравна локализация на контрол и неговата теза е изградена върху тезата на Джон Ротър (1966) за индивидуалните различия при възприемане на събитията (локализация на контрол). Съществуват два типа здравна локализация на контрола: вътрешна – когато човек мисли, че здравословното му състояние зависи от него самия и външна – когато човек смята, че здравето му е въпрос на шанс и късмет или зависи от други хора.

Въпреки актуалността на проблема за здравната локализация на контрола в България все още не се прилага подходяща методика, която да я изследва. Настоящата дипломна работа има за цел да апробира такава методика и да установи до колко тя може да бъде адаптирана за българските условия, както и да потърси корелации между здравната локализация на контрол, психическото и физическото здравословно състояние и агресивността при хора, работещи в частна фирма.



Глава 1.Теоретични подходи към изследваните явления

1.1.Теория за агресивността


В началото на новото хилядолетие човекът е заобиколен от насилие и агресия. Свидетели сме на насилие от "глобален мащаб" - агресията трайно се е настанила във всекидневието на човека. Във века на техническата революция и в началото на новото хилядолетие, човек със своята първичност, като че ли не се е променил. От къде ли е дошъл "инстинкта за агресия"? Надали има човек, който да не си е изградил някаква представа за агресивността, макар че с това понятие се назовават най - разнообразни форми на поведенческа активност. Според твърденията на повечето автори хората са наследили агресивността (агресивното поведение) от своите животински прадеди в почти неизменен вид, като този феномен се е предавал от поколение на поколение.

За "агресия" се говори, когато става дума за войни (било то световни или регионални), когато се обсъждат и упражняват някои силови спортове, при междуличностни и съседски взаимоотношения; агресивни наричат хулиганите и т.н. И въпреки всички тези примери хората все още поставят под един знаменател проявите на насилие и проявите на агресивност на личността в ежедневното и поведение.

Според директора на института по социална психиатрия в САЩ Дж. Браун: "Агресията служи като естествено средство за преодоляване на бариерите по пътя към удовлетворяване на определени потребности на човешкия организъм, като средство, чиято функция е да мобилизира човешката енергия за постигане на едни или други цели". Агресивното поведение е опасно тогава, когато на неудовлетвореното желание и предизвиканото от него чувство на озлобление се дава конкретна форма и те се насочват против някой противопоставен обект, който в дадения случай служи за изкупителна жертва.

В последните години в България стана "модерно" да се говори за агресия и агресивно поведение. Имайки предвид периода на преход и икономическия упадък на страната и "озлобението" на народните маси, може да се каже, че агресията присъства активно в нашето всекидневие. Тя лъха от гневният таксиметров шофьор, от съгражданите ни в обществения транспорт, от телевизионния ефир и т.н.

В последно време темата за агресията става много популярна в психологическата наука. На нея се посвещават множество статии и книги, а също така се проверяват и множество международни конференции, симпозиуми и семинари на тази тематика. Очевидно това не е някаква мода. По-скоро, това е реакция на психолозите спрямо безпрецедентния ръст на агресия и насилие в цивилизования XX в.

Агресията (агресивното поведение) като една от проявите на взаимоотношенията на човека с околната среда може да се разглежда в по-широк или по-тесен смисъл. В по-широк смисъл това е проява на пряко или косвено атакуване на другите, най-често чрез словесни нападки; физическо или вербално поведение, което цели причиняване вреда на друг. В по-тесен смисъл се отнася до нападение за заграбване.

Конкретните прояви на агресията могат да бъдат много различни, както относно средствата, така и относно тактиката. Най-често проявите на агресия в литературата се свързват с фрустрацията, обаче понятието има и по-широк обхват, тоест агресивността не се среща само във взаимоотношенията между индивидите, а и във взаимоотношенията между големи множества - групи, класи и нации.

Но не бива да се забравя, че поставянето на оскъдно изучаван проблем като този за агресивността, в която и да било област на обществознанието, носи риск. А когато става дума за научна теория като социалнопсихологическата с нейния все още доста неустановен теоретичен апарат и методически арсенал, този риск се засилва твърде много. Но това има и своите предимства, главното от които се състои в липсата на научна предубеденост.

Агресивното поведение между индивидите може да се проявява под различни форми, някои от които са; отправяне на обидни думи (вербална агресия), заканване за саморазправа, побой, убийство и др. Във всички подобни случаи то изразява неадекватно адаптиране в обществената среда, но същевременно и непълно уравновесен характер у човека. В тези случай агресията е проява на липса на установени социални и морални чувства и привички на културното поведение. Друг път тя се дължи на развито чувство на малоценност, което индивидът се стреми да компенсира с агресивно поведение. Това се наблюдава не само в обикновените условия на груповия живот но и в събития от широк мащаб. Такъв е например случаят с Хитлер, който компенсира своята невротична и малоценна личност с агресията си, като хвърли народите в една жестока война. Това, разбира се, не обяснява дълбоките причини на Втората световна война, но то може да хвърли светлина върху проявите на жестокост не само в самата война, но и при разправа с мирните жители - жени и деца.

Освен агресията, отправена навън, към другите, се говори и за агресия, отправена към собствената личност. И в това отношение може да се наблюдават сравнително невинните й прояви, при които човек твърде често отправя упреци към себе си при различни неудачи във всекидневния живот. Но в някои случаи това може да стигне до степени на самобичуване, което, ако се превърне в трайно състояние, представлява опасност за психическото здраве. Като най - крайна проява на тази форма може да се приеме самоубийството, което е свидетелство за пълен провал на уравновесяването на човека с живота. При него действат и други форми на неприспособимост, като депресия, психози и др.

Както вече казахме, термини като "агресивност", "агресивен човек", "агресивен тон" и други подобни, срещаме често по отношение на нечия проява на междуличностно житейско равнище, и то с различно съдържание. А на равнище социална психология терминологията, свързана с агресията, е още по - разсеяна. Границите на понятието са доста разтеглени - от приятелската критика до злодейско убийство всичко се брои за агресия от едни или други изследователи. Точно затова се налага използването на отделни подходи при изследването на различните типове феномени, наричани като цяло агресия, а дори и отпадането на някои от тях от границите на понятието.

Агресивното поведение на личността в повечето от случаите не е свързано с нарушаване на някакви правни норми. И това от своя страна допълнително затруднява неговото характеризиране. Агресивното поведение е по - скоро поведенческа стратегия и тактика за постигане на различните цели на личността. Това, разбира се, допълнително затруднява изследването на агресивността, ако изследваната личност не скрива своите социални роли с агресивна характеристика, целеполагане, мотивация.

