Джак канфийлд марк виктор

Сърцето

Със съпругата ми се разделихме в края на декември и, както можеше да се очаква, целия януари ми беше доста трудно. По време на един от терапевтичните сеанси, които посещавах, за да мога по-лесно да преодолея емоционалната криза от раздялата, помолих терапевтката да ми даде нещо, което да ми помогне в новия ми живот. Нямах представа дали ще го направи, а дори да го направи, нямах представба какво би могла да ми предложи.

Много се зарадвах, когато тя се съгласи моментално и, както очаквах, даде ми нещо съвършено непредвидено! Даде ми едно сърчице - мъничко, ръчно изработено от моделин, пъстро, изрисувано с много любов. Подарил и го бивш пациент, който също преживявал криза след развод и комуто също като на мен му било трудно да осъзнае чувствата си. Терапевтката добави, че ми го дава само временно, докато намеря собственото си сърце. След това трябва да й го върна Разбирах, че ми дава визуализирана цел или въобще някакъв материализиран образ на личното ми дирене на по-богат емоционален живот. Приех го с надеждата за скорошни по-дълбоки емоционални връзки.

Не подозирах колко бързо ще подейства този чудотворен подарък.

След срещата, поставих сърцето внимателно върху арматурното табло на колата и с нетърпение потеглих да взема дъщеря си Джули-Ан, защото и предстоеше за пръв път да преспи в новото ми жилище. Още когато влезе в колата, сърцето привлече вниманието и, взе го и ме заразпитва какво представлява. Не бях сигурен, че мога да и обясня цялата история, защото тя все още беше дете. Но все пак реших да и разкажа.

- Тоба е подарък от моята терапевтка, която ми го даде, за да преживея по-лесно трудния период, но не мога да го задържа завинаги, а само докато открия собственото си сърце - обясних аз.

Джули-Ан не отвърна нищо. Отново се запитах дали въобще трябваше да и казвам. Дали на 11 години може да ме разбере? Каква представа би могла да има тя за непреодолимата пропаст, която се опитвах да прескоча, да скъсам със старите навици и да си изградя по-дълбоки и изпълнени с обич отношения с хората?

Няколко седмици по-късно, когато дъщеря ми отново беше при мен, тя малко предварително ми даде подаръка за празника на Свети Валентин: малка кутийка, която собственоръчно беше боядисала в червено, със сръчно завързана златна панделка отгоре, и шоколад, който си разделихме. С нетърпение отворих красивата кутийка. За моя голяма изненада вътре открих сърчице от моделин, което дъщеря ми беше направила и изрисувала специално за мен. Погледнах я въпросително като се чудех какво има предвид. Защо ми подарява същото нещо като терапевтката ми?

След това бавно ми подаде една картичка, направена също от нея. Имаше нещо покрай картичката, което явно я притесняваше, но накрая ми позволи да я отворя и прочета. Вътре имаше стихотворение, което определено не съответстваше на възрастта и. Детето разбираше съвършено точно значението на подаръка от моята терапевтка. Джули-Ан ми беше написала най-трогателното и изпълнено с обич стихотворение, което съм чувал през живота си. Очите ми се изпълниха със сълзи и сърцето ми се отприщи:
На татко
Това е сърцето,

което ще ти даде урок

как да направиш големия скок,

който ти предстои.
Нека по пътя ти бъде бесело и забавно,

макар не всичко да е светло и ясно.

Но когато го преживееш,

ще можеш за другите да милееш.

Щастлив Свети Валентин!

С обич, твоя дъщеря, Джули-Ан
Това малко стихотворенийце стои високо над всичките ми материални притежания, то е най-голямото ми съкровище.
РЕЙМЪНД Л.АРЪН

Сутринта на Коледа

Събуди се внезапно и окончателно. Четири часът - точно по това време баща му го вдигаше да помага с доенето. Колко странно - навиците от юношеството още не го бяха напуснали! Баща му беше починал преди тридесет години, но той продължаваше да се буди сутрин в четири часа. Научил се беше да се обръща на другата страна и да продължава да спи, но тази сутрин, нали беше Коледа, не се опита да заспи отново. Вълшебството на Коледа сега в какво се съдържаше? Собствените му деца вече бяха пораснали и напуснали дома. Двамата със съпругата му живееха сами. Вчера тя му рече:

- Нека украсим елхата утре, Робърт. Уморих се.

