Джак канфийлд марк виктор

Госпожица Харди

РЪСТИ БЪРКЪС

Тя записа наблюденията си и ги предаде на учителката ми във втори клас през лятото, за да успее тя да развие достатъчно добро предубеждение към мен преди още да ме види. В началото на втори клас аз виждах отговорите на задачите по математика, без да разбирам за какво са всички тези усилия за постигането им, но открих, че въпросните усилия били по-важни от самия отговор. Сега вече бях окончателно стреснат от процеса на обучение и започнах да заеквам. Не можех да говоря убедително, не можех да се справям с елементарните математически действия и да подреждам правилно буквите. Въобще пълна катастрофа. Изработих си стратегия, според която се промъквах винаги най-отзад в класа, стараех се да не ме забелязват и когато ме хванеха или извикаха по име, мрънках неразбрано:

-Н-н-н-не-зн-н-н-ам.

Това реши съдбата ми.

Третокласната ми учителка, още преди да ме види, вече знаеше, че не мога нито да говоря, нито да пиша, нито да чета и решавам задачи, така че не изгаряше от оптимизъм при мисълта, че ще си има работа с мен. След като открих скатаването и симулирането, те се превърнаха за мен в основни похвати за преминаване от клас в клас. Благодарение на това прекарвах повече време при училищната медицинска сестра отколкото с учителите, намирах разни неясни причини или да си стоя в къщи, или да ме изпратят да си вървя. С помощта на тази стратегия избутах някак трети и четвърти клас.

И тъкмо бях напълно готов да бъда окончателно погребан интелектуално, влязох в пети клас и Бог ме постави под наставничеството на възхитителната госпожица Харди, известна в западните части на Съединените щати като една от най-страховитите начални учителки в района на Скалистите планини. Тази невероятна жена, чийто ръст от метър и осемдесет се извисяваше високо над мен, ме обгърна с ръце и рече:

- Той не е с намален умствен капацитет, а ексцентричен.

Сигурно сте забелязали, че хората гледат на възможностите на едно ексцентрично дете с доста по-голям оптимизъм отколкото на най-обикновен олигофрен с намален умствен капацитет. Тя обаче не остави нещата така.

- Говорих с майка ти и тя каза, че когато ти чете нещо, ти го запомняш почти фотографически. Не се справяш само когато трябва сам да сглобиш думите и изразите. Четенето на глас също ти е трудно, затова когато предстои да те изкарам да четеш в моите часове, ще те предупреждавам предварително, за да можеш да го научиш вечерта, а пред класа ще се престорим, че четеш. Освен това, майка ти казва, че когато прегледаш нещо, можеш да говориш за него с голямо разбиране, но когато те помоли да го прочетеш дума по дума или да напишеш нещо за него, ти се оплиташ в буквите и всичко останало и изгубваш смисъла. Затова, докато другите деца четат и пишат заданията си, ти ще си отиваш в къщи и там, на спокойствие, без да бързаш, ще ги правиш и ще ми ги носиш на другия ден.

И още:

- Д-д-д-д-д...

- Е, след време ще можеш. И него езикът не го слушал, затова си слагал камъчета в устата и се упражнявал, докато накрая успял да овладее говоренето. Затова съм ти донесла няколко топчета, достатъчно големи, за да не ги глътнеш, и съм ги измила. От сега нататък, когато те извикам по име, искам да си сложиш топчетата в устата, да станеш и да говориш достатъчно високо, така че да чувам и разбирам какво казваш.

Разбира се, подкрепен от проявената вяра и разбиране към мен, аз поех този риск, опитомих езика си и се научих да говоря.

На другата година отидох в шести клас и за моя най-голяма радост, госпожица Харди също беше там. Така че имах възможност да прекарам две години под нейното наставничество.

През годините поддържах връзка с госпожица Харди и преди няколко години научих, че била болна от рак. Реших, че ще се чувства самотна, щом нейният специален ученик е на сто мили от нея, и наивно си купих билет за самолет. Изминах цялото това разстояние, за да се наредя на опашка (поне фигуративно казано) зад няколкостотин други нейни специални ученици - хора, които също бяха поддържали връзка с нея и бяха предприели това поклонение, за да възобновят връзките си и да споделят обичта си към нея през последния период от живота й. Групата представляваше много интересна смесица - трима сенатори, 12 законодатели и мнозина висши ръководни кадри в различни компании и фирми.

Когато се запознахме, най-интересното се оказа, че три четвърти от нас са постъпили в пети клас с голям стрес от процеса на обучение, вярвайки, че сме неспособни, незначими и жертви, предоставени на милостта на съдбата и случайността. След контактите си с госпожица Харди ние вече бяхме способни, значими, влиятелни хора, които, ако решат, могат да бъдат нещо в този живот.

Х.СТИВЪН ГЛЕН