Джак канфийлд марк виктор
Изтегляне 2.68 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Направете го днес!
- Подходящите думи
Последно „сбогом"- Връщам се у дома в Дания, синко. Исках само да ти кажа, че те обичам. По време на последния телефонен разговор с баща ми, за половин час той седем пъти изрече тези думи. Явно не го слушах както трябва, защото чувах думите, но не и смисъла им, и определено не схващах дълбокия подтекст. Вярвах, че баща ми ще доживее и надмине 100 години, както прачичо ми доживя до 107 години. Пропуснал бях да почувствам угризенията му при смъртта на майка ми, не разбирах самотата му на човек, чието „гнездо е опразнено", нито пък осъзнавах, че повечето му приятели отдавна са напуснали този свят. Той неуморно повтаряше, че иска с братята ми да създадем потомство, и той да станел дядо. Аз обаче бях твърде зает с работата си, за да го чуя. - Татко почина - въздъхна брат ми Брайън на 4 юли 1973 година. Малкият ми брат е адвокат, остроумен, с бърз ум и чувство за хумор. Реших, че се майтапи и зачаках края на вица, но такъв не последва. - Татко е починал в леглото, в което се е родил – в Розкелд - продължи Брайън. - Погребалната агенция ще го прибере в ковчег и утре ще ни го докарат заедно с личните му вещи. Трябва да се подготвим за погребението. Онемях. Тези неща не стават така. Ако знаех, че това са последните дни на татко,щях да поискам да го придружа в Дания. Аз съм привърженик на идеята, че човек не бива да умира сам. До себе си трябва да имаш близък човек, който да ти държи ръката и да те утешава по време на прехода от едно измерение на действителността в друго. Щях да стоя при него и да го успокоявам в последния му час, само ако се бях вслушал по-внимателно в думите му, ако бях помислил и се бях вслушал в гласа на Вечността. Татко беше оповестил за скорошното си сбогуване по най-добрия възможен начин, но аз него бях разбрал. Почувствах скръб, болка и угризение. Защо го бях изоставил така? Той никога не ме е изоставял.Когато бях на девет години, той се връщаше след 18-те часа работа във фурната,будеше ме с почесване по гърба със силните си ръце и шепнеше: - Време е да ставаш, сине. Докато аз се обличах и се приготвях за предстоящите си задачи, той вече беше свил вестниците на руло и ги беше настанил в кошницата на велосипеда ми. Като си спомня за неговия благороден и щедър дух, просълзявам се и днес. Когато бях велосипеден състезател, той ме караше на 50 мили чак до Кеноша, в Уисконсин, всеки вторник вечерта, за да мога да участвам, а той да ме гледа. И винаги беше при мен, да ме утеши при загуба или да сподели радостта ми от победата. По-късно той винаги идваше, когато изнасях лекции в Чикаго и пред институции от рода на „21 век", „Мери Кей", „Висша справедливост" и някои църкви. Винаги се усмихваше, слушаше и с гордост обясняваше на всички наоколо: - Това е моето момче! Сърцето и душата ми страдаха, защото баща ми винаги е бил на мое разположение, а аз не се оказах при него в нужния миг. Моят скромен съвет е винаги, винаги да споделяте любовта с близките си хора и да пожелаете да ви поканят да присъствате на този свещен преход, когато материалното съществуване се трансформира в духовно. Ако преживеете настъпването на смъртта заедно с близък вам човек, ще бъдете отведен в едно по-голямо и по-просторно измерение на съществуването. МАРК ВИКТОР ХАНСЕН Направете го днес!Ако знаехте, че скоро ще умрете, и имахте правото на един-единствен телефонен разговор, на кого бихте се обадили и какво бихте казали? И защо още не сте го направили? СТИВЪН ЛИВАЙН Когато бях главен училищен инспектор в Пало Алто, щата Калифорния, Поли Тайнър, председателката на настоятелството, написа писмо, което публикуваха в „Пало Алто таймс". Синът на Поли, Джим, не вървеше никак добре в училище. Той беше класифициран като умствено изостанал и непригоден за нормално училище, което изискваше безкрайно търпение от страна на неговите родители и учители. Джим обаче беше щастливо хлапе с широка усмивка, която огряваше цялата стая. Родителите му