Джак канфийлд марк виктор

Подаръкът на баба

Откакто се помня, винаги съм наричал баба си Гаги. Първата дума, излязла от устата ми като малка, била „гага" и моята изпълнена с гордост баба Веднага решила, че се опитвам да кажа именно нейното име. За мен тя до ден днешен си остава Гаги.

Когато дядо ми почина на 90 години, двамата с баба ми бяха живели заедно повече от 50 години. Гаги дълбоко изстрада смъртта му. Животът и се оказа лишен от главния си център и тя се оттегли от света, навлизайки в продължителен траурен период. Скърбенето й продължи близо пет години и през това време съзнателно си изградих навика да я навестявам по веднъж на една-две седмици.

Един ден отидох да видя Гаги, очаквайки да я заваря в обичайното и притихнало и унило състояние, което ми беше до болка познато след смъртта на дядо. Вместо това обаче я намерих седнала в инвалидната си количка, цялата светнала от щастие. Понеже пропуснах да отбележа незабавно явната промяна в поведението й, тя моментално ми отправи въпроса:

- Не те ли интересува защо съм толкова щастлива днес? Не искаш ли да знаеш защо, а?

- Разбира се, Гаги - извиних се. - Прости ми, че не реагирах достатъчно бързо. Кажи ми, защо си толкова щастлива? На какво се дължи твоето щастие?

- - Защото снощи получих отговор - заяви тя. - Най-сетне разбрах защо Бог прибра дядо ти, а мен остави да живея без него.

Гаги постоянно сервираше разни изненади, но трябва да призная, че този път изявлението й наистина ме смая.

- Защо, Гаги? - едва успях да кажа.

И тогава, със стаен глас, сякаш ми поверяваше най-голямата тайна на света, тя се наведе напред в инвалидната си количка и сподели следното:

-Дядо ти знаеше, че тайната на живота е любовта и живееше с нея ежедневно. Той представляваше безусловна любов в действие. Аз също знаех за безусловната любов, но не я бях изживяла напълно. Затова той си отиде пръв, а аз трябваше да остана.

Тя замълча, сякаш се замисли какво да каже и после продължи:

-През цялото време си мислех, че съм наказана за нещо, но снощи разбрах, че съм оставена тук като едни вид дар от Бога. Той ме е оставил да живея, за да мога да превърна и своя живот в любов. Разбираш ли - продължи тя с насочен към небето пръст, - снощи ми показаха, че там горе този урок не може да се научи. Любовта трябва да се изживее тук, на земята. Когато я напуснеш, вече е късно. Затова на мен са ми дарили живот, за да успея да се науча да обичам тук и сега.

От този ден нататък всяко посещение се превръщаше в ново приключение, при което Гаги споделяше своите истории, посветени на нейната основна цел. Веднъж, когато отидох да я видя, тя удари развълнувано с ръка по облегалката на инвалидната си количка и рече:

-Познай какво направих тази сутрин!

Когато отвърнах, че не мога да отгатна, тя продължи въодушевено.

-Тази сутрин чичо ти страшно ми се ядоса и разсърди за нещо, което бях направила. Аз обаче не отговорих нищо! Приех неговия гняв, обгърнах го с любов и му отвърнах с радост.

Очите и заблестяха и тя добави:

- Беше ми даже забавно, а гневът му се изпари.

Макар годините да продължаваха неумолимия си ход, жизнеността и беше удивително възстановена. С всяко посещение годините минаваха, а Гаги продължаваше да се упражнява в уроците си по любов. Тя имаше цел, заради която си струваше да живее, смисъл на живота през тези 12 години.

През последните дни от живота на Гаги аз често я посещавах в болницата. Веднъж, както вървях към стаята й, дежурната сестра ме погледна в очите и рече:

- Знаете ли, вашата баба е необикновена жена... Тя излъчва собствена светлина.

Да, целта озари живота и и тя се превърна в светлина за другите до самия си край.
Д. ТРИНИДАД ХЪНТ

Ангелите нямат нужда от крака, за да летят

ТОРНТЪН УАЙЛДЪР

- Никакви катедрали и музеи повече - рекох, — искаме да се видим с хората!

Екскурзоводът, който се казваше, Роберт, отвърна:

- Сигурно се шегувате. Вие явно не сте американци. Може би канадци. Но не и американци. Американците не обичат да се срещат с хората. Ние тук гледаме „Династия" и други американски филми. Американците не се интересуват от хората. Така че признайте си истината. Вие сте канадци или може би англичани, а?

Мъчно ми е да си призная, но той не се шегуваше. Беше напълно сериозен. Ние обаче също не се шегувахме! След продължително обсъждане на „Династия" и другите американски телевизионни предавания и сериали, си признахме, че да, наистина има много такива американци, но има и други, които не са такива, и успяхме да убедим Роберт да ни заведе да се видим с хората. Той ни заведе в женски старчески здравен дом. Най-възрастната жена в болницата беше над 100-годишна и се твърдеше, че е бивша руска принцеса, която ни изрецитира стихове на множество езици. Макар от време на време да не говореше много свързано, тя излъчваше благородство, очарование и красота и никак не й се искаше да ни пусне да си тръгнем. Но се налагаше. Придружени от сестри, лекари, персонал и управата на болницата, ние успяхме да се прегърнем и посмеем с почти всички от 85-те жени в заведението. Някои ми викаха „тате" и настояваха да ги прегърна. Аз се съгласих и си поплаках на воля като виждах колко прекрасни души се крият в техните повехнали тела.

Най-големият шок за всички нас по време на обиколката обаче дойде с последната пациентка, която посетихме. Тя беше най-младата жена в болницата. Олга беше само на 58 години. През изминалите осем години тя седяла в стаята си и отказвала да стане от леглото. След като изгубила любимия си съпруг, тя изгубила и желание да живее. Тази жена, навремето лекарка, се била хвърлила под влак, за да се самоубие. Влакът отрязал двата и крака.

При вида на тази жестоко осакатена жена, преминала през адските порти заради изгубения любим човек, ме заля толкова силна вълна на мъка и състрадание, че паднах на колене и започнах да милвам и целувам ампутираните й крака. Движеше ме далеч по-могъща от самия мен сила. Докато я целувах и галех, аз и говорех на английски. Едва по-късно схванах, че тя ме е разбирала. Но това беше без значение, защото самият аз не си спомнях какво точно съм казал. Беше в смисъл, че разбирам болката от загубата на близкия човек и че ми се иска да й вдъхна смелост, за да се възползва от преживяното и да помогне в бъдеще на своите пациенти с помощта на увеличените си способности за състрадание и съчувствие. Че в такъв момент на значителен преход, нейната страна има нужда от нея повече от всякога. Както страната и навремето е била осакатена и съсипана, но сега се опитва да започне нов живот, така трябва да постъпи и тя.

Казах й, че ми прилича на ранен ангел и че на гръцки „ангелос" означава „пратеник на любовта, божи служител". Напомних й също, че ангелите нямат нужда от крака, за да летят. След петнайсетина минути всички в стаята вече плачеха. Когато вдигнах очи, Олга цялата сияеше и поиска инвалидна количка, за да се надигне от леглото за пръв път след осем години.

СТАН ДЕЙЛ