Инструменталната агресивност е от тези явления, за които съществува двусмисленост. Или както казва Арнълд Бъс (1961) - "в съвременното общество личността има значителна полза от агресивността - във формата и на пари, и на престиж, и на статус". Или иначе казано, обществото хем отхвърля средствата на агресивността, хем приема и одобрява нейните резултати.

Много от западните изследователи приемат агресията като "действие, чиято цел е вреда"; и това е така благодарение на създателите на хипотезата фрустрация - агресия (Долард и сътр., 1968). Тази постановка на определението се оказа удобна и полезна и се прие и от изследователи като Бърковиц, Аръисън и др. Но тук трябва да припомним, че изследванията върху агресивността не отговарят адекватно дори на тази дефиниция, и това е така, защото целта така и не се изследва -вредата се търси под формата на резултат. Тази дефиниция не може да отговори на въпроси като: как стои едно поведение в мотивировката на личността, или дали тя преднамерено или непреднамерено нанася вредата. Затова другите школи отправят основателни критики към експерименталната парадигма. Според тях "не се обръща внимание на това, дали индивидът не нанася електрически шокове с цел да подобри научаването на материала от обучавания".

Изследователи като Бъс отбягват да се занимават с понятие каквото е целта и дефинират агресията като "реакция която нанася вредни стимули на друг организъм; терминът "атака" е синоним". Бъс сам дава отговор на въпроса защо изключват понятие каквото е целта: "Съществуват две причини за изключването на понятието за целта от дефиницията за агресия. Първо то внася теология, целенасочен акт спрямо бъдещата цел и този възглед не е в съответствие на поведенческия подход. Второ, и по-важно е трудността да се прилага този термин към поведенчески явления".

Друг не по-малко известен изследовател — Бандура, определя агресивното поведение по следния начин: "Агресията се дефинира като поведение, чийто резултат е личностна вреда или деструкция". Някои автори смятат, че и той подобно на Бъс отрича значението на целта при определянето на същността на агресията. Това обаче не е точно така, защото Бандура не отминава характеристиката целенасоченост и отбелязва ограничеността на определенията на агресията като преди всичко нанасяща вреда. Той изтъква за главен признак очакването и получаването на блага, на полза, които индивидът и преди това е получавал или най - малко е наблюдавал модели на агресивно поведение, награждавани след това. Бандура е прав относно значимостта на полезните за индивида резултати, но това се отнася главно до инструменталната агресивност. За разлика от нея в инцидентната и някои друга видове остават с превес на "вредата".

Хари Кауфман е един от известните изследователи, който критикува доста убедително опити като този на Бъс да се разглежда агресията като "чист" поведенчески акт. Според него е по -добро предложението на Фишбах за включване на мотивационни фактори в дефиницията на агресивността. Той подчертава, че поведенческия акт като такъв не може да се нарече агресия, ако не се вземат предвид поне изводи относно целта и очакванията на индивида във връзка с резултата на агресивното действие.

Общо казано авторите, които се заемат да определят агресивността като явление, се делят на две основни групи:

Представителите на първата група се придържат към схващането, че агресивна е всяка постъпка, с която се нанася вреда. Разбира се, в тази група има подгрупи: едни смятат, че има някакви съпътстващи или мотивиращи социално – психични състояния (изследователи с неофройдистка ориентация). Други се интересуват главно от резултата на агресивно действие и те стоят на позициите на необихейвиъризма и т. н.

Авторите от втората група правят, така да се каже, крачка напред. Според тях не всяко действие, с което се нанася вреда, е агресивно. Нанасящата вреда постъпка според тях е агресивна само тогава, когато е преднамерена, когато е налице цел за нанасянето на вреда.

Нужно е обаче да се направи още една крачка. Нанасянето на вреда на някого не само трябва да е преднамерено. То трябва да е извършено и с нарушаване на приетите правила и норми на поведение, за да бъде квалифицирано като агресивност. В тази връзка е много интересно отношението между спазването или неспазването на приетите норми и правила от преднамерено нанасящия вреда на някого човек и това, дали зад това се крият или не обществени или само лични интереси.

Според някои автори, може да се приемат две определения на агресивното поведение. Могат да се дадат две формулировки за него, които изразяват едно и също виждане, само че от две различни гледни точки. Това са формулировки, които в хода на теоретичния анализ и емпиричното изследване, ще се доутвърждават, изясняват и проверяват.

От първата гледна точка агресивното поведение може да бъде определено като преднамерено накърняване на нечии интереси, придобивки, позиции, предимства и други, чрез нарушаване на обществените или общоприетите норми и правила.

Според другата гледна точка агресивното поведение може да бъде дефинирано като нанасяне на преднамерена вреда чрез реализирането на лични интереси, стремежи и пр.

Тази втора гледна точка най - безспорно и най - пряко постига личностното равнище, на което се реализира агресивното поведение. Сеймур Фишбах се опитва да обхване тези признаци на агресията. Но той говори не за две страни на агресивността, а за две различни значения на термина агресивност, за две различни явления.

От втората формулировка става ясно, че за инструменталното агресивно поведение е характерна двупосочност и двустранност. Вредата на едната личност е полза за другата и, обратно -ползата за едната е вреда за другата. Тази формулировка е сравнително нова дефиниция, която се разграничава от съществуващите по един важен пункт. Тя включва някои много важни, възлови социално - психични и личностни елемента, като интересите например. По този начин не се пренебрегва значението па същинските социални фактори в поведението на личността.

В повечето концепции върху агресивността акцентът е върху действие, преднамерено или не, с резултат вреда, за някой друг. Но това не позволява да ограничим агресивния тип поведение от всяко друго, което завършва с някаква вреда.

Важен белег на инструменталното агресивно поведение е неговото привидно приемане от обществеността. Когато инструменталната агресивност е привична, може да се твърди, че това е белег на известна изкривеност в интернализирането на някои ценностни ориентации у личността в процеса и нейната социализация.

От всичко до тук е ясно, че когато говорим за агресивно поведение, нямаме предвид просто проблема за насилието. Между агресивно поведение и насилие има покриване, но то съвсем не е пълно, а частично. Насилието обаче е основен обект на много изследователи на агресивността и това може би забавя донякъде развитието на тази проблемна област. При много от изследователите понятия като "агресивно поведение", "агресия" и "агресивност" се използват като еднозначни и взаимозаменяеми. Но ако се разгледат нещата още по-детайлно, може да се каже, че "агресивно поведение" и "агресивност" са взаимно обвързани. Първият термин отразява "конкретната реализация на актуализирана в сходни ситуации агресивност". От своя страна агресивността "като транс - ситуативна личностна особеност носи в себе си и тенденции, понякога нереализирани в конкретен вид поведение от личността".

Проблема за агресията се е изучавал преди психологията да се обособи като самостоятелна наука. Дори и днес тази проблематика засяга и други науки. Някои философи също са се занимавали със тази проблематика - Хобс, Шопенхауер, Ницше и други. Но началото на съвременния интерес поставят психоаналитичните проучвания (разбирането на агресивността като инстинкт) на Зигмунд Фройд.

Както е известно, 3.Фройд изтъква, че агресивността е едно инстинктивно вродено и независимо предразположение у човека. Според него освен инстинкта, целящ запазването на живата субстанция и кондензирането и у индивидите, трябва да има и друг инстинкт, аналогичен на онзи, който се стреми да унищожи тези съединения и да ги доведе до един по - примитивен стадий на неорганично равнище. З.Фройд изтъква, че агресивността е инстинктивен импулс, съществена част от човешката природа, от която произтича песимистичното виждане на човека като животно, неизбежно програмирано за борба. Човекът според 3.Фройд не е създание, нуждаещо се от любов и осмеляващо се да защитава, ако бъде нападнато, а същество, между чиито инстинктивни предразположения е задължително да се включи голяма доза агресивност.

От тази хипотетична гледна точка класическата психоанализа предполага у човека автогенетично пораждаща се от неговата вътрешна същност разрушителна енергия (Танатос), от която зависи улесняването на релаксацията, тъй като ускореното й натрупване застрашава психичното здраве на индивида. Отстраняването на разрушителната енергия извършват процесите на непреки разтоварвания, сублимации, катарзиси и др. При все това има емпирични наблюдения, които показват, че не винаги е нужно отклонение на агресията като предпоставка за терапия, както и данни срещу концепцията за катарзиса в лечебните усилия.

Въпреки широката популярност на психоанализата съвременните теории и изследвания все повече навлизат в анализа на теорията за агресивността. Известният учен К. Лоренц. създателя на етологията, развива основните си идеи за агресивиостта около двадесет години след смъртта на Фройд. Не може да се каже, че той е последовател на Фройд, макар да има доста сходства между двете теории. Изследвайки животни, етолозите стигат до конкретни изводи относно поведението им през определени периоди във връзка с реакциите им на измененията в околната среда, към заобикалящите ги индивиди и т.н. Това което се установява за животните, без никакви уговорки се разпростира и върху основните принципи на развитието на човека.

Според Лоренц много примери доказват, че агресивността е между най-силните и еволюционно издръжливи инстинкти. Негова е идеята за хидравличния характер на агресивността. Според тази теория агресивността се "зарежда" непрекъснато в организма и не може да бъде избягнато нейното проявяване. Друга идея на Лоренц е за функцията на агресията да подържа живота на индивида, на вида. Пренася се терминология от сферата на етологията в сферата на проблема за агресията на човека. Говори се за селекция, която става между индивидите чрез агресивността. При животните се наблюдава защита от себеунижение чрез генетично предавани механизми, превръщащи голяма част от агресията в символични и ритуални заплахи. При човека нещата стоят по доста различен начин. При хората културният прогрес ги е лишил от механизмите, които притежават животните. Естествените фактори на селекцията са отпаднали и, както казва Хобс "човек за човека е вълк". Според Лоренц културния прогрес не означава и прогрес в човешката природа. Излиза, че еволюцията на човечеството означава еволюция на културата, но не и на човешката същност, поведение, физиология и т.н. В структурата на тази теория липсват най-важните звена, чрез които се осъществява връзката на човека и културата, а те са "общество" и "история".

Шестдесетте години на XX в. е критичното десетилетие за изграждането на теорията и провеждането на многобройни изследвания върху агресията. През тези десетина години се формулират повечето от теоретичните позиции, които продължават да са валидни и да хвърлят светлина върху изследванията на тази толкова важна област от човешките отношения. Именно тогава се оформя и теорията за социалното научаване, която дори и днес е сред най-популярните теории за агресивността. Неин главен представител е Алберт Бандура. Освен Бандура по този въпрос интензивно работят Леонард Бърковиц, Арнолд Бъс, Сеймур Фешбах и др., и техните цитати се цитират и до днес. През 1961 г. Например, Арнолд Бъс (А.Buss, 1961) твърди, че всички агресивни реакции имат две общи характеристики: представяне на неприятен стимул и междуличностен контекст. Според него агресията е реакцията, която представя неприятен стимул на друг организъм, т.е. всяко поведение, което вреди или наранява другите, а терминът атака може да се използва като синоним. А. Бандура и Р. Уолтърс (А. Ваndura, R. Walters, 1974) твърдят, че група деца предварително подбрани като "агресивни" и "неагресивни" откриват определено влияние на родителите им, които или се стремят да подбудят у тях желание за борба, или да го подтиснат. Това е едно от доказателствата, че дискриминативното обучение на социално -културалните групировки е причина едни хора да "съдържат" в себе си по-малко агресивност, отколкото други. Установява се, че имитирането, или копирането на агресивността се появява и при децата и при възрастните изключително под скрита форма. Установява се също така, че механизмът на агресивно имитиране на модел на социално застрашаващо и насилствено поведение може да послужи не само за възприемане и придобиване на непритежавани преди това навици, но и за провокиране и активизиране на вече притежавани навици. Може да се допусне, че наблюдаването на един модел, действащ агресивно, би могло да предизвика атенютирането или отстраняването на агресията у потенциално предразположен към нападение и насилие индивид.

Основен момент, чрез който теорията за социалното научаване се различава от другите концепции, е въпроса за определяне на произхода на новите агресивни действия и изобщо на агресивността. За първи път една теория не обръща толкова внимание на "вътрешните" репертоари на агресивността, а се спира на инструменталната агресивност, извършвана за не агресивни цели.

Хипотезата фрустрация - агресия, създадена от Долард, Дууб, Милър, Сиърз в края на 30-те години, съперничи вече няколко десетилетия на останалите теории. Но скоро след създаването на тази теория започват и нейните критически преработки както от авторите, така и от техните последователи.

Простотата на постановките на хипотезата печели за нея доста последователи. Фундаменталните й понятия авторите дефинират по следния начин: "агресията е онази реакция, която следва фрустрацията..." и тя е "акт, чиято цел е вреда върху организъм". Фрустрацията е "условие, което съществува, когато преди целенасочена реакция е поставена пречка".

