Скаутски командир спасява положението

Скаутски командир спасява положението

Седмици наред малките бойци бяха развълнувани и заети с подготовка на програмата за вечерта на родителите. Всичко вървеше нормално. Стените бяха покрити с изложбени табла, скаутите преливаха от ентусиазъм, а масите бяха отрупани с храна.

Конферансието беше във вихъра си. Публиката пееше с учтиво сдържан ентусиазъм, характерен за всички родителски вечеринки.

И тогава Джими Дейвис стана за своето изпълнение. Отдавна очакваше този миг. Докато ставаше от мястото си, зърна грейналото лице на майка си и уверената невъзмутима физиономия на баща си. Започна да говори много въодушевено. Продължи още по-разпалено, съзнавайки, че присъстващите го слушат с голямо внимание.

И тогава се случи нещо. Всичко пред очите му взе да се върти. Той забави темпото, обърка се и спря. Цялото му лице пламна, стисна панически ръце и с отчаяна безпомощност погледна към своя скаутски отряден командир.

Както винаги готов, слушал безброй пъти репетициите на неговия шедьовър, командирът му подсказа липсващите думи и момчето продължи нататък. Но атмосферата вече не беше същата. Шедьовърът му беше помрачен.

Джими спря отново - командирът отново му подсказа. Последните две минути рецитацията беше повече от страна на командира, отколкото на момчето.

Джими стигна някак до края. Но при мисълта за провала сърчицето му натежа като камък. По лицето на майка му ясно личеше изписаната мъка, а потрепването на бащиното му лице издаваше болезнен срам.

Публиката изръкопляска формално, от съжаление към момчето, което се беше провалило.

Но командирът скочи на крака. Спокойните му очи блестяха. Всички се заслушаха внимателно, защото той не говореше много високо. Какво каза ли?

- Едва ли можете да разберете колко съм радостен и щастлив от това, което се случи преди малко. Току-що видяхте едно момче, което превърна в славна победа нещо, което би могло да забърши като пълен неуспех. Джими можеше да се откаже. Да се откажеш е много лесно. Но за да довършиш каквото си започнал пред очите на 200 души, е нужна най-висша смелост. Възможно е някой ден да чуете и по-добро ораторско изпълнение, но съм сигурен, че никога няма да видите по-добра демонстрация на духа на нашите бойци от тази, която Джими току-що ви предложи - да изиграеш играта докрай дори при тези трудни обстоятелства.

Сега вече публиката заръкопляска наистина бурно. Майката на Джими гордо изправи глава. Баща му си възвърна предишния уверен вид. Цялата група зашумя от въодушевление и радост, а Джими, със заседнала в гърлото буца, сподели с другарчето си нещо, което звучеше подобно на:

- Ей, как ми се иска един ден и аз да стана скаутски командир, също като нашия.

УОЛТЬР МАКПИЙК

Предоставено от Мартин Лоу

Какво става с днешната младеж?

ГЬОТЕ

Но какво да направим?

Вътрешният ми глас ме пита защо не съм станал достоен пример за днешното поколение младежи. Не, не бих могъл. Не съм психолог, нито разполагам с влияние и власт, за да предизвикам съществена промяна като някой политик.

Аз съм инжинер. Дипломирах се като електроинженер в университета във Вирджиния. Сега работя за „Хюлет-Пакард".

Но тази мисъл не ми даваше покой.

Накрая реших да направя нещо по въпроса. Сутринта се обадих в местната гимназия. Говорих с директора, споделяйки желанието си да помогна. Той много се развълнува и ме покани да отида в обедната почивка. Приех.

По обед пристигнах в училището. В съзнанието ми се бореха най-различни мисли:

- Ще мога ли да се разбирам с тях? Дали учениците ще искат да си говорят с външен човек?

От много години не бях стъпвал в училище. Докато вървях по коридора, наоколо ми кипеше весела ученическа врява и суетня. Училището гъмжеше от народ. Учениците изглеждаха по-възрастни от мен. Повечето бяха облечени с широки, размъкнати дрехи.

Добрах се някак до класна стая номер 103, където щях да споделя мъдрите си мисли с учениците. Поех си дълбоко въздух и отворих вратата. Вътре имаше тридесет и двама ученици, които си говореха нещо. Щом влязох, настъпи тишина. Погледите на всички се приковаха в мен.

- Здравейте, аз съм Марлон.

- Здрасти, Марлон, Влизай.

Ф-у-у, отдъхнах си аз. Приеха ме

.По време на едночасовата ни среща, ми беше много интересно да разговаряме за набелязването на крайни цели, доколко е важно училището и как да решаваме конфликтни ситуации без насилие. Когато иззвъня звънецът за следващия час, на мен не ми се свършваше. Времето летеше и преди да се усетим, настана време да се връщам на работа. Не можех да повярвам какво удоволствие ми достави този час. Върнах се на работа зареден с енергия.

Продължихме така месеци наред. В училището забързах различни познанства. Повечето ученици се привързаха към мен. Но не всички се радваха на посещенията ми. Всъщност, става дума за Пол.

Никога няма да забравя Пол. Беше висок към метър и деветдесет, тежеше към 110 килограма. Отскоро учеше в това училище. Носеше се слух, че е посещавал не едно изправително училище. Учителите се плашеха от него. И как да не се плашат? Преди две години го осъдили задето намушкал учителя си по английски с нож в гърдите при някаква кавга. Всички го оставяха да прави каквото си иска. Закъсняваше за час. Никога не носеше учебници, тези неща бяха под достойнството му.

От време на време присъстваше на обедните ми часове, но никога не казваше нищо. Мислех, че идва само за да „бройка мацките".

Когато се опитвах да го включа, той само ме измерваше с поглед. Плашеше ме. Приличаше на бомба, готова да избухне всеки момент. Аз обаче нямаше да се предам толкова лесно. Всеки път, когато се появеше, аз се опитвах да го включа в беседите ни, но той не се интересуваше от тях.

Един ден ми писна и бомбата избухна.

На поредното ни занятие ние правехме „колаж на целите си". Учениците изрязваха от списания картинки на това, което искат да постигнат, и ги лепяха на голямо табло. Минали бяха 20 минути от часа, когато вътре с нехайна походка влезе Пол.

Попитах кой иска да сподели с класа какво иска да посигне. Джули, дребно момиче, стана и започна да споделя своите мечти и намерения. Зарадвах се, че Джули взе думата, защото отначало беше много плаха.

- Ще постъпя в меаицинския институт и ще стана лекарка.

Изведнъж в дъното на стаята избухна гръмогласен смях.

- Моля ви се. Тая ще ми става лекарка? Що се излагаш? От теб нищо няма да излезе.

Всички глави се обърнаха към него. Пол се радваше на думите си.

Бях като ударен. Не можех да повярвам, че това наистина се случи. Наоколо цареше пълно мълчание. Какво да правя? Адреналинът ми се покачи до невъзможност.

- Пол, не си прав. Кой си ти, че да обиждаш другите?

- Ей, даскале, на мен ли говориш? Да не си решил да ме възпитаваш? Ти знаеш ли кой съм аз? Аз съм Бандит Номер едно. Не се занасяй с мен, че ще пострадаш.

И тръгна към вратата.

- Не, Пол, тия не ми минават. Нямаш право да обиждаш когото и да било. Стига толкова. Няма защо да идваш тук. Или си част от групата, или не си. Тук всички сме един екип и се поддържаме един друг. Ти имаш заложби, Пол. Искаме да си при нас. Можеш да дадеш много на групата. За мен всички сте от значение - и ти, и всички останали в нашата група. Затова съм тук. Ще дойдеш ли?

Пол ме изгледа страшно през рамо. Отвори и излезе навън, като тръшна силно вратата зад себе си.

Целият клас беше потресен от разигралата се драма, аз не по-малко от тях.

След часа си събрах нещата и тръгнах към паркинга. Когато стигнах до колата си, някой ме извика.

Обърнах се и с изненада установих, че е Пол. Вървеше забързан към мен. Хвана ме страх. Помислих си да извикам за помощ, но всичко стана толкова бързо, че не можах да се помръдна.

- Господин Смит, помните ли какво ми казахте?

-Да, Пол.

- Наистина ли го казахте това, дето съм от значение за вас и искате да съм във вашия екип?

- Да, Пол, разбира се.

- Никой никога не ми е казвал, че съм от значение за него. Вие сте първият човек, който ми го казва. Искам да дойда във вашата група. Благодаря ви, че бяхте достатъчно добър, за да се изправите срещу мен. Утре ще се извиня на Джули пред целия клас.

Не можех да повярвам на ушите си. Бях напълно смаян. Не можех да говоря.

Когато той се отдалечи, очите ми се напълниха със сълзи и се търкулнаха по бузите ми. Случката ме трогна до дъното на душата ми. Този ден реших да отдам живота си на грижи за нашата младеж, така че тя да успее да осъзнае истинските си възможности.

МАРЛОН СМИТ