Джак канфийлд марк виктор

Оптимистът

Има една история за двама еднояйчни близнаци. Единият бил преизпълнен с надежда оптимист.

- Всичко е в цветя и рози! - казвал той.

Другият бил мрачен и безнадежден песимист. В сравнение с него Мърфи, от Законите на Мърфи, би бил оптимист. Разтревожени, родителите на двете момчета ги завели при местния психолог.

Той предложил на родителите план за уравновесяване личностните характеристики на близнаците.

- На следващия рожден ден ги оставете да си отворят подаръците в две различни стаи. Дайте на песимиста най-хубавите играчки, които можете да си позволите, а на оптимиста дайте кофа с оборски тор.

Родителите го послушали и внимателно наблюдавали резултата.

Когато надникнали в стаята на песимиста, го чули да се оплаква на глас:

- Цветът на този компютър не ми харесва... Тоя калкулатор няма начин да не се повреди... Тая игра не ми харесва... Познавам едно момче, което има по-голяма кола от тази...

Родителите прекосили коридора на пръсти и надникнали в другата стая, където видели своя малък оптимист щастливо да хвърля тор във въздуха. Той се смеел.

- Не можете да ме измамите! Където има толкова много тор, трябва да има и пони!

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

От „Още семена за посев" от Брайън Кабано

Червената рокля

Висеше там в гардероба,

докато тя умираше, червената мамина рокля,

като рана в редицата

тъмни, овехтели дрехи,

в които премина животът й.

и аз разбрах веднага щом я зърнах,

че й остава още малко.
Когато видях роклята, рекох:

- Мамо, защо никога не съм те виждала

да я носиш?
- Защото не съм - бавно отвърна тя.

- Седни, Мили - иска ми се, ако мога,

преди да си отида,

да ти кажа едно-две неща.

а тя въздъхна по-тежко,

отколкото вярвах, че е възможно.

- Сега, когато скоро ще си ида,

разбирам някои неща.

О, възпитавах те добре, но неправилно.

- Какво искаш да кажеш, мамо?
-Ами винаги съм мислела,

че добрата жена никога няма време за себе си,

че тя съществува винаги заради някой друг.

Тук направи това, там направи друго,

обърни внимание на нуждите на другите и се увери,

че твоите желания са накрая на списъка.

- Може би един ден ще стигнеш до тях.

Но всъщност за тях никога не идва ред.

Моят живот мина така - В грижи за татко ти,

за момчетата, за сестрите ти, за теб.

нито за теб, нито за него. Нима не разбираш?

Аз постъпих възможно най-зле.

Никога не поисках нещо за себе си.

тъй объркан, зяпнал в стената -

когато лекарите му казаха, той го прие

зле - дойде при мен на леглото и ме раздруса,

щеше да ме умори. - Да не си посмяла

да умреш, разбра ли? Какво ще правя аз?

Да, трудно ще ви бъде, когато ме няма.

Та той дори тигана не знае къде стои.

- А вие, деца,

аз бях безплатно удобство за всички,

пьрва ставах и последна си лягах

по седем дни седмично.

Винаги за мен беше прегоряла филийка

и най-малкото парченце сладкиш.
- Днес гледам как братята ти

с жените си се държат

и се отвращавам ужасно, защото знам, че от мен

са видели и са се научили на това.

Научили са, че жената не съществува

освен за да се раздава.

Ами че всяка стотинка, която спестявах,

отиваше за дрехи за вас, за учебници,

даже когато не беше безкрайно нужно.

Не си спомням нито веднъж да съм отишла

в града да си купя нещо красиво

за мен.
- Освен миналата година, когато си купих

червената рокля.

Открих, че имам двайсет долара,

ненаречени още за нещо определено.

Тъкмо да ги дам за изплащане на миялната ни машина,

но вместо това - върнах се у дома с тази голяма

кутия.

- Къде ще носиш такова нещо -

на опера или къде?

И сигурно е бил прав.

защото освен в магазина,

никога не съм обличала тази рокля.

не вземеш нищо за себе си,

на другия ще ти се даде всичко. Но някак си

не вярвам повече на тези неща.

Според мен Господ иска да си вземем по нещо

тук - и сега.

взема, че се надигна от това легло, ще видиш

друга майка, защото аз ще съм друг човек.

Толкова време преотстъпвах своя ред,

че не знам дори как да го заема.

Но трябва да знаеш, Мили,

че все някак ще се науча.
Висеше там в гардероба,

докато тя умираше, мамината червена рокля,

като рана в редицата

тъмни, овехтели дрехи,

в които бе минал животът й.
Последните и думи към мен бяха тези...

- Направи ми това добро, Мили,

да не вървиш по моя път. Обещай ми.
Обещах.

Тя си пое дъх,

после мама зае своя ред

в смъртта.

Предоставено от доктор Катлийн Колинсьн

Изборът, който човек прави в живота си

Щастливият човек, не е човек в определени обстоятелства, а по-скоро човек, с определен начин на виждане.

ХЮ ДАУНС

През декември двамата със съпругата ми Тери си купихме нова кола. И макар да имахме билети за самолет от Калифорния за Хюстън, където щяхме да гостуваме на семейството на жена ми за Коледа, решихме да отидем до Тексас с кола, за да опитаме новата машина. Натоварихме багажа и тръгнахме да прекараме една прекрасна седмица при баба.

Прекарахме чудесно и стояхме до последния момент на гости у баба. На връщане трябваше да се прибираме много бързо, затова карахме без почивки - докато единият караше, другият спеше. Карахме няколко часа в проливния дъжд и ето, че късно през нощта се прибрахме в къщи. Капнали от умора, очаквахме с нетърпение топлия душ и мекото легло. Имах чувството, че колкото и да сме уморени, трябва да разтоварим колата още същата нощ, но Тери искаше само да си вземе душ и да си легне, така че решихме да изчакаме и да разтоварим на сутринта.

В седем сутринта се надигнахме освежени и готови да се заемем с разтоварването на колата. Когато отворихме предната врата, какво да вВидим - на алеята пред къщи нямаше никаква кола! Двамата с Тери се спогледахме, погледнахме пак към алеята, пак се спогледахме, пак към алеята, накрая пак се спогледахме. Тогава Тери зададе следния чудесен въпрос:

- Е, къде си паркирал колата?

Разсмях се и отговорих:

- Точно тук, на алеята.

Вече знаехме къде сме паркирали колата, но все пак излязохме, надявайки се, че по някакво чудо колата може да се е преместила сама и да се е паркирала на улицата до тротоара, но и там я нямаше.

Смаяни и зашеметени, позвънихме в полицията и подадохме жалба, според която би следвало да се активира нашата високонаучна система за проследяване. За всеки случай се обадих и в компанията за проследяване. Увериха ме, че имали 98 процента откриваемост в рамките на два часа. След два часа се обадих отново и попитах:

- Къде ми е колата?

- Още не сме я открили, господин Харис, но откриваемостта ни в рамките на четири часа е 94 процента.

Изминаха още два часа. Обадих се пак и попитах:

- Къде ми е колата?

Отново отговорът беше:

- Още не сме я открили, но откриваемостта ни в рамките на осем часа е 90 процента.

На този етап им рекох:

- За мен процентите ви не значат нищо, след като попадам в малките проценти, затова обадете ми се, когато я намерите.

По-късно през деня по телевизията излъчиха реклама на производителя на абтомобили с въпрос:

- Не бихте ли желали да имате тази кола пред дома си?

- Разбира се! И вчера беше точно там! - възкликнах в отговор аз.

С напредването на деня Тери се разстройваше все по-вече, докато си припомняше всичко, което беше заминало с колата - сватбеният ни албум, незаменими семейни снимки от цяло едно поколение, дрехи, цялото ни фотографско оборудване, моят портфейл и чековите ни книжки, и това не е всичко. Загубата на тези вещи не застрашаваше нашето съществуване, но в този момент те ни се струваха безкрайно важни.

Ядосана и безсилна, Тери ме попита:

- Как можеш да се шегуваш сега, когато всичките ни неща и чисто новата ни кола ги няма?

Погледнах я и рекох:

- Скъпа, може да са ни откраднали колата и да умираме от яд, а може да са ни откраднали колата и да сме щастливи? И така, и иначе, колата все е открадната. Вярвам, че настроението и начинът, по който гледаш на света, са въпрос на избор и точно сега предпочитам да съм щастлив.

Пет дни по-късно ни върнаха колата без следа от цялото ни имущество и с повреди за 3 000 долара. Закарах я на ремонт и с радост научих, че ще ни я върнат след седмица.

След седмица отидох в сервиза да си взема колата. Вълнувах се, че ще си я вземем обратно. За съжаление, радостта ми беше твърде кратка. На път за дома, точно на магистралата на изхода за към къщи, блъснах отзад друга кола. На другата кола и нямаше нищо, но при нашата положението беше сериозно - още 3 000 долара за ремонт и поредната застраховка. Успях някак да я закарам до алеята пред дома ни, но когато се заех да проверявам щетите, лявата предна гума се спука.

Докато стоях на алеята и оглеждах колата, ненавиждайки се, че съм блъснал онази кола, Тери се прибра. Тя дойде при мен, погледна колата, после мен. Като видя колко съм разстроен, прегърна ме и рече:

- Скъпи, можем да имаме разбита кола и да умираме от яд, а можем да имаме разбита кола и да сме щастливи. И така, и иначе, колата все е разбита, затова нека бъдем щастливи.

Предадох се, разсмях се от сърце и двамата излязохме, за да прекараме прекрасна вечер.

БОБ ХАРИС

Каталог: install -> Nook -> Books
install -> Ръководство за инсталация на програмен продукт Mkad for Windows на Windows 7/8 1/10
install -> Пп “Държавни зрелостни изпити” Ръководство за администратора
install -> Restorant rar Съвет за сваляне и записване на файла: Кликнете с десен
install -> Инструкция за инсталиране на програмен пакет "d work new"

Изтегляне 2.68 Mb.

Сподели с приятели: