Ад и Рай -същинската разлика

Подаръкът на равина

Има една история, може и да е легенда. Като всички легенди, тя има много варианти. Типично е също и това, че източникът на версията, която се каня да ви разкажа, също е неясен. Не помня дали съм го чул някъде или съм го прочел, нито къде и кога е било. Освен това не знам дори какви изменения съм внесъл самия аз в нея. Знам само, че историята си вървеше със заглавието. Наричаше се „Подаръкът на равина".

В историята се разказва за манастир, за който настъпили трудни времена. Едно време той бил голям и могъщ орден, но в резултат на гоненията и преследванията на монаси през седемнадесети и осемнадесети век и надмощието, което придобило светското през деветнадесети век, всичките му подопечни обители се изгубили и въобще манастирът бил жестоко смазан, останали били само петима монаси, които живеели в порутената централна обител: игуменът с четирима други монаси, всичките над 70 години. Орденът им бил на изчезване.

В гъстите гори около манастира имало малка колиба, в която равинът от близкия град понякога намирал усамотение. След множеството години, прекарани в молитви и съзерцание, старите монаси били развили свръхестествени възможности, така че винаги усещали, когато равинът идвал в отшелническата си обител.

- Равинът е дошъл, равинът е пак в гората - шепнели си те един на друг.

Измъчван от мисълта за наближаващата гибел на ордена, на игумена му хрумнало да се отбие в отшелническата колиба и да попита равина дали не може да му даде съвет как да спаси манастира си.

Равинът с радост приел игумена в колибата си. Но когато игуменът обяснил за какво е дошъл, равинът не можал да му предложи нищо друго освен съчувствие.

- Да, знам какво е - възкликнал той. - Хората са станали бездуховни. И в моя град е същото. Почти никой не идва вече в синагогата.

Старият игумен и старият рабин си поплакали заедно. После прочели заедно части от Тората и си поговорили тихичко за разни дълбоки работи. Дошло време игуменът да си тръгва. Прегърнали се един друг.

- Колко прекрасно е, че се срещнахме, макар и след толкова Време - рекъл игуменът, - но все пак не се сдобих с отговор на въпроса, заради който дойдох. Няма ли нещо, което да ми кажеш, съвет, който да ми дадеш, за да спася моя орден от гибел?

- Съжалявам - отвърнал равинът, - но нямам никакъв съвет. Единственото, което мога да ти кажа, е, че Месията е сред вас.

Когато игуменът се върнал в манастира, събратята му монаси го наобиколили и заразпитвали:

- Е, кажи какво ти каза равинът?

- Не можа да ми помогне - отвърнал игуменът. -Само поплакахме заедно и почетохме заедно Тората. На раздяла обаче той ми каза нещо - нещо много тайнствено - че Месията бил сред нас. Обаче не знам какво означава това.

Минали дни, после месеци, старите монаси постоянно мислели за тайнственото послание и се питали дали в думите на равина има някакъв скрит смисъл. Месията е сред нас? Възможно ли е да е имал пред вид някой от нас, монасите в манастира? Ако е така, то кой от нас? Дали не е имал предвид игумена? Сигурно, ако въобще е някой от нас, вероятно е имал предвид стария игумен. Той ни ръководи вече цяло поколение. От друга страна, може да е имал предвид брат Томас. Брат Томас е много свят човек. Всички знаем, че брат Томас е светла личност. Едва ли е имал предвид брат Елред! Елред понякога е много сприхав. Но като се замисли човек, макар понякога да е трън в очите на хората, като се върне човек назад, Елред практически винаги е прав. Често много прав. Може пък равинът е да е имал предвид брат Елред. Определено не е брат Филип. Филип е толкова вял, все едно го няма. Но пък по някакъв необясним начин той има особената дарба винаги да е там, където има нужда от него. Просто като по магия изниква до теб. Може би Филип е месията? Разбира се, равинът не може да е имал предвид мен. Невъзможно е да е имал предвид мен. Та аз съм най-обикновен човек. Но ако все пак е имал предвид именно мен? Представете си само, аз - Месия? Боже мой, само не аз. Аз не бих могъл да съм толкова значим за Теб, нали, Господи?

Докато размишлявали по този начин, старите монаси започнали да се отнасят един към друг с особено почитание, за всеки случай. Току виж един от тях наистина се окаже Месията. И заради евентуалната, много далечна възможност всеки един от тях да е месия, те започнали да се отнасят помежду си с извънредно уважение.

Гората, където се издигал манастирът, била толкова красива, че много хора се отбивали там, за да си правят пикник на малката манастирска морава, да се поразходят по пътечките, дори да се отбият за малко в порутеното параклисче, за да останат насаме с мислите си. По време на тези посещения, без дори да го съзнават, те чувствали необикновената атмосфера на извънредно уважение, което витаело около петимата стари монаси и сякаш се излъчвало от тях и прониквало в цялата атмосфера на мястото. Въобще там имало нещо необикновено притегателно, дори задължаващо. Без сами да знаят защо, хората започнали отново да посещават манастира, за да си направят пикник, да поиграят или да се помолят. Започнали да водят приятели, за да им покажат това необикновено място. Приятелите им също водели приятели.

Станало така, че някои от по-младите хора, които посещавали манастира, се заприказвали със старите монаси. След известно време един от тях попитал дали не може да постъпи в манастира като един от тях. После и друг. И още други. За няколко години манастирът отново станал процъфтяващ орден и благодарение на подаръка на равина, се превърнал в жив център на просвещение и духовност в областта.