Малката дама, която промени живота ми

Малката дама, която промени живота ми

С майка и бяхме приятели от години. В края на краищата приятелството ни прерасна в грижа един за друг, от грижа в любов, после брак, а бракът събра и трима ни в едно семейство. Отначало се чувствах неловко, защото дълбоко в себе си се страхувах, че завинаги ще ми остане прикрепен омразният етикет „пастрок". А пастроците са някак си митично, а понякога и съвсем реално, чудовища, както и емоционален клин в специалните отношения между детето и биологичния му баща.

Много отдавна се бях опитал да направя естествения преход от ергенство към бащинство. Година и половина преди да се оженим взех под наем апартамент на няколко пресечки от дома им. Когато стана ясно, че ще се беним, аз се опитах да отделя известно време за осъществяване на по-гладък преход от положението ми на приятел към това на баща. Стараех се да не се превръщам в преграда между бъдещата си дъщеря и истинския й баща. И въпреки това желаех да бъда нещо по-особено в живота й.

С годините я ценях все повече и повече. Нейната честност, искреност и прямота бяха необикновено зрели за възрастта й. Разбирах, че в това дете живее великодушна и състрадателна душа на възрастен. И въпреки това се страхувах, че един ден, когато се наложи да вляза в ролята на възпитател, може да ми отвърне с думите, че не съм й „истински" баща. А щом не съм истински, защо ще прави каквото й казвам? Действията ми станаха по-премерени. Може би бях по-снизходителен отколкото ми се искаше. Постъпвах така, за да бъда харесван, през цялото време играех ролята, която смятах, че трябва да играя - защото мислех, че не съм достатъчно добър и не го заслужавам сам по себе си.

През бурните години на пубертета ние сякаш се отдалечихме емоционално. Струва ми се, че изгубих контрол (или поне родителската илюзия за контрол). Тя търсеше своята истинска същност, както и аз. Ставаше ми все по-трудно да общувам с нея. Беше ми мъчно и изпитвах чувство на загуба, защото се отдалечавах все повече от усещането за духовно общение, което в началото беше толкова лесно.

Тя ходеше в енорийското училище, а там на всички абитуриенти се полагаше екскурзия за уединение. Всички ученици явно смятаха, че тази екскурзия е нещо като едноседмична почивка в Средиземноморието. Качиха се на автобуса с китарите и топките за игра. Въобще не им идваше на ум, че това ще бъде емоционално преживяване с дълготрайни последствия за тях. Като родители на участниците, бяхме помолени да напишем по едно писмо на детето си, като бъдем възможно най-искрени и честни и да пишем само положителни неща за нашите отношения. Аз написах писмо за малкото златокосо момиченце, което ми беше донесло паница супа, когато имах нужда от грижи. През цялата седмица учениците щяха да опознават все по-дълбоко истинската си същност. Можеха да прочетат и писмата, които родителите им бяха написали.

През тази седмица ние, родителите, също се събрахме една вечер, за да помислим и да изпратим добри мисли на децата си. По време на нейното отсъствие от дома забелязах у мен да се надига нещо, което знаех, че се таи там отдавна, но досега не се бях осмелявал да го погледна открито. Това беше мисълта, че ако искам да ме ценят и обичат докрай, трябва да бъда такъв какъвто съм. Не е нужно да постъпвам като някой друг. Ако съм верен на себе си, няма да остана пренебрегнат. Просто трябва да дам най-доброто от себе си. За вас това може и да не е кой знае какво, но за мен то бе едно от най-важните прозрения в живота ми.

Настъпи вечерта, когато децата трябваше да се завърнат от усамотението си. Родителите и близките, дошли да ги посрещнат, бяха помолени да дойдат по-рано. Настаниха ни в голяма зала с приглушени светлини. Само в дъното на залата светлините грееха с всичка сила.

Учениците влязоха бодро, с измърляни лица, сякаш се връщаха от летен лагер. Вървяха хванати ръка за ръка и пееха песента, която си бяха избрали за химн по време на тази една седмица. Излъчваха едно ново усещане за принадлежност, обич и самоувереност.

Когато включиха всички светлини, децата разбраха, че родителите и близките им са дошли да ги поерещнат и също са в залата. Дадоха на учениците да кажат по няколко думи за впечатленията си от изминалата седмица. Отначало те ставаха с неохота и казваха неща от рода на: „Гот беше" и „Страхотна седмица", но след малко в очите им проблесна особена светлина. Започнаха да споделят неща, които наистина подчертаваха значението на тази важна за съзряването им седмица. Скоро масово започнаха да напират към микрофона. Забелязах, че дъщеря ми също изгаря от желание да каже нещо. Аз също нямах търпение да чуя думите й.

