Джак канфийлд марк виктор

Нула върху снега

Всичко започна с трагедията, разиграла се онази ледено студена февруарска сутрин. Карах на път за училище зад автобуса от Милфърд Корнърс, както повечето студени снежни утрини. Автобусът сви и спря рязко пред хотела, което не му се полагаше, и аз се ядосах, че ме принуждава да спра извънредно. От автобуса изскочи някакво момче, олюля се, препъна се и се срина върху преспата на тротоара. Двамата с шофьора на автобуса стигнахме едновременно до него. Слабото му изпито лице изглеждаше бледо дори на снежния фон.

- Мъртъв е - прошепна шофьорът.

За миг не разбрах какво казва. Хвърлих бърз поглед към уплашените детски лица, които ни гледаха от училищния автобус.

- Лекар! Бързо! Ще телефонирам от хотела.

- Няма смисъл. Казвам ви, че е мъртво.

Шофьорът погледна надолу към притихналото тяло на момчето.

- Даже не каза, че му е зле - измърмори той, - само ме потупа по рамото и каза много тихо: „Извинете, трябва да сляза на хотела". И това е. Много учтиво и сякаш се извиняваше.

Смеховете, шумът и сутрешната суматоха в училище стихнаха, когато новината се понесе из коридорите. Минах край групичка момичета.

- Кой? Кой паднал и умрял на път за училище? - чух да пита едно от тях шепнешком.

- Не му знам името, някакво момче от Милфърд Корнърс - беше отговорът.

Същото беше и в учителската стая, и в кабинета на директора.

- Много ще би бъда благодарен, ако отидете да уведомите родителите - обърна се към мен директорът.

- Нямат телефон и все едно, някой от училището трябва да отиде лично дотам. Аз ще се погрижа за часовете ви.

- Защо точно аз? - попитах. - Няма ли да е по-добре да отидете вие?

- Аз не познавах момчето - призна директорът с равен глас. - А миналата година, в анкетата на десетокласниците забелязах, че той ви е посочил като свой любим преподавател.

Карах през снега и леда по лъкатушещия път през каньона към дома на семейство Евънс, мислейки си за момчето, Клиф Евънс. Любим преподавател! Че за две години това дете не ми беше казало две думи! Мислено го виждах много ясно как седи най-отзад по време на следобедните ми часове по литература. Идваше в класната стая само и си отиваше само.

- Клиф Евънс - измърморих аз сам на себе си, - момчето, което никога не се усмихваше. Нито веднъж не съм го виждал да се засмее.

Голямата кухня в ранчото беше чиста и топла. Успях някак да обясня защо съм дошъл. Госпожа Евънс се пресегна слепешката за стол.

- Той никога не е казвал, че нещо го боли.

Вторият му баща изпръхтя.- Че той не е продумал, откакто се нанесох в тази къща.

Госпожа Евънс стана, бутна тигана в ъгъла на печката и взе да развързва престилката си.

- Чакай, чакай - озъби се съпругът. -Аз трябба да закуся преди да отида в града. И без това вече няма какво да се направи. Ако не беше толкова тъп, Клиф щеше поне да каже, че му има нещо.

След училище останах в кабинета си, Втренчен без всякаква мисъл в сведенията пред мен. Трябваше да приключа личното дело на момчето и да напиша некролога за училищния вестник. Белите листове пред мен сякаш се подиграваха на усилията ми.

- Клиф Евънс, бял, живее при втория си баща, без да е осиновен от него; има петима природени братя и сестри от втория брак на майката. Оскъдната информация и списъкът с тройки бяха всичко, което можах да открия в личното му досие.

Клиф Евънс тихичко идваше сутрин на училище, вечер излизаше и това беше всичко. Никога не беше членувал никъде. Никога не беше играл в някой отбор. Никога не беше заемал длъжност. Доколкото виждах, никога не беше извършил нито една необуздана и шумна хлапашка постъпка. Той беше никой.

Как едно реално съществуващо момче се превръща в кръгла нула? Училищните сведения ми предоставиха голяма част от отговора. В първи и втори клас учителите бяха писали следното „добро, свито дете; кротко, но работи с желание". В трети клас вече беше открита атака. Някой от преподавателите беше написал с отчетлив, твърд почерк „Клиф не желае да говори. Отказва да работи. Заучава бавно". Следващата училищна „обица" беше последвала примера му с „глупав", „бавно развиващ се", „нисък коефициент на интелигентност". Определенията се потвърждаваха. В девети клас момчето беше показало коефициент на интелигентност 83. Но в трети клас коефициентът му е бил 106. Резултатът му падаше под сто чак в седми клас. Дори кротките, добри деца оказват някаква съпротива. Нужно е време да се пречупят.

Седнах ядосано на пишещата машина и написах гневен доклад за това какво е сторило образованието с Клиф Евънс. Хвърлих един екземпляр на бюрото на директора, друго в старата опърпана папка с подгънати краища и треснах вратата на излизане, за да се прибера у дома. Но от това не се почувствах по-добре. Едно момче продължаваше да върви подир мен, момче с изпито лице, мършаво тяло в избелели джинси и големи очи, които дълго бяха търсили надежда преди да ги забули мрак.

Можех само да гадая колко пъти е било записвано на последно място в списъка и колко много проведени шепнешком разговори са го изключвали. Виждах лицата и чувах гласовете, които повтаряха едно и също:

- Ти си тъп. Ти си глупак. Ти си едно нищо, Клиф Евънс.

Децата са доверчиви създания. Клиф несъмнено им е повярвал. Изведнъж всичко ми се изясни: Накрая Клиф Евънс се е изчерпал докрай, не му е останало нищо друго, освен да се срине върху снежната пряспа и да си замине. В лекарското заключение като причина за смърта може да е записано „сърдечна недостатъчност", но аз лично съм на друго мнение.

НЕИЗВЕСТЕН АВТОР

Най-обикновено докосване

Приятелят ми Чарли влезе, чу се как тропна задната брата. Отправи се директно към хладилника ми, изрови отвътре една бира и се свлече на кухненския стол. Погледнах го заинтригувана.

Имаше объркания и смаян вид на човек, видял призрак, или може би сблъскал се за пръв път с проблемите на смъртта. Около очите му имаше тъмни кръгове и постоянно мяташе глава насам-натам, като човек, който води вътрешен разговор със себе си. Накрая отпи голяма глътка бира и ме погледна в очите.

Казах му, че изглежда ужасно зле. Той се съгласи и добави, че се чувства още по-зле, страшно объркан. После ми разказа следната удивителна история.

Чарли преподава рисуване в местната гимназия. От години работи там и има завидната репутация на човек, радващ се на уважение от страна и на колегите, и на учениците си. Оказа се, че този ден имал посещение от бивша ученичка, която се била върнала четири-пет години след завършването на училище, за да се похвали със сватбената си халка, новороденото си бебе и процъфтяващата кариера.

Чарли спря, колкото да опита бирата. Значи това било, рекох си аз. Сблъскал се е с проблемите на смъртността. Годините за учителя си минават, винаги е много обезпокоително да мигнеш с очи и когато ги отвориш, да видиш, че на мястото на вчерашното дете днес стои жена.

- Не, не е в това работата - информира ме Чарли. - Не беше фактът, че и аз ще умра един ден. Не беше призрак.

Ставало дума за урок по смирение и преклонение.

Преди близо пет години неговата посетителка Анджела била не особено блестяща ученичка. Чарли си я спомняше като кротко, не много хубаво момиче, което седяло настрани от другите, но винаги реагирало с радост и усмивка, когато се отнесеш към него дружелюбно.

Станала била уверена млада жена, майка, която не само отговаряла, но и сама завързвала разговор. Дошла да види учителя си по рисуване и то с конкретна цел. След няколко уводни думи на учтивост, тя започнала направо.

- Когато бях в гимназията - обяснила тя, - Вторият ми баща ме малтретираше. Биеше ме, а нощем идваше в леглото ми. Беше ужасно. Страшно се срамувах.

Не казвах на никого. Никой не знаеше. Накрая, по време на предпоследната година в училище, родителите ми решиха да отидат на почивка за събота и неделя и за пръв път щяха да ме оставят сама. Аз запланувах бягството си.

- Тръгнаха в четвъртък вечерта и аз прекарах цялата нощ в подготовка. Научих си уроците, написах дълго писмо на майка ми и си подредих нещата. Купих ролка широко тиксо и цял час се занимавах да облепвам отътре вратите и прозорците на гаража. Оставих ключовете на таблото на колата на майка ми, сложих любимото си плюшено мече на съседната седалка и се качих горе да си легна.

- Планът ми беше в петък да отида на училище и както обикновено да се прибера с училищния автобус. Щях да изчакам у дома, докато родителите ми се обадят, да говоря с тях, после да отида в гаража и да включа двигателя. Вярвах, че ще ме намерят едва в неделя следобед, когато родителите ми се върнат. Тогава вече щях да съм мъртва. Щях да съм свободна.

Анджела следвала стриктно плана си до осмия час - рисуване. Чарли, преподавателят и по рисуване, приседнал на стола до нея, прегледал работата й и я прегърнал през рамото. Поговорил си с нея за незначителни неща, изслушал я, притиснал я лекичко и продължил нататък.

Анджела се прибрала у дома в петък следобед и написала друго, различно писмо, с което се сбогувала с майка си. Махнала тиксото от гаража и прибрала мечето при останалите си вещи. После се обадила на свещеника, който веднага дошъл да я вземе. Напуснала дома на родителите си и повече не се върнала. Животът й се развил добре и всичко това благодарение на Чарли.

Към края на разказа двамата с Чарли си поговорихме тихичко за това как в училище специално предупреждават учителите да не докосват учениците, за философията, според която прекараното в социални контакти време в училище е загубено време и как голяма част от учениците понякога сами не допускат подобен род контакти. Колко пъти, питахме се ние, сме се отнасяли несериозно към ученици, които са имали някаква нужда от нас? После поседяхме мълчаливо, попивайки силата и вътрешния смисъл на тази история. Този вид срещи навярно стават всеки ден в училище, по улиците и в магазините. Не беше нищо особено. Големите хора като Чарли го правят напълно естествено, без да се замислят.

И тогава Чарли сподели собствената си интерпретация. Анджела е решила именно в този миг, по време на часа по рисуване, че щом един учител случайно е проявил към нея дружелюбност и достатъчно внимание, отделил е време да се спре, да установи контакт, да я погледне и изслуша, значи сигурно има и други хора, които да и обърнат внимание. И тя би могла да ги открие.

Чарли зарови лице в ръцете си, докато аз разтривах настръхналата си кожа по ръцете. Той вдигна глава и ме погледна, с нови сили от току-що получения урок по смиреност.

- Нанси - рече той много тихо, но подчертано, -това, от което най-много се срамувам, е, че дори не си спомням тази случка!

А след всичките тези години тя се беше върнала да му каже, че на него дължи спасението на живота си.

НАНСИ МУРМАН

Каталог: install -> Nook -> Books
install -> Ръководство за инсталация на програмен продукт Mkad for Windows на Windows 7/8 1/10
install -> Пп “Държавни зрелостни изпити” Ръководство за администратора
install -> Restorant rar Съвет за сваляне и записване на файла: Кликнете с десен
install -> Инструкция за инсталиране на програмен пакет "d work new"

Изтегляне 2.68 Mb.

Сподели с приятели: