Джак канфийлд марк виктор

Перла с огромна стойност

ЛИНЕЙ

Господин Йорк, с елегантната си папийонка и рогови очила, връчи на всеки от нас по една малка кутийка.

- Вътре - усмихна се той - ще намерите гривна или игла за вратовръзка с малка перла. Момчета и момичета, тази перла е символ на вашите възможности -всичко, което работи за вас, Както песъчинката в мидата може да се превърне в перла с огромна стойност, така и всеки един от вас има заложено зрънце величие.

Прехапах устни, за да спра сълзите си, докато стоях загледана в мъничката перла на сребърната гривна. Колко много биха означавали за мен думите му само един ден по-рано, преди да бях научила, че съм бременна. За мен това означаваше край на мечтата - моята и на майка ми.

Откакто се помня, майка ми всяка седмица заделяше по няколко долара, за да може ние със сестра ми Мариан да учим в колеж. Образованието, казваше тя, е единственият начин да се измъкнете от миньорския ни град -Коулдейл, щата Пенсилвания.

Когато съм била на три годинки, баща ми постъпил в санаториума за туберкулозно болни. Дори след като го пуснаха оттам след няколко години, често се налагаше да се изхранваме с надниците на майка ми от кварталната бакалница. Именно трудният живот породил мечтата на мама ние двете с Мариан да променим нещо в живота си.

А ето, че сега, вместо гордост, аз бях донесла позор на семейството. В нашата малка общност на православни украинци сексът преди брака беше истински скандал.

Въпреки, че искахме първо да завършим колеж, двамата с Дан се оженихме веднага след абитуриентската вечер. Когато Дан завърши колежа, вече имахме второ дете. Заради грижите покрай нарастващото ни семейство, Дан постъпи в армията. Местиха ни от база в база, роди се още едно дете. През цялото това време поглеждах гривната на китката си и се питах какво ли толкова „велико" е видял у мен господин Йорк. Накрая тикнах гривната в едно чекмедже.

Седем години по-късно Дан си намери цивилна работа близо до Коулдейл. Сега, когато и най-малкото ни дете вече беше тръгнало на училище, аз се хвърлих с всичка сила в доброволни начинания. Това обаче не ми донесе успокоение и аз започнах да опитвам най-различни занимания - бях продавачка, после инструктор по аеробика.

Постоянно бях заета, помагах на другите, допринасях с доходите си за семейния бюджет, но въпреки това, когато отворех чекмеджето и погледнех гривната, си казвах:

- Помагаш ли на перличката, която видя в теб господин Йорк, да порасне? Имаш възможности. Открий ги! Използвай ги!

Вечер, когато всички спяха, старата мечта за колежа не ми даваше покой. Но винаги си казвах: та аз съм на 35 години!

Майка ми навярно се е досещала за вълненията ми, защото един ден по телефона, рече:

- Нали помниш онези пари, дето ги бях събрала, за да отидеш в колеж? Още си седят.

Останах със зяпнала уста. За седемнайсет години мечтата на майка ми не беше угаснала. Когато господин Йорк спомена за „всичко, което работи за вас", аз не мо-жах да се сетя за нито едно подобно нещо. Но сега наоколо ми беше пълно с такива неща. Вярата ми. Мечтата на майка ми. Насърчението на съпруга ми.

Нужни ми бяха още шест месеца, докато събера кураж, но през септември 1985 година се записах в университета в Куцтаун. Когато тестовете ми показаха, че ставам за преподавател, не вярвах на ушите си. Преподавателите бяха самоуверени хора като господин Йорк. Но тестовете бяха толкова убедителни, че се записах да следвам за учителка. Връщането към учението обаче се оказа по-трудно дори от страховете ми. Налагаше се дд се съревновавам с хора на половината на моята възраст и да изхранвам семейството си с готова храна в непочистена къща.

Един следобед, някъде през май, по време на първата ми година, след особено труден и неприятен ден, се прибрах Вкъщи обляна в сълзи, като се питах дали наистина мястото ми е в университета. За хората, измъчвани от подобни колебания, най-смисленото решение е да се откажат. Голямата ни дъщеря щеше да постъпва в колеж идната есен. Вместо да съсипвам семейния бюджет, казвах си аз, би трябвало да спестявам за образованието на Кери.

Няколко дни по-късно, при зъболекаря случайно срещнах госпожа Йорк. Не я бях виждала от години. Разказах и за перличката и как тя ме е накарала да продължа обучението си.

- Само че се оказа много трудно - рекох.

- Да, знам - съгласи се тя. - И съпругът ми беше минал трийсетте, когато постъпи в колеж.

Слушах я смаяно, докато ми описваше своите премеждия, тъй близки с моите. Уверена бях, че господин Йорк е дългогодишен преподавател. Сега научих, че моят клас бил един от първите му випуски. В случайната ми среща със съпругата му видях ясен знак, че не бива да се отказвам и трябва да издържа тези три години.

Когато завърших, постъпих на работа като учител по английски език в местната гимназия. Понеже бях прекарала доста време извън училище, постоянно се опитвах да вкарам реалния свят в класната стая. Вестниците участваха наравно с класиците; посещенията във фабрики и лекциите от местни работодатели бяха не по-малко важни от Шекспир.

Към края на годината директорът много ме изненада като каза, че ще ме предложи за национално отличие и работата ми като начинаещ учител. В заявлението, което трябваше да напиша, трябваше да разкажа как ме е вдъхновил някой от моите учители. И аз разказах историята за перличката. Разбирах, че историята беше направила същото като песъчинката в мидата - действала беше като дразнител, който не позволява на мидата да си отдъхне, докато не я превърне в нещо прекрасно.

През септември 1990 година бях сред стоте учители, получаващи награда за отличие през първата си година в училище, а преподавателите, които ни бяха вдъхновили - сред които господин Йорк - получиха специална награда за заслуги. Когато двамата се срещнахме, за да дадем интервю за един вестник, научих колко подходящ беше моментът за това събитие: догодина господин Йорк щеше да се пенсионира.

Научих и още нещо. Моят бивш учител ми разкри, че и той навремето смятал, че нищо няма да постигне. В гимназията бил доста слаб ученик, оставял се течението да го носи накъдето ще, неспособен да повярва в бъдещето, защото не вярвал в себе си. Какво го променило?

- Една нова духовност и вярата на другите в мен - обясни той.

Изведнъж разбрах всичко.

- Значи това е общото между нас? - възкликнах аз. -

Учениците, на които дадохте перличките - вие сте видели 20 младежи с недостатъчно самочувствие.

- Не - отвърна господин Йорк. - Видях 20 младежи със заложби на нещо голямо.