Той се съгласи и елхичката остана да чака в задното антре.

Защо се чувстваше толкова буден тази нощ? Защото все още беше нощ, ясна и звездна. Луна нямаше, но звездите бяха нещо невероятно! Сега, като се замислеше, звездите преди зазоряване на Коледа винаги му се бяха виждали извънредно големи и ярки. И сега имаше една звезда, която определено беше по-голяма и по-ярка от всички други. Струваше му се дори, че се движи, както му се беше сторило една нощ много отдавна.

Тогава беше на 15 години и все още живееше в бащината си ферма. Той обичаше баща си, но това чувство не му беше много ясно до онзи момент, няколко дни преди Коледа, когато без да иска дочу думите, които баща му каза на майка му.

- Мери, сърцето ми се къса като вдигам Роб рано сутрин. Той расте толкова бързо и има нужда да се наспи добре. Само да можеше да го видиш как сладко спи,като ходя да го будя! Де да можех да се справям сам

- Е, да, но няма как, Адам - енергично отвърна майка му. - Освен това, той вече не е дете. Време е да поеме малко от грижите.

- Да - бавно отвърна баща му. - Но въпреки това, никак не ми е приятно да го будя.

Когато чу тези думи, нещо у него се пробуди: баща му го обича! Повече никога няма да се излежава и да чака да го викат повторно. От този ден нататък той ставаше, препъваше се сънен, навличаше дрехите си слепешком, със затворени очи, но ставаше.

А на Бъдни Вечер, същата тази година, когато беше на 15 години, той остана да лежи няколко минути и да си мисли за предстоящия ден.

Да можеше да подари на баща си нещо по-хубаво. Както обикновено, той беше купил на баща си вратовръзка от евтиния смесен магазин. Подаръкът му се струваше добър до момента, когато се замисли и съжали, че не е чул разговора между майка си и баща си достатъчно навреме, за да може да спести пари за нещо по-хубаво.

Лежеше на една страна с подпряна на лакът глава и гледаше през прозорчето на таванската си стаичка. Звездите бяха ярки, много по-ярки отколкото ги беше виждал някога, а една от тях беше толкова ярка, че той се зачуди дали това не е Витлеемската звезда.

Татко - попита той баща си веднъж, когато беше още малък, - какво е ясли?

- Нещо като плевня - отвърна баща му, - също като нашата.

Значи Исус се е родил в плевня, овчарите и Влъхвите са го навестили в обора и там са го дарили с Коледните си дарове!

Тази мисъл го заплени. Защо и той да не поднесе на баща си специален подарък там, в обора? Може да стане рано, преди четири часа, и да се промъкне в обора, за да издои животните. Ще свърши всичко сам, ще издои, ще изчисти, а когато баща му дойде, ще види, че всичко вече е готово. И ще се сети кой го е свършил.

Той се засмя, загледан в вездите. Точно така ще постъпи, затова не бива да заспива много дълбоко.

Събуди се поне двайсетина пъти, всеки път драсваше по една кибритена клечка, за да погледне стария си часовник - полунощ, един и половина, а после два.

В три без петнайсет момчето стана и се облече. Промъкна се долу, като много внимаваше дъските да не скърцат, и се измъкна навън. Голямата звезда висеше ниско над покрива на плевнята и грееше в червено и златно. Кравите го изгледаха изненадано и сънливо. И за тях беше малко раничко.

Момчето сложи по малко сено пред всяка крава, извади ведрото и големите гюмове.

Помисли си пак за баща си, засмя се и се зае да дои здраво, две мощни струи блъснаха във ведрото, разпенени и уханни. Работата му спореше повече от когато и да било. За пръв път доенето не му се струваше досадно и неприятно. Днес то беше нещо друго, дар за баща му, който го обичаше. Момчето свърши, двата гюма бяха пълни, той ги покри и внимателно затвори вратата на стаята за млякото, провери дали е добре залостена. Остави столчето на мястото му до вратата и закачи измитото ведро на куката. После излезе от плевнята и залости вратата след себе си.

Върна се в стаичката си, имаше само минутка, за да си свали дрехите в тъмното и да скочи в леглото, защото чу изкачващите се стъпки на баща си. Зави се презг глава, за да заглуши учестеното си дишане. Вратата се отвори.

- Роб! - извика баща му. - Трябва да ставаме, синко. Нищо, че е Коледа.

- До-о-бре - отвърна той сънено.

- Аз отивам - рече баща му. - Ще подготвя нещата.

- Вратата се затвори, момчето остана да лежи като се смееше тихичко. Само след няколко минутки баща му щеше да научи.

Минутите се точеха безкрайни - десет, петнайсет, момчето не знаеше колко - и тогава чу стъпките на баща си нагоре по стъпалата. Вратата се отвори и той остана да лежи неподвижно.

- Роб!

- Аа, татко...

Баща му се смееше с малко странен, хлипащ смях.

- Искал си да ме изненадаш, а?

Баща му стоеше край леглото му, търсеше го опипом с ръка, издърпа завивката му.

- По случай Коледа, татко!

Роб намери баща си и го стисна в силна прегръдка. Усети как бащините му ръце го обгръщат. Беше тъмно и двамата не можеха да се видят.

- Благодаря ти, сине. Никога не съм получавал по-хубав подарък...

- Ех, татко, исках само да знаеш...

Думите му секнаха. Не знаеше какво да каже. Сърцето му щеше да се пръсне от обич.

- Е, май ще ида обратно да си легна - рече след малко баща му. - Не, малките вече са се надигнали. Като си помисля, никога не съм бил наоколо, когато вие, децата виждате за пръв път коледната елха. Винаги съм бил в плевнята. Ела!

Момчето стана и отново се облече, после двамата слязоха долу при коледното дърво, скоро слънцето застана на мястото на звездата. Ех, каква Коледа! И как сърцето му отново щеше да се пръсне от притеснение и гордост, когато баща му разказваше на майка му и караше по-малките да слушат затова как Роб бил станал тази сутрин сам-самичък.

- Най-хубавият коледен подарък, който съм получавал. Ще го помня, синко, всяка сутрин на Коледа, докато съм жив.

Навън едрата звезда започна бавно да се спуска. Той се надигна, нахлузи чехлите и халата си, тихичко отиде на тавана, намери кутията с коледните играчки и ги свали в хола. После внесе елхата. Не беше голяма - откакто децата ги нямаше, не си бяха вземали голяма елха - и я закрепи на поставката. После бавно се зае да я украсява. Скоро всичко беше готово, времето минаваше също така бързо, както онази сутрин в плевнята.

Отиде в библиотеката и донесе малката кутийка с подаръка за съпругата му - диамантена звезда, не голяма, но изящна. Закачи кутийката на дървото и се дръпна назад. Хубаво беше, много хубаво, и тя щеше да се изненада.

Но и това не беше достатъчно - той искаше да й каже - да й каже колко много я обича. Отдавна не й го беше казвал, макар да я обичаше много, по един особен начин, много по-силно отколкото през младите им години. Това беше най-голямата радост в живота, способността да обичаш! Той знаеше със сигурност, че някои хора са напълно лишени от способността да обичат когото и да било. Но у него любовта беше жива, да, все още я имаше.

Изведнъж му хрумна, че любовта живее у него, защото се беше зародила преди много години - в мига, когато разбра, че баща му го обича. Само любовта може да разпалва любов.

И той може да дарявв с любов отново и отново. Тази сутрин, тази благословена коледна сутрин, той ще дари жена си с любоВ. Може да й напише писмо, което тя ще прочете и ще запази завинаги. Отиде до бюрото си и започна да пише писмо на съпругата си:

„Любима моя,..."

ПЪРЛ С. БЪК