признаваха неговите недостатъци в академичната област, но винаги се опитваха да му помогнат да види силните си страни, за да не се срамува. Малко след като завърши гимназия, Джим загина при злополука с мотоциклет. След смъртта му, майка му предаде следното писмо на вестника: Днес погребахме 20-годишния си син. Той загина при мотоциклетна злополука в петък през нощта. Как ми се иска да знаех, когато говорих с него последно, че няма да имам друга такава възможност. Ако знаех, щях да му кажа: -Джим, обичам те и много се гордея с теб. Щях да отделя време да преброя множеството добрини, които той донесе в живота на мнозина хора, които го обичаха. Щях да отделя време да се порадвам на хубавата му усмивка, на звучния му смях, искрената му обич към хората. Когато сложим всичките му добри страни на едното блюдо на везната, а на другото всичките му неприятни черти - например, че винаги пускате радиото много силно, носеше косата си не както на нас ни харесваше, мръсните чорапи под леглото и т.н., лошите му черти не бяха толкова много. Аз няма да имам друг случай да кажа на сина си всичко, което бих искала да му кажа, но вие, другите родители, имате възможност. Кажете на порасналите си деца това, което бихте искали да чуят, ако знаехте, че това ще е последният ви разговор. Аз говорих Джим в последния ден преди да загине. Той ми се обади да ми каже: - Здрасти, мамо! Обаждам ти се само да ти кажа, че те обичам. Отивам на работа. Чао. Той ми подари нещо, което ще пазя завинаги като скъп спомен. Ако въобще има някакъв смисъл в смъртта на Джим, това може би е да каже на другите да ценят повече живота и да подсети хората, особено семействата, да намерят време да кажат на близките си колко ги обичат. Може и да нямате друга възможност. Направете го днес! РОБЪРТ РИЙЗЪНЪР
След масивния инфаркт на брат ми, той остана да лежи в кома в реанимацията на отделението за сьрдечносьдови заболявания. Лежеше там, вързан с тръбички и кабели към апаратите, поддържащи живота му. На монитора се виждаха криволиците на неговото неуверено сърцебиене. Единственият шум в стаята беше ритмичното съскане на помпата, която вкарваше въздух в дробовете му. Отстрани снаха ми стоеше безпомощна. Като свещеник често съм бил сред семейства в подобно положение. Търсил съм подходящи думи, подходящ пасаж от Библията, израз на надежда, за да се опитам да ги утеша. Но това беше ново за мен. През тези трудни дни двамата със снаха ми се разкъсвахме между надеждата и отчаянието. Радвахме се на всеки посетител. Благодарни бяхме за разказите им за хора, излезли от кома и завърнали се към нормален живот. Слушахме ги внимателно, когато говореха за етапите на скръбта. Знаехме, че го правят с обич. Мнозина от посетителите ни влизаха през вратата, говорейки и си излизаха, говорейки. Така ли се справях и аз с притеснението си, когато не знам какво да кажа? Тогава дойде да ни види един по-далечен познат. Той застана с нас край леглото и се загледа в тялото на брат ми. Последва дълго мълчание. Изведнъж, обзет от внезапен прилив на чувства, той рече: - Много съжалявам. Последва отново дълго мълчание. Накрая той прегърна снаха ми, обърна се към мен и ми стисна ръката. За-държа я малко по-дълго от нужното и я стисна малко по-силно от обичайното. Докато ме гледаше, очите му се напълниха със сълзи. И си отиде. След седмица брат ми издъхна. От тогава минаха години, но продълзкабам да си спомням за този посетител. Не си спомням името му, но никога няма да забравя как сподели скръбта ни, тихо и искрено, без неловкост и притеснение. Неговите оскъдни слова изразяваха цели томове. РОБЪРТ ДЖ. МАШЪЛЪН МЛАДШИ предоставено от Дейв Потър Каталог: install -> Nook -> Books install -> Ръководство за инсталация на програмен продукт Mkad for Windows на Windows 7/8 1/10 install -> Пп “Държавни зрелостни изпити” Ръководство за администратора install -> Restorant rar Съвет за сваляне и записване на файла: Кликнете с десен install -> Инструкция за инсталиране на програмен пакет "d work new" Изтегляне 2.68 Mb. Сподели с приятели:
|