По-късно Л. Бърковиц (Веrkowitz, 1962, 1974, 1993) и Сеймур Фешбах, издигат тезата, че за да се класифицират като агресия, действията трябва да включват намерение да се навреди или нарани другия, а не просто създаването на такива последствия.

Л. Бърковиц (L. Berkowitz, 1973) приема, че у човека (както при по-голяма част от животинските видове) съществува физиологично детерминирано предразположение към агресивно реагиране. То, обаче, може да бъде преобразувано от научаването, което означава, че вроденото предразположение и научаването "съжителстват" у човека. Неговата теория обяснява човешката агресия като взаимодействие между вътрешно състояние на организма и външни фактори под формата на активизатори или инхибитори. На практика тази теория се стреми да обясни човешката агресия като един вроден, физиологически процес, макар че не посочва нито ендокринните, нито неврофизиологичните му основи. Бърковиц (Berkowitz, 1974) изтъква, че агресията е "потенциално разположение на организма", вродено предназначение, което се актуализира от външни дразнители и действа поради социално -културалното научаване и бива пускано в ход от кондиционирането на това научаване.

През 1978 г. Долф Зилман (Zillmann, 1978) пък ограничава термина агресия единствено до опитите да се нанесе телесно или психическо нараняване не другите.

Джеймс Тедеши и колегите му (Теdeshi, Smith & Brown, 1974) правят опит да интерпретират наново изследванията и твърдят, че онези поведения, обикновено наричани или дефинирани като "агресивни", е по-добре да се разглеждат като примери, в които един човек иска да упражни власт чрез принуда над околните. Те стигат до заключението, че едно насилствено стимулирано поведение се възприема и преценява като несправедливо и предизвиква отмъщение или стремеж, необходимост от възстановяване на равенството във взаимодействието. То би могло да се възприеме като враждебност, насочена към ограничаване на възможностите за алтернативни действия и възнаграждения, тъй като това поведение е израз и еквивалент на диспропорционалност, липса на мотивираност, незаконност (т. е. нормите и кодексите на традиционната култура).

Съществуват още много становища на редица знаменити автори във връзка със значението на агресията. Но тук идва въпроса: Защо са толкова много определенията за агресията? Вследствие на това не сме ли затруднени и можем ли винаги да сме сигурни какво се има предвид, когато даден човек е "етикетиран" агресивен, или, когато дадено действие е определено като "насилие"? Във всекидневния език себеутвърждаването понякога се нарича агресия, говори се за "агресивни" рекламни кампании, "агресивни" дилъри, които на всяка цена искат да ни продадат нещо. И затова не малко хора казват, че човек е агресивен, когато действа срещу приетите правила на поведение.

Понятията агресия и агресивност не са синоними (А. А. Рен "Психологии изучения личности, 1999). Под агресивност А. А. Рен разбира свойството на личността, изразяващо се в готовност за агресия. Тоест агресията има определени действия, причиняващи ущърб на друг обект, а агресивността е готовност за агресивни действия в отношенията с другия, които обезпечават готовността на личността да възприема и интерпретира поведението на другия със съответстващия образ. В този план, очевидно може да се говори за потенциално агресивно възприятие и потенциално агресивно интерпретиране като за устойчиви личностни особености.

От разгледаните до тук теории за агресията и агресивното поведения могат да се направят някои изводи, да се определят някои тенденции и перспективи.

На първо място може да се каже, че времето на инстинктивните концепции без съмнение отдавна е отминало. За тези концепции е характерно спекулативност и най-вече песимизъм.

Д
ИНСТИНКТИВИЗЪМ

НЕОБИХЕЙВИЪРИЗЪМ

Психоаналитична концепция

За агресивността

Социално-етологична

концепция

Хипотеза фрустрация-агресия

Теории за социалното научаване

на агресията
руг важен момент е това, че "редица изследователи чувстват и изразяват своята неудовлетвореност както от теоретичното състояние, така и от типа изследвания по проблема на агресивността на човека". От гледна точка на аналитичното изследване на генезиса на концепциите за агресивността можем да очертаем по следния начин;

За сега поне ситуацията с теориите за


агресията и агресивното поведение и влиянието на
теченията в психологията е такава. Доколкото може
да се говори за по-обща тенденция, трябва да се
очаква постепенно отслабване на необихеивиъристичиите позиции и насочване към изграждане на по-гъвкави процедури за изследване на агресивното поведение
1.2.Психично здраве

Психичното здраве е особен вид душевно благополучие, равновесие и комфорт, което прави човека максималано работоспособен, удоволетворен от себе си и от това, което върши, позволява му без напрежение и успешно да общува с други хора, ражда у човека не само желание да бъде активен, но и да се развива, да се усъвършенства. Липсата на душевно здраве не означава непременно наличието на психично заболяване, а само отсъствието на горе посочените признаци и наличие на някои по-сериозни проблеми.

Има един надежден критерий за диагностициране на наличието на душевно здраве или на наличието на психологически проблем у даден човек. Човекът, намиращ се в добро душевно здраве се адаптира по-успешно по най-добрия начин. Човекът, чието психично здраве не е за завиждане има проблеми и трудности в адаптацията.

Към отклоненията на безупречното психично здраве могат да се отнесат: умората и изтощението, депресията, неврозите, тревожността и страховете, комплексите и други. Това не са заболявания на психиката, а по-скоро психични проблеми, които притежават две основни характеристики. Първата е обективна: затруднява се поведението на човека, намалява се продуктивността и се влошава качеството на работата му, снижава се прецизността на действията му, усложняват се взаимоотношенията му с другите хора. Втората е субективна: човекът с психологически проблеми изпитва душевен дискомфорт, преживява неудоволетвореност от себе си и недоволство от другите, неувереност в силите си и действията си, безпокойство за бъдещето.

Умората получена в резултат на разумно натоварване и напрежение, дори би трябвало да е приятна, защото е естествено състояние. След като си почине колкото е нужно, човек се възстановява и може да продължи работата си. Изтощението обаче е неестествено състояние, вследствие на което се нарушава регулацията на поведението. При изтощението се редуват свръхвъзбуденост и депресия, човек се люшка между тези два полюса.

Външно поведението на превъзбудения човек е ярко типично – движенията и жестовете му са бързи, резки, отсечени, думите се леят като порой. Създава се впечатлението, че блика излишна енергия, но то е измамно – всъщност човекът действа със свръхсили, изцеждайки опасно последните резерви от енергия. Вместо да си даде необходимият отдих, той продължава изтощителните действия, това поведение е придружено и от взривообразни изблици на емоции.

Много са основанията днес да се говори и пише за здравето. В съвременните икономически, технически, социални, културни, битови условия се пораждат нови потребности и възможности за подържане и укрепване на здравето. Особено актуален е проблемът за душевното равновесие на личността, за психическите й взаимодействия със средата. Неговото своевременно и правилно разрешаване е от съществено значение за оптимално функциониране на организма, тъй като психиката е водеща по отношение на продуктивността и здравето на личността. Тази истина има дълбоки корени още в древността. Знаела се е и се е изтъквала, но това не означава, че се съблюдава, според значението й за здравето.

Още тракийският мислител Зимокис е учил, че « не бива да се лекуват очите без тялото, а също така тялото – без душата». Авицена преди много столетия, чрез оригинален опит, доказал ролята на психиката за физическото състояние на животни. Той поставил два овена на различни места – единият в съседство с вълк в клетка, който почти непрекъснато виел, а другият - на спокойно място. Първият овен постоянно отслабвал и боледувал, макар, че му увеличавали порциона от храна. Вторият бил в нормално състояние и здраве. По този начин Авицена потвърдил решаващата роля на психиката за здравето, а оттам - и за продължителността на живота.(Георгиев, 2006).

Психичното здраве е термин, който според много автори е труден за дефиниране. От позицията на психологията на здравето се споделят идеи, че психичното здраве е свързано със здравословното поведение и начин на живот на индивида. То е съвкупност от личностни диспозиции, мотивация, когнитивни оценки за средата, социална подкрепа и афективни реакции. Психичното здраве може да е и комплекс от емоционално благосъстояние, психична компетентност, автономност, аспирации, чувство за идентичност и съгласуваност (Кардашева, 2004).

Няма универсално приета концепция за това кои точно психологични дименсии са свързани със здравето или кои формират параметрите на болестта. Съществуват две основни причини за това. Първата ни насочва към факта, че психичните процеси, обуславящи здравословния статус могат да се обяснят и интерпретират чрез много концептуални различия, представени от субективна позиция на изследователи. Несъответствията между авторовите теоретични модели произтичат от различни модели и експериментални търсения. Моделите за психично здраве, описани в литературата се основават върху подробни анализи на специфични състояния и процеси или чрез личностно – центрирани подходи, насочващи към холистична перспектива.

Втората трудност при постигане на единно съгласие относно дефиниция се поражда от факта, че концепцията за психично здраве зависи до голяма степен от ценностната ориентациая на хората от дадено общество. В транскултурен аспект процесите и субективните прояви на психичното здраве са типични за общоприети стандарти и норми за всяко от съвременните общества и са свързани със социалните ролеви изяви.

С проблемите на психичното здраве се занимава и психологията на дейността поради факта, че хората се трудят през по-голямата си част от житейския си път. В този план са важни проявите на специфично трудово поведение, субективния професионален опит на хората от различен социален статус, афективните прояви от възприятията на взаимоотношенията, произтичащи от включеността на индивида в трудовия процес, чувството за идентичност с ролята и съгласуваността с целенасочената дейност. Чувството на работещите за тяхното собствено здраве не е само рефлексия от психологичното и физическо благополучие, но и предиктор за здравословно поведение на работното място. Друг важен фактор са стресорите, влияещи негативно върху психичното здраве. Според различните автори стресорите могат да се обединят в групи в зависимост от гледната точка. Харис и сътрудници (1956) разделят стресорите в зависимост от продължителността на тяхното въздействие върху човека.

Лазарус (1976) ги обособява на стресори от обкръжаващата среда и "автостресори".

Систематиката, предложена от Леви (1977), има предвид следните стресиращи моменти:

- засилващото се "износване" на отделната личност;

- конфликта между очакванията и реалната действителност;

- конфликтите при изпълняването на различни роли - на ръководител, подчинен, родител, съпруг/съпруга и др.;

- неспособността за включване в колективен труд или интегриране в общността;

- свръхстимулация или недостатъчна стимулация, респ. свръхнатоварване или недостатъчно натоварване.

Разумов (1976) разделя стресорите на четири групи:

- стресори на активната дейност - екстремни (космически полети), производствени (информационна пренатовареност, голяма отговорност, дефицит на време и т.н.), стресори на психосоциалната мотивация (съревнования, съвместна работа, участие в конкурси и т.н.);

- стресори на "оценката" - "старт" стресори (предстоящи състезания, защита на дисертация и т.н.), стресори на победата и поражението (конкурс, любов, женитба, смърт или болест);

- стресори на несъгласуваната дейност - стресори на неразбирателството (конфликти в семейството, на работното място, на обществени места), стресори на психосоциалните и физиологичните ограничения (затворническа изолация, сексуална дисхармония и др.);

- физически и природни стресори - хирургически интервенции, вибрации, земетресения и др.

В работната среда стресорите могат да бъдат свързани с:

- техническата работна среда - нови технологии, страх от несправяне с работата и др.;

- социалната среда - връзки и отношения с колеги и началници, които могат да бъдат както източник на подкрепа и разбиране, така и на стрес;

- режима на работа - сменен режим, чести командировки и др.;

- професионалните изяви - израстване в професията, силно развито чувство за отговорност, страх от загуба на работата и др.

Кои са най-съществените стресори на работното място?

- наличие на неясни изисквания или липса на ясни правила за работа;

- възникване на все нови и нови изисквания;

- претоварване и преумора - в тази връзка ще цитираме мисъл на Фредерик Уинслоу Тейлър, автор на "Принципи на научното управление": "Ако работиш по-малко (и все пак - оптимално, б.а.), а почиваш повече, ще свършиш 4 пъти повече работа от тези, които работят повече, а почиват по-малко";

- липса на натоварване и стрес от бездействие;

- наличие на несъответствия и противоречия;

- авторитарен стил на ръководство;

- психологичен терор на работното място.

Психотерорът на работното място се дефинира като дискредитиращо поведение - активно или пасивно, на шеф или колега по отношение на друг колега. Системно се създават психичен натиск и принуда, необосновани неудобства, пречки и унижения при работа. Изобретателността в това отношение е безгранична - подмятания, гримаси, ледено мълчание, стена от недоброжелателност и злоба, постоянно омаловажаване на постигнатото, доноси, създаване на пречки за професионално израстване.

Психотерорът обикновено започва с конфликт, който дълго време се прикрива, не се изяснява изобщо или в най-добрия случай - се изяснява половинчато. Това формира благоприятна среда за възникване на интриги, които са друга форма на психологичен терор. Отсъствието на обща целева ориентация в предприятието (фирмата), липсата на ясно определени изисквания към отделните длъжности и изпълнители, както и критерии за оценка на изпълнението създават атмосфера на обща неудовлетвореност от труда.