Гледах как дъщеря ми си пробижа решително път към микрофона. Накрая се добра до предната редица. Отначало каза нещо такова:

- Прекарахме чудесно и научих много за себе си.После продължи:

- Искам обаче да кажа, че има хора и неща, които понякога приемаме за даденост, а не бива, затова искам да кажа само... Обичам те, Тони.

Коленете ми се подкосиха. Нито бях очаквал, нито се бях надявал на нещо толкова затрогващо. Хората около мен веднага започнаха да ме прегръщат и да ме потупват по гърба, сякаш също разбираха силата на това забележително твърдение. За да успее едно момиче в юношеска възраст да каже открито пред толкова хора „Обичам те", наистина е нужна огромна смелост. Заля ме мощна вълна от чувства, каквито не бях изпитвал дотогава.

От този ден нататък, нашите взаимоотношения са в постоянен възход. Най-сетне разбрах, че не е нужно да се страхувам от положението си на „пастрок". Единственото, което би трябвало да ме вълнува, е да бъда онази истинска личност, способна да си размени искрена обич с момиченцето, с което се е запознал преди толкова много години - понесло паницата супа, оказала се пълна с доброта.
ТОНИ ЛУНА

Десети ред централно

Един човек дойде да ми се представи след проведения от мен семинар в Детройт, щата Мичиган.

- Господин Рон - рече той, - тази вечер много ме развълнувахте. Реших да променя живота си изцяло.

- Великолепно! - отбърнах аз.

- Някой ден ще чуете за мен - рече той.

- Не се и съмнявам - рекох.

И наистина, след няколко месеца отново бях в Детройт за поредната лекция и при мен дойде същият този човек и рече:

- Господин Рон, помните ли ме?

- Да - отвърнах аз. - Вие сте този, който заяви, че е решил да промени живота си.

- Точно така, аз съм - рече той. - Трябва да ви разкажа една история. След последната ви лекция се замислих как точно да променя живота си и реших да започна от семейството си. Имам две прекрасни дъщери - най-добрите деца, които човек може да пожелае. Никога не са ми създавали неприятности. Аз обаче постоянно ги тормозех - особено докато бяха още в юношеска възраст. Едно от нещата, които особено много обичат, е да ходят на концертите на любимите си рокенд-рол изпълнители. За тези неща винаги съм им се карал. Молеха ме да отидат, аз не давах, казвах им: „Музиката е прекалено силна, ще си повредите слуха, а пък и публиката не е подходяща за вас". Те започваха да ми се молят: „Молим ти се, татко, искаме да отидем. Не ти създава-ме никакви неприятности. Добри момичета сме. Молим те, пусни ни". Е, след дълги молби и увещания, аз неохотно им хвърлях парите и казвах: „Добре, щом чак толкова искате да отидете". Именно оттам реших да започна да променям живота си.

И продължи нататък:

- Ето какво направих. Преди известно време видях обява, че един от любимите им изпълнители ще гостува в града ни. Знаете ли какво направих? Отидох в залата и сам им купих билети. После, когато се видях с дъщерите си, им дадох плика и рекох: „Момичета, може да не ви се вярва - но в този плик има билети за концерта, който ще се състои в нашия град". Те не можеха да повярват. Тогава им казах още нещо: „Край вече на молитвите и увещанията". Накрая ги накарах да ми обещаят, че няма да отварят плика, докато не отидат в залата за концерта и те се съгласиха. Дойде време за концерта. Когато момичетата пристигнали, отворили плика и подали билетите на разпоредителя, който им казал: „Елате с мен." Докато ги водел напред, момичетата рекли: „Чакайте. Сигурно сте сбъркали". Разпоредителят погледнал билетите и рекъл „Нищо не съм сбъркал. Вървете след мен". Накрая стигнали до средата на десети ред. Момичетата били смаяни. Вечерта останах до късно и ето, че някъде към полунощ моите момичета нахлуха в къщи. Едната се метна в скута ми, другата уви ръце около врата ми. И двете в един глас рекоха: „Татко, ти си най-страхотният баща на света!"

Какъв прекрасен пример за това как е възможно само с една промяна в отношението ни към хората и малко мисъл можем да заживеем по-добър живот.

ДЖИМ РОН