Психологичният терор на работното място не е проблем на отделния индивид, а възниква в резултат на определени организационни структури. Това е проблем на стила и особеностите на ръководството на дадена организация.

Типичните последици от такова системно малтретиране са главоболие, психични отклонения, сърдечно-съдови и стомашни заболявания, нарушена потентност, пристрастяване към медикаменти, наркотици, алкохол, обостряне на съществуващи болестни състояния.

Последствията не само за индивида, но и за обществото, и за икономиката като цяло са значителни и затова проблемът заслужава специално внимание. За преодоляването и отстраняването му ръководните кадри трябва да се заемат колкото се може по-рано - да вземат ефективно решение като използват юридическа помощ и квалифицирана психологична помощ.

Практическо значение има и една друга класификация на стресорите:

- личностови (личности с подчертана чувствителност и лесна ранимост, нестандартни, трудни, асиметрични);

- възрастови (периоди на нараснала готовност към стресови състояния т.нар. "кризи на развитието" като първо влизане в училище, пубертет, женитба, бременност, приемане в университета, "критическа" възраст и т.н.). Така напр. във връзка с изключителната професионална и обществена заетост на българската жена в детските заведения се настаняват все по-голям брой деца в най-ранна възраст, което създава дефицит в жизненонеобходимия контакт между малкото дете и майката.

Задълбочени проучвания на психиатри, педиатри и педагози разкриват, че този дефицит се отразява както върху протичането на редица заболявания в детската възраст, така и върху развитието на речта, поведението и някои психомоторни сръчности.

Подчертан стресогенен фактор е например преминаването в пенсия и адаптацията на старите хора към новите условия на живот. Излизането им от сферата на труда, на дейността, на активния живот, които дават самочувствие на личността, и навлизането им в сферата на относително бездействие и отчасти пренебрежение на околните с чувство на безполезност и невъзможност за реализиране чрез полезна трудова дейност, може да доведе до трагични по своите последици кризисни състояния. Неслучайно самоубийствата при старите хора са толкова чести.

- социално-икономически - те предизвикват стресови състояния, свързани най-вече със стихийни и трудно овладяеми макро-социални процеси като напр. бързите промени в социалната структура, миграцията, урбанизацията и породените от тях "обезкореняване", отчуждаване, девиантно поведение, трудности в социализацията.

- професионални (Хр.Попов, 1983). Един хроничен стрес може да се предизвика напр. от "замърсения" социалнопсихичен климат в даден трудов колектив. Макар и косвени, някои признаци дават неговата точна характеристика. Това са текучеството, закъсненията и отсъствията, данните от доверения лекар, забележките и препоръките по време на производствени съвещания и особено мотивите при напускане "по собствено желание". Причините, обуславящи психичната атмосфера в трудовия колектив, са компетентността на изпълнителите, тяхната психична съвместимост при изпълнение на колективните задачи и личността на ръководителя. Най-важният стимул, от който в последна сметка зависи самочувствието и ефективността на работата на отделната личност и колектива, а от там - и човешкото здраве, са стилът и методите на ръководството.

Курт Левин говори за три основни стила на ръководство:

-авторитарен - при този стил лидерът поставя точни и ясни изисквания, които държи да се изпълняват, налага социални норми на групата, изисква и наказва

-демократичен - тук лидерът работи по посока на равнопоставеност, интересува се от мнението на подчинените си и ги изслушва

- свободен - при този стил на подчинените се дава свобода на действие, което подсилва увереността им в собствените сили. Става все по-ясно, че проблемът за управлението на социалните обекти, явления и процеси е не само икономически и технически, а в голяма степен и политически, социално-психологически, педагогически и здравен.

От психологична гледна точка това е процес на взаимодействие между психики - психиката на ръководителя и психиката на ръководените.

Всеки трудов колектив има свои норми на взаимоотношения, които трябва да се създават или променят по пътя на демократичното, единното и всеобщото участие на всеки член от колектива до достигането на общо съгласие.

Всеки член на трудовия колектив притежава неповторима индивидуалност, с която колегите му трябва да се съобразяват и да му дадат възможност да изяви напълно своите качества, но и всеки трябва да се научи да контролира своите характерови и личностови особености, за да може безконфликтно да се влее в трудовата общност.

Това може да стане чрез:

1.Чрез повишаване на професионалната компетентност

2.Отговорно участие при изпълнение на колективните задачи, вежливо и доброжелателно отношение към другите.

3.Активно поддържане на междуличностови контакти - за проблемите и трудностите да се говори открито, честно, с градивна критика и самокритика.

4.Участие в колективния живот, стимулиране на дружески отношения, а не създаването на групи и интриги.

5.Обсъждане на извършените и предстоящите седмични задачи, но също и актуална информация, конфликтни ситуации, всякакви конфронтации, поведенчески стереотипи, взаимопомощ, обратна информация.


1.3.Теория за локализация на контрола

Хората се различават по склонността си да приписват отговорността за това, което им се случва на външните обстоятелства или на собствените си усилия и способности, което Дж. Ротър (1966) нарича на локализация на контрола. Съществуват два типа локализация на контрола: вътрешна и външна локализация. В първия случай човек счита, че всичко, което се случва с него зависи преди всичко от неговите личностни качества, като компетентност, целенасоченост, ниво на способностите и се явяват закономерен резултат от неговата собствена дейност. Във втория случай човек е убеден, че успехите и неуспехите са резултат главно на такива външни сили като късмет, случайност натиск от обкръжението и други лица и т.н. (Андреева, 1999).

Лицата с външна локализация на контрола са по-неуверени, повлияват се в по-висока степен от социалното положение в сравнение с лицата с вътрешен контрол. Външният контрол обуславя по-голяма зависимост от групата, от мнението на другите, по-силната мотивация за социална подкрепа и одобрение.

Лицата с вътрешна локализация на контрола са с по-голяма увереност в своите способности и демонстрират поведение на независимост (Карагьозов, 1996). Тези поведенчески характеристики се опосредстват от фактори като пола, образованието, възрастта и други. Мъжете имат в по-голяма степен интернален локус на контрола, отколкото жените. Интерналността при девойки с девиантно поведение се проявява като стремеж към социална автономност и независимост, самостоятелност. Момчетата с девиантно поведение са силно зависими от влиянието на приятелите, трудно регулират поведението си. Хората, които заемат високо място в йерархията на организации по-често са интернален локус на контрола.

Образованието е свързано с дългосрочна промяна към интернален локус на контрола. Когато хората остаряват те придобиват в по-голяма степен интерналност на контрола (Кискинов и Величков, 1984).

Психолозите интерпретират локализацията на контрола в няколко направления:

*Локализацията на контрола като когнитивен стил. К.Нозал отнася променливата “локализация на контрола” към когнитивните стилове, влияещи върху процесите на вземане на решение и насочване към цел в дейността.

*Локализация на контрола като атрибуция. Индивидуалният локус на контрола е атрибуция, защото атрибуцията се отнася до това как хората обясняват нещата, които се случват на тях самите и на другите хора. Дж.Ротър (1966) посочва, че са възможни два начина на субективно възприемане на причините на дадено поведение. Понятието “вътрешен контрол” описва тенденцията на някои индивиди да разглеждат причините на дадено събитие като произтичащи от самите тях, т.е. от техните умения, способности, знания, положени усилия и т.н. Възприемането на събитията като обословени от шанс, късмет, съдба, властни и други лица или изобщо независещи от действащ субект сили се характеризира като тенденция към външен контрол.

*Локализация на контрола като вярване. Локализацията на контрола се отнася до общите вярвания на хората (за всички ситуации) за това какво определя, дали те получават подкрепление в живота. Хората със силно изразена интернална локализация на контрола вярват, че отговорността за това дали те ще получат или не по-късно подкрепление е тяхна, че успехът или провалът се дължат на техните собствени усилия. Хората с екстернална локализация на контрола вярват, че подкрепата, която получават в живота се контролира от късмет, съдба или властимащи други хора, а собствените им усилия почти нямат значение (Андреева, 1999).

*Локализация на контрола като нагласа. Локализацията на контрола е бинарна и устойчива личностна нагласа. Екстерналната локализация на контрола е нагласа за съобразяване със социума, зависимост, подчиненост, предопределеност на съдбата. Интерналната нагласа позволява на индивида да действа съзнателно, отговорно и самостоятелно, да демонстрира поведение на независимост, неподчиненост, отхвърляне на обществената роля и т.н. (Карагьозов, 1996).

*Локализация на контрола като очакване. Локализацията на контрола е устойчиво, обобщено очакване, което действа през широк кръг от ситуации и се отнася до това, дали индивидът счита, че притежава или не притежава власт над събитията, които му се случват (Андреева, 1999).

*Локализация на контрола като склонност. Локусът на контрола е обща относително стабилна склонност светът да се разглежда по определен начин (Андреева, 1999). Вътрешната локализация на контрола е склонността да се разглеждат всички събития като намиращи се под контрол, зависими от собственото поведение на човека. Външната локализация на контрола е възприемане на събитията като зависими от външни причини и независими от поведението на самия човек.

*Локализация на контрола като личностна черта. Локализацията на контрола се превръща в личностно качество в по-късна възраст.

Създаденият от Дж.Ротър тест за локализация на контрола е адаптиран за българските условия от И.Карагьозов, А.Гръбчева и А.Величков. Той се състои от 20 дихтомни твърдения като всяка двойка варианти в рамките на един въпрос отразява екстерналната и интерналната алокализация на контрола. За улеснение се работи със скалата за екстермална оценка, която преобладава при лицата с девиантно поведение в съотношение 13:7 (на 13 въпроса се отговаря с екстернална ориентация, а на 7 с интернална). Това е средностатистическо значение и то има значителни колебания във възрастово-полов аспект. Особено добре личат разликите в групата на просоциалните ученици, а в по-малка степен и в полов план.

Дефинирането на три вътрешни скали значително разширява диагностичните и особено прогностичните възможности на теста доколкото позволява разкриване на релации от типа саморегулация – повлияна регулация, комфорност – автономност и положително-отрицателно отношение към хората. Така освен основната ориентация на контрола става възможно откриването на водещата причина за такава ориентация, тук – положителното отношение към хората.

Използването на въпросника е подходящо както за индивидуално, така и за фронтално групово изследване. Най-често се работи направо върху отпечатаните бланки въпросници.

В заключение можем да кажем, че опитът да се изследва един значим психологичен конструкт е обоснован на идеята, че личността се ориентира предимно от изискванията на социума (екстернална ориентация на контрола) или от своите цели и интереси (интернален тип локализация на контрола). Изследването на този конструкт има добра диагностична кондиция и позволява откриването на някои важни релации.

Преди всичко важи релацията – външно-вътрешна локализация на контрола или отношението екстеро-интеро локализация, което очертава насочеността на личността към значимия за нея тип контрол. Екстерналната ориентация е привидно добрия вариант, но той е валиден до определен етап в личностното развитие. Изследването на значителна популация от ученици между 14 и 18 години показва постепенно преминаване на екстерналната ориентация на контрола към интерналната. От тук следва, че не може да се твърди с увереност, коя от двете ориентации е социално приемлива. По-скоро е определящо отношението между двата типа локализация на контрола.



1.4.Здравна локализация на контрола

Скалата за здравен локус на контрола е съставена след като Дж.Ротър съставя своята скала за локализация на контрола. Нейната теоретична база почива върху тезата за индивидуалните различия в начина, по който хората възприемат събитията: като резултат от тяхното собствено поведение или способности (вътрешен контрол) или като контролирани от други фактори като съдба, шанс, други хора и т.н. (външен контрол).

Според теорията за социалното учене на Ротър, всяко поведение е функция на очакването, че ще бъде получена награда и на преценката, че тази награда ще бъде предназначена за индивида. Теорията предсказва, че интерналите и екстерналите се различават по дейностите, с които се ангажират защото са различни в своите очаквания за получаване на награда.

Вътрешният контрол се свързва с редица адаптивни видове поведение. В свои изследвания Ротър намира подкрепа на хипотезата, че хората, които силно вярват, че могат да контролират съдбата си са склонни:

-да бъдат по-наясно с факторите на средата, които могат да им повлияят в бъдеще;

-да правят стъпки за подобряването на условията на средата;

-да дават висока оценка на възможностите на постиженията си;

-да бъдат резистентни по отношение на конформността и на опитите да бъде повлияно на поведението им.

Обратно външният контрол се свързва с концепцията за:

-заучена безпомощност;

-със слаби очаквания за награди.

Концепцията на Ротър се оказва много успешна дотолкова доколкото скалата за генерализиран локус на контрола предсказва важни за здравето променливи като депресивността например.

Скалата за здравен локус на контрола е предназначена за измерване на локализацията на контрола в сферата на здравето. Теорията за социалното учене може да бъде приложена и в областта на здравето.



Интерналите, които считат, че имат сили да влияят върху здравето си:

-се включват по-успешно в упражнения, почивка и в дейности, насочени към редукция на стреса и

-могат да подобряват стратегиите си за постигане на по-добро здраве.

Екстерналите, които вярват, че съдбата, шанса или медицинската индустрия контролират тяхното здраве са склонни към:

-поведение, което е по-слабо активно – в по-голяма степен реактивно.

-успешните опити за подобряване на тяхното общо здравословно състояние са по-редки.

-заучената безпомощност може да се прояви при тях и в сферата на здравето.

Хората, които приемат предизвикателства и се стремят да имат контрол над живота си се характеризират като силни и демонстрират по-добро здраве, а също така имат по-редки пристъпи на главоболие след стресогенни събития.

Здравният локус на контрола представлява характеристика на личността, която може да се обсъжда като свързана и с имунните отговори. Слабият избягващ копинг е характерен най-вече за екстерналите. Данни като цитираните по-горе показват, че личностова променлива като тази би могла да бъде много полезна за изследователите, когато търсят обяснение на индивидуалните разлики в отговорите на стресогенните събития и съответно в психосоматичните отговори.

Здравният локус на контрола като система от убеждения осигурява стратегия за възприемане на света. Според тази теория, хората, които демонстрират вътрешен контрол могат действително да се противопоставят или да се предпазят от психосоциални стресови реакции.

Плацебо – ефект е простото име, което се дава на феномена на подобрение на здравето, което не е резултат от лечението. Очакването за подобрение може да увеличи субективното преживяване за благополучие да доведе до автоматична активация на имунната система и продукция на някои хипофизни хормони.

Установено е, че вътрешният локус на контрола корелира с по-добра самооценка за здравното състояние при пациенти, страдащи от хронична болка. Интерналите преживяват по-рядко депресивни състояния, страх, тревожност и тъга и са предразположени да преодоляват болката. Екстерналите са по-склонни да демонстрират емоционални реакции на болката, да споделят, че болката влияе върху ежедневното им функциониране и работа и по-рядко откриват дейности, които да ги ангажират.

Тестът за здравен локус на контрола се състои от три форми (А, В и С). Форми А и В са свързани с общата здравна локализация на контрола и се използват от 1978 година. Техен създател е Кенет Уолстън. Фирми А и В са еквивалентни, т.е. е равносилно коя от двете ще се използва. Всяка форма съдържа три субскали от по шест айтема – общо осемнадесет. Трите субскали са наречени:

-интерналност (вътрешна локализация на контрол);

-късмет, шанс;

-могъщи други.

Последните две субскали се отнасят към външния локус на контрола.

Форма С на този тест се използва само при специални условия, като например в случаите, когато се изследват хора със заболявания и също съдържа осемнадесет айтема. Специфичното за форма С е, че вместо скалата могъщи други съдържа две субскали от по три айтема (лекари и други хора). Тази форма е създадена през 1994 година от К. Уолстън. В настоящото изследване е използвана само форма А.

Скалата за многодименсионална здравна локализация на контрол оценява степента, в която изследваните лица вярват, че тяхното здраве се контролира от тях самите, от шанс и късмет, или пък от могъщи други (като лекари например).

Изследвана е вътрешната консистентност във всяка скала чрез  на Кронбах за всяка субскала.

Първата австралийска извадка сред студенти по медицина и стоматология (159 на брой) са получили следните резултати: за шанс и късмет  = 0,49; за могъщи други  = 0,58; за интерналност  = 0,7.

При теста за здравен локус на контрол се изчислява само бала от трите субскали и няма общ бал.

Установено е, че с нарастване на възрастта нараства и бала по скалата могъщи други.

Друга тенденция е пациентите в болница в по-голяма степен да вярват, че други хора контролират здравето им в сравнение със здрави хора.

По-ниският социален статус се свързва с по-висок бал по скалата могъщи други.

Надеждността на теста за здравна локализация на контрол определена чрез метода тест – ретест показва, че бала по скалата шанс е най-малко стабилен с течение на времето.

Според К.Уолстън здравната локализация на контрола се отнася до вярванията на човек къде лежи контрола върху неговото здраве.

Ако човек вярва, че неговото собствено поведение повлиява на неговия здравен статус, се смята, че той притежава вътрешна локализация на контрол по отношение на здравето му. И обратно, ако човек вярва, че неговият здравен статус се повлиява от действията на други хора или се дължи на късмет, шанс, съдба, човек притежава външна локализация на контрола.

Кенет Уолстън смята, че здравната локализация на контрола повлиява върху поведението, свързано със здравето и самия здравен статус. Той смята също така, че интерналната здравна локализация на контрола определя до колко ценим своето здраве и доколко вярваме, че сме способни да поддържаме нашето добро здраве.

Глава 2.Методика на изследването

2.1.Цел, задачи и хипотези на изследването

Целта на настоящото изследване е да се установи съществуването на връзка между агресивността и здравната локализация на контрол при работещи в частни фирми, и апробация на методика за здравна локализация на контрола.

Задачи на изследването:

1.Изследване на работещи студенти с тест за здравна локализация на контрол

2.Изследване на работещи в частна шивашка фирма с тест за здравна локализация на контрол

3.Изследване на работещи в частна фирма шивашка фирма с тест за агресивност

4.Изследване на работещи в частна шивашка фирма с тест за психическо и физическо здраве, който е част от индикатора за професионален стрес на Купър, адаптиран за България от В.Русинова, Л.Василева и С.Жилкова.

5.Анализ на получените резултати от различните тестове



Хипотези на изследването:

1.Предполагаме, че лицата с външна локализация на контрол имат по-висока обща агресивност, отколкото лицата с вътрешна локализация на контрол.

2.Предполагаме, че влошеното психично здравословно състояние води до по-висока агресивност.

3.Предполагаме, че влошеното физическо здравословно състояние води до по-висока агресивност.

4.Лицата с влошено психично и физическо здравословно състояние проявяват екстернална локализация на контрол в по-голяма степен от лицата с добро здравословно състояние.

5.Предполагаме, че някои социално-демографски фактори (пол, образование, семейно положение и др.) влияят върху агресивността, психичното и физическото здравословно състояние и здравната локализация на контрол.


Методи на изследването

1.Въпросник за изследване на агресивността (Бъс Дюрки)

Това е въпросник за изследване на личностната агресивност, диференцирана в девет скали:

Телесна агресивност (ТА)

Вербална агресивност (ВА)

Индиректна агресия (ИА)

Опозиционно поведение (ОП)


  1   2   3   4   5


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница