Четиринадесета глава Атман

Четиринадесета глава

Атман

(Произнесено в Америка)

Много от вас са чели знаменитата книга на Макс Мюлер “Три лекции върху философията на Веданта”, други може би са чели на немски книгата на Проф. Дюсен върху същата философия. От онова което се пише и изучава на Запад за религиозната мисъл на Индия, бива представена предимно една от школите на индуистката мисъл, наречена Адвайтизъм, или монистическата страна на индуистката религия; и понякога се смята, че всички учения на Ведите се състоят от тази философска система. Съществуват обаче различни фази на индуистката мисъл; и може би тази недуалистична форма е застъпена в много по-малка степен в сравнение с другите фази. От най-древни времена са съществували многобройни секти на мисълта в Индия и тъй като там никога не е съществувала някаква формулирана и всепризната църква, нито някакво тяло от хора определящо доктрините, в които трябва да вярва всяка школа - хората са били много свободни да избират своята собствена форма на вярване, да създават свои философии и да установяват свои секти. Затова откриваме, че от най-дълбока древност Индия е била пълна с религиозни секти. В настоящето имаме стотици от тях и всяка година възникват по няколко нови. Изглежда, че религиозната активност на тази нация е просто неизчерпаема.

Сред тези разнообразни вярвания, на първо място могат да бъдат направени две разграничения, ортодоксални и неортодоксални. Тези които вярват в индуистките писания – Ведите, като вечните откровения на истината - са ортодоксалните вярващи, а онези които се основават на други авторитети и отхвърлят Ведите, са неортодоксалните. Главните неортодоксални съвременни индуистки секти са джайнистите и будистите. Сред ортодоксалните някои заявяват, че писанията са много по-висш авторитет от разума; други от своя страна казват, че само онази част от писанията трябва да бъде приемана, която е рационална, а останалата трябва да бъде отхвърляна.

От трите ортодоксални подразделения – това на Самкхя, Няя и на Мимамса – първите две, въпреки че са съществували като философски школи, не са успели да формират някаква секта. Школата която днес действително обхваща цяла Индия е тази на късните мимамсаци или ведантините. Тяхната философия се нарича ведантизъм. Въпреки че всички школи на индуистката философия започват от Веданта или Упанишадите, монистите специално са приели това име, тъй като са искали да базират цялата си теология и философия единствено на Веданта и на нищо друго. С течение на времето Веданта е надделяла и всички разнообразни секти, които днес съществуват в Индия могат да бъдат отнесени към едно или друго от нейните подразделения. Въпреки това, тези школи не са единодушни в своите разбирания.

Откриваме, че има три главни различия между ведантините. В едно отношение всички те са единодушни и то е, че вярват в Бог. Всички ведантини вярват също, че Ведите са били слово на откровение от Бог, но не по същия начин, по който това правят християните и мохамеданите, а в един много особен смисъл. Тяхната идея е, че Ведите са изражение на познанието за Бог и тъй като Бог е вечен, Неговото познание е винаги с него - затова Ведите са вечни. Съществува и едно друго общо вярване: че творението е на цикли, че цялата вселена се появява и изчезва; че тя се обективизира и става все по-груба и по-груба, а в края на един неизчислим период от време започва да става все по-фина и по-фина, след което се разтваря, стихва и достига до период на покой. После отново започва да се появява и преминава през същия процес. Ведантините постулират съществуването на материал наречен Акаша, който представлява нещо подобно на етера на днешните учени, както и наличието на сила наречена Прана. За тази Прана те заявяват, че от нейните вибрации е създадена вселената. Когато един цикъл достигне до края си, цялото това проявление на природата става все по-фино и по-фино и се разлага до Акаша, която не може да бъде видяна или почувствана, но все пак всичко бива създадено от нея. Всички сили, които виждаме в природата - като гравитацията, привличането, отблъскването или мисълта, чувствата и нервните движения – всички многообразни сили се разлагат до тази Прана и тогава нейните вибрации спират. Тя остава в това състояние до началото на следващия цикъл. Когато настъпи той, Прана започва да вибрира, нейните вибрации започват да действат върху Акаша и така всички форми биват “изхвърлени” навън в правилна последователност.

Първата школа за която ще говоря, е наречена дуализъм. Дуалистите вярват, че Бог, който е създател на вселената и неин господар, е вечно отделен от природата, вечно отделен от човешката душа. Бог е вечен; природата е вечна; такива са и всички души. Душите и природата стават проявени и се променят, но Бог остава неизменен. Освен това, според дуалистите Бог е личностен - в смисъл, че притежава качества, а не че има тяло. Той има човешки атрибути; Той е милостив, справедлив, силен, всемогъщ, човек може да се обърне към Него, да Му се моли, Той може да бъде обичан и в замяна обича и така нататък. С една дума, Той е човешки Бог, само че безкрайно по-велик от човек; не притежава нито едно от лошите качества, които хората имат. “Той е съкровищница от безкрайно количество блажени качества” – това е дефиницията на дуалистите. Бог не може да твори без материали, и природата е материалът, от който Той създава цялата вселена. Има и някои не-ведически дуалисти, наречени атомисти, които вярват че природата не е нищо, освен безбройно количество от атоми, а Божията воля, когато действа върху тези атоми, създава. Ведантините отричат тази атомната теория; те казват, че тя е съвършено нелогична. Неделимите и безкрайно малки частици са като геометрични точки без части и размери¹; но ако нещо без части и размери бъде умножено безброй пъти, то ще остане същото. Нито едно нещо, което няма части не може да създаде друго, което да има; какъвто и да е брой от нули прибавени една към друга, няма да образуват ни едно цяло число. Затова ако тези атоми са такива, че не притежават нито части, нито величина – сътворението на вселената от такива частици би било просто невъзможно. Следователно според ведантическите дуалисти, съществува еднородна и недиференцирана природа, и от нея Бог създава вселената. По-голямата маса от индийците са дуалисти. Обикновено човешката природа не може да схване нещо по-висше. Ние откриваме, че деветдесет процента от населението на земята, което вярва в някаква религия, са дуалисти. Всички религии на Европа и Западна Азия са дуалистични; и трябва да бъдат. Обикновеният човек не може да мисли за нещо, което не е конкретно. За него е естествено да обича да се придържа към онова, което интелектът му може да улови. С други думи, той може да схване по-висшите духовни идеи, само когато ги снижи до своето собствено ниво. Може да улови абстрактните идеи, само когато ги направи конкретни. Това е религията на масите по целия свят. Те вярват в Бог, който е напълно отделен от тях и е като велик крал или всемогъщ монарх. В същото време хората Го правят по-чист от монарсите по земята, придават му всички добри качества и премахват лошите от Него. Сякаш някога е било възможно доброто да съществува без злото; сякаш може да съществува някаква идея за светлината, без идеята за тъмнината!

Най-голямата трудност при всички дуалистични теории се състои в следното: как е възможно да съществува справедлив и милостив Бог, хранилище на безкрайно количество от добри качества, когато има толкова много злини по света? Този въпрос е възниквал във всички дуалистични религии, но индусите никога не са изобретили някой подобен на Сатаната, за да отговорят на него. Те единодушно са прехвърлили вината върху човека и за тях е било лесно да на правят това. Защо? Защото, както току-що ви казах, те не са вярвали, че душите са създадени от нищото. В този живот виждаме, че ние можем да моделираме и формираме своето бъдеще; всеки един от нас, всеки ден, се опитва да оформи утрешния ден; утре ще определим съдбата на следващия ден и така нататък. Съвсем логично е това разсъждение да може да бъде приложено и в обратна посока. Ако ние, чрез нашите собствени действия, можем да придаваме форма на собствената си съдба, защо да не приложим същото правило и спрямо миналото? Ако в една безкрайна верига определен брой брънки се повтарят на определени разстояния и ако една от тези групи бъде обяснена, ние можем да обясним и цялата верига. По този начин ако в безкрайното време можем да отрежем една част, да я обясним и разберем, и ако е вярно, че природата е еднородна, същото обяснение би трябвало да може да се приложи и за цялата верига от времето. Ако е истина, че ние сами създаваме собствената си съдба в този кратък отрязък от време и че всичко, както го виждаме сега, трябва да има своя причина – трябва също да бъде истина, че това което сме сега е следствие на цялото ни минало; и следователно, не е необходима друга личност освен самия човек, която да формира съдбата на човечеството. Злините които съществуват в света, не са причинени от някой друг, а от нас самите. Ние сме причинили цялото това зло; и точно както непрестанно виждаме нещастието, което е резултат на лошите постъпки, така можем да видим също, че голяма част от съществуващото нещастие в света е следствие на миналите лоши дела на човека. Затова според тази теория, отговорен е единствено човекът. Няма защо да виним Бог. Той, вечно-милостивият Отец, изобщо няма вина. “Ще пожънем това, което посеем.”

Дуалистическите секти в Индия са големи вегетарианци, големи застъпници на ненасилието над животните. Но тяхната идея е съвсем различна от тази на будистите в това отношение. Ако попитате един будист: “Защо проповядваш против убиването на животни?” той ще отговори, “Ние нямаме право да отнемаме ничий живот.” А ако попитате един дуалист, “Защо не убиваш животни?” той отвръща, “Защото те са на Бог.” Затова дуалистът казва, че това “аз и мое” трябва да бъде прилагано спрямо Бог и единствено спрямо Него; Той е единственият “аз” и всичко е Негово. Когато човек е достигнал до състоянието, в което той повече няма “аз и мое,” когато всичко негово е отдадено на Бог, когато обича всяко същество и е готов дори да пожертва живота си за едно животно, без каквото и да е желание за награда, тогава неговото сърце ще бъде пречистено, когато сърцето стане чисто, в него ще дойде любовта към Бог. Бог е единственият притегателен център за всяка душа и дуалистът казва: Ако една игла е покрита с кал, тя няма да бъде привлечена към магнита, но веднага щом калта бъде измита, тя ще бъде привлечена.” Бог е магнитът, човешката душа е иглата, а нейните лоши постъпки са калта и прахта, които я покриват. Веднага щом душата стане чиста, по силата на естественото привличане тя ще отиде при Бог и ще остане с Него завинаги, но (според дуалистите) ще остане вечно отделна от него. Тази отделна душа може да приеме каквато и да е форма, ако пожелае; способна е да получи сто тела или да не притежава нито едно, ако поиска. Тя става почти всемогъща, с изключение на това, че не може да създава; защото тази сила принадлежи единствено на Бог. Никой - колкото и да е съвършен - не може да управлява делата на вселената; тази работа се пада единствено на Бог. Но всички души, когато достигнат съвършенството, стават щастливи за винаги и живеят вечно с Бог. Това е дуалистическата позиция.

Дуалистите проповядват и една друга идея. Те възразяват срещу това човек да се моли на Бог така: “Господи, дай ми това, дай ми онова,” и мислят, че това не трябва да бъде правено. Ако човек иска някакъв материален дар, той трябва да го поиска от по-низши същества; за временните неща се моли на някой от тези богове, ангели или съвършени същества. Но Бог трябва единствено да бъде обичан. Смята се за почти богохулство да се молиш на Бог: “Боже, дай ми това, дай ми онова.” Следователно според дуалистите, човек рано или късно ще получи всичко, което желае, ако се моли на някой от тези (по-низшите) богове; но ако иска спасение, той трябва да боготвори Господ. Това е религията на мнозинството от хората в Индия.

Истинската Веданта започва с онези, които са известни като квалифицираните недуалисти². Те твърдят, че следствието никога не е по-различно от причината; следствието е само причината възпроизведена в друга форма. Ако вселената е следствието, а Бог е причината, то тогава тя трябва да е Самият Бог – не може да бъде нищо друго. Те започват с твърдението, че Бог е едновременно и действената, и материалната причина на вселената; Господ е създателят, както е и материалът, от който природата е обективизирана. Думата “сътворение” от вашия език няма еквивалент на санскритски, тъй като няма нито една секта в Индия, която да вярва в сътворението по начина, по който то се разбира на Запад – като нещо, идващо от нищо. Изглежда че по едно време е имало малцина, които са хранели някаква подобна идея, но те скоро са замълчали. Не знам за никоя секта от настоящето, която да вярва в това. Това, което ние имаме в предвид под сътворение, е обективизирането на онова, което вече е съществувало. Според тези ведантини, цялата вселена е Самият Бог. Той е материалът на вселената. Ние четем във Ведите, “Както Урнанабхи (паякът) изплита своята паяжина с нишка от своето собствено тяло... така и цялата вселена е произлязла от това Същество.”

Ако следствието представлява възпроизведената причина, въпросът е: “Как тази материална, нечувстваща и неинтелигентна природа е била създадена от Бог, който не е материален, а е вечният разум? Как, ако причината е чиста и съвършена, следствието може да бъде напълно различно?” Какво казват квалифицираните недуалисти? Тяхната теория е много странна. Те казват, че тези три битиета – Бог, природата и душата, са едно. Бог е Душата, а душите и природата са тялото на Бог. Точно както аз имам тяло и душа, така и цялата вселена и душите са тялото на Бог, а Бог е Душата на душите. По този начин Бог е материалната причина на вселената. Тялото може да се промени – то може да бъде младо или старо, силно или слабо, но това въобще не повлиява душата. Все същото вечно битие се проявява чрез тялото. Телата идват и си заминават, но душата не се променя. По този начин цялата вселена е тялото на Бог, и в този смисъл, е Бог. Но промените във вселената не влияят на Бог. Той създава вселената от този материал, а в края на един цикъл Неговото тяло става все по-фино - то се свива; в началото на следващия цикъл то отново се разширява и от него еволюират различните светове.

И дуалистите, и квалифицираните недуалисти допускат, че душата по своята природа е чиста, но поради собствените си действия става нечиста. Квалифицираните недуалисти изразяват това по един по-красив начин отколкото дуалистите като казват, че съвършенството и чистотата на душата “се свиват” и после отново се проявяват и това, което ние винаги се опитваме да направим, е да проявим отново разума, чистотата и силата, които са присъщи на душата. Душите притежават безкрайно множество от качества, с изключение на всемогъществото и всезнанието. Всяка лоша постъпка “съкращава” природата на душата, а всяко добро дело я разширява, а всички души са части от Бог. “Както от пламтящия огън изскачат милиони искри, които имат една и съща природа, така и от това Безкрайно Същество, Бог, са възникнали тези души.” Всеки има една и съща цел. Богът на квалифицираните недуалисти е също и Личностен Бог, Той е съкровищница, пълна с едно безкрайно количество от святи качества, с тази разлика (по отношение на дуалистите), че Той прониква всичко във вселената. Той е вътрешно присъщ на всичко и е навсякъде; и когато писанията казват, че Бог е всичко, това означава, че Бог е прониквал всичко - не че Той е станал стена, а че Той е в стената. Няма нито една частица, нито един атом във вселената, където Той да не се намира. Всички души са ограничени; те не са вездесъщи. И когато техните сили нараснат и те станат съвършени, за тях няма повече раждане и смърт; те живеят с Бог завинаги.

Сега стигаме до адвайтизма, последното и както ние смятаме, най-красивото цвете на философията и религията, което някоя страна някога е създавала, където човешката мисъл достига до най-висшето си изражение и дори излиза отвъд загадката, която изглежда непроницаема. Това е недуалистичния ведантизъм. Той е твърде непонятен и възвишен, за да бъде религия на масите. Дори в Индия, където се е зародил и е властвал през последните три хиляди години, той не е успял да се разпространи сред масите. Докато продължаваме нататък ще видим, че дори за най-дълбокомисления мъж или жена от която и да било страна е трудно да разбере адвайтизма. Ние сме направили себе си толкова слаби; направили сме се толкова низши. Може и да имаме големи претенции, но обикновено винаги искаме да се осланяме на някой друг. Ние сме като малки слаби растения, които винаги се нуждаят от подкрепа. Колко много пъти от мен са искали “удобна религия!” Много малко хора търсят истината, още по-малко се осмеляват да научат истината, а съвсем малко смеят да я следват в нейните практически аспекти. Но вината не е на хората; всичко това е слабост на ума. Всяка нова мисъл, особено онези от висш тип, създава безпокойство и сякаш се опитва да прокара нов канал в мозъчната материя, а това разстройва системата и изважда хората от равновесие. Те са свикнали с определени обстоятелства и трябва да преодоляват огромна маса от древни предразсъдъци – наследствени предразсъдъци, класови предразсъдъци, граждански и държавни предразсъдъци и освен всичко това, огромната маса от предразсъдъци присъщи на всяко човешко същество. И все пак има някои храбри души в света, които се осмеляват да разберат и приемат истината и които се осмеляват да я следват до край.

Какво заявява адвайтинът? Той казва, че ако има Бог, Той трябва да бъде едновременно и материалната, и действената причина на вселената. Той е не само творецът, но Той е и творението. Самият Той е тази вселена. Как е възможно това? Бог, чистият, духът - да е станал вселената? Да; това е очевидно. Това което всички невежи хора виждат като вселената, не съществува в действителност. Какво представлявате вие, аз, или всички тези неща, които виждаме? Това е само една самохипноза; съществува само едно Битие - Безкрайният и Вечно-блаженият. В това Битие ние сънуваме всички тези разнообразни сънища. Атман е отвъд всичко, Той е Безкрайният - отвъд познатото, отвъд познаваемото; във и чрез Него ние виждаме вселената. Той е единствената Реалност. Той е тази маса; Той е публиката пред мен; Той е стената; той е всичко, но минус името и формата. Премахнете формата на масата, премахнете и името; това което остава е Той. Всъщност ведантинът не Го нарича Той или Тя – тези понятия са измислици и заблуди на човешкия ум – душата няма пол. Хората които са под действието на илюзията и са станали като животните, виждат жени или мъже; живите богове не виждат мъже и жени. Как може тези които са отвъд всичко, да имат някаква идея за пол? Всеки и всичко е Атман – Азът – безполовият, чистият, вечно-святият. Името, формата и тялото е онова, което е материално и създава всички разграничения. Ако премахнете тези две разграничения, името и формата - цялата вселена става едно; няма две, а едно навсякъде. Вие и аз сме едно. Няма нито природа, нито Бог, нито вселена, а само това Безкрайно Битие, от което е създадено всичко чрез името и формата. Как да познаем Знаещия? Той не може да бъде познат. Вие можете единствено да отразите себе си. По същия начин и цялата вселена е отражението на това Вечно Същество, Атман, и като отражение пада върху добри и лоши отразители, поради което се получават добри или лоши изображения. Така в убиеца лош е отразителят, а не Азът. В светеца отразителят е чист. Азът – Атман – е по своята природа чист. Той е един и същ, единното Битие на вселената, което се отразява както от най-низшия червей, така и от най-съвършеното същество. Цялата вселена е едно Единство, едно Битие - физически, ментално, морално и духовно. Ние гледаме това единствено Битие в различни форми, създаващо всички тези образи върху Себе си. На съществото, което е ограничило себе си до състоянието на човек, То изглежда като света на човека. На съществото, което се намира на по-високо ниво на съществуване, То може да изглежда като рая. Съществува само една душа във вселената, а не две. Тя нито идва, нито си заминава. Тя не е нито родена, нито умира, нито пък се преражда. Как може То да умре? Къде би отишло? Всички тези небеса, земи и всички тези места са празни фантазии на ума. Те не съществуват, никога в миналото не са съществували, нито някога ще съществуват в бъдещето.

Аз съм вездесъщ и вечен. Къде мога да отида? Къде не се намирам вече? Аз чета тази книга на природата. Прочитам и прелиствам страница след страница и един след друг изчезват сънищата на живота. Друга страница от живота е обърната; сън след сън на живота идват и си заминават, търкаляйки се един след друг, и когато свърша с четенето, оставям всичко, захвърлям книгата и заставам настрана – тогава всичко свършва. Какво проповядва адвайтинът? Той детронира всички богове, които са съществували или някога ще съществуват във вселената и поставя на този трон Аза на човека, Атман, който е по-висок от слънцето и луната, и даже от небесата, по-велик дори и от тази велика вселена. Никакви книги, никакви писания, никакви науки, никога не могат да си въобразят величието на Аза, който само изглежда като човек - най-великият Бог, който някога е бил, единственият Бог който някога е съществувал, съществува или ще съществува. Следователно, аз не трябва да боготворя никого другиго освен самия себе си. “Аз боготворя своя Аз,” казва адвайтинът. На кого другиго да се покланям? Приветствам своя Аз. От кого другиго да търся помощ? Кой може да помогне на мен, Безкрайното Същество на вселената? Това са глупави сънища, халюцинации; някога някой помогнал ли е на друг? Не. Навсякъде където видите слаб човек, дуалист, който плаче и ридае за помощ отгоре, от небесата, това е защото той не знае, че небесата са в него. Той иска помощ от небесата и помощта идва. Виждаме, че тя идва; но тя идва отвътре, от него самия, а той мисли, че идва отвън. Понякога болен човек, който лежи в леглото си може да чуе почукване по вратата. Той става и отваря, но вижда, че там няма никой. После се връща в леглото си и отново чува почукване. Става и пак отваря. Няма никой. Накрая открива, че това са били ударите на собственото му сърце, които той е вземал за чукане по вратата. По същият начин човекът, след своето безсмислено търсене на различни богове извън себе си, завършва кръга, и се връща обратно до точката, от която е започнал – човешката душа – и открива че Бог, който той е търсел по планини и долини, във всяко поточе, във всеки храм, в църквите и небесата, този Бог който той си е представял като седящ на небето и управляващ света, е неговият собствен Аз. Никой освен Мен не е бил Бог, а този малък аз никога не е съществувал.

И все пак, как този съвършен Бог е бил заблуден? Никога не е бил. Как може един съвършен Бог да бъде заблуден? Той никога не е сънувал. Истината никога не сънува. Самият въпрос откъде е възникнала тази илюзия, е абсурден. Илюзията възниква единствено от илюзията. Тя няма да съществува веднага щом истината бъде видяна. Илюзията винаги лежи върху илюзия; тя никога не почива върху Бог, Истината, Атман. Вие никога не сте в илюзия. Появява се един облак; идва друг и го избутва настрани, заемайки мястото му. Идва трети и избутва втория. Както в безкрайното синьо небе, облаци в различни нюанси и цветове идват, остават за кратко и изчезват, оставяйки същата вечна синева, такива сте и вие - вечно чисти, вечно съвършени. Вие сте същинските Богове на вселената; и още повече – не съществуват дори двама – има само Едно. Грешка е да се казва, “ти и аз”; кажете “аз”. Аз съм този който яде с милиони усти; как мога да бъда гладен? Аз съм този, който работи с безброй много ръце; как мога да бъда неактивен? Аз съм този, който живее живота на цялата вселена; къде е смъртта за мен? Аз съм отвъд целия живот, отвъд всяка смърт. Къде да търся свобода? Аз съм свободен по своята природа. Кой може да ме обвърже – мен, Богът на вселената? Писанията на света са само като малки географски карти, опитващи се да очертаят моето величие, който съм единственото битие във вселената. Затова какво са тези книги за мен? Така говори адвайтинът.

“Узнай истината и моментално ще станеш свободен.” Тогава цялата тъмнина ще изчезне. Когато човек е видял себе си като едно с Безкрайното Същество на вселената, когато всяко разделение е изчезнало, когато всички мъже, жени, богове и ангели, животни и растения, и цялата вселена се е разтворила в това Единство, тогава всеки страх изчезва. Мога ли аз да нараня себе си? Мога ли да убия себе си? Мога ли да навредя на себе си? От кого да се страхувам? Можете ли да се страхувате от самите себе си? Тогава всяка мъка ще изчезне. Какво може да ми причини мъка? Аз съм Единното Битие на вселената. Тогава всяка завист ще изчезне; на кого ще мога да завиждам? На себе си? Всички лоши чувства ще изчезнат. Срещу кого ще мога да имам лошо чувство? Срещу себе си? Няма никой във вселената освен мен. И този, казва ведантинът, е единственият път към Познанието. Убийте това разделение, убийте суеверието, че има много. “Онзи който в този свят на многообразие вижда Единия, онзи който в тази неодушевена маса вижда Съзнателното Същество, онзи който в този свят на сенки улови Реалността, на него принадлежи вечният мир, на никой друг, на никой друг.”

Това са основните моменти на трите нива, през които е преминала индуистката религиозна мисъл по отношение на Бог. Ние видяхме, че тя е започнала с Личностния, свръх-космичен Бог. Преминала е от външното към вътрешното космично тяло², към Бога вътрешно присъщ на вселената и е завършила с идентифицирането на самата Душа с Бог, превръщайки нея в единицата на всички многообразни проявления на вселената. Този етап е последната дума на Ведите. Целият процес започва с дуализма, преминава през квалифицирания монизъм (недуализма) и завършва със съвършения монизъм. Знаем, че много малко хора в света могат да достигнат до края, или дори само да се осмелят да повярват в това, а още по-малко дръзват да действат според тези идеи. И все пак разбираме, че в тях лежи обяснението на цялата етика, на целия морал и на цялата духовност във вселената. Защо всеки един казва: “Прави добро на другите?” Защо всички велики хора са учели на братството на човечеството, а още по-великите – на братство между всички същества? Защото - независимо дали те са осъзнавали това или не – зад всичко това, през всички техни ирационални и лични предразсъдъци, е надничала вечната светлина на Аза, отричаща разделението и множествеността и отстояваща Единството на цялата вселена.

От друга страна, тази последна дума (Адвайтизмът) ни е дала една вселена, която чрез сетивата ние виждаме като материя, чрез интелекта като души, а чрез духа – като Бог. За човека, който покрива себе си с различни воали - такива които светът нарича порочност и зло - тази вселена ще се е изменила и станала едно грозно и ужасно място; за онзи който търси удоволствия, тя ще промени своя облик и ще се превърне в рай, а за съвършения човек всичко това ще изчезне и ще се превърне в неговия собствен Аз.

По начина по който обществото съществува в настоящето, тези три нива са необходими за него; едното от тях не отрича другото, а е просто завършекът на другото. Адвайтинът или квалифицираният адвайтин не казват, че дуализмът е погрешен - той е правилен възглед, но е по-низш етап. Той също е път към истината; затова, нека всеки работи според собственото си виждане за вселената, според собствените си идеи. Не наранявайте никого, не отричайте възгледите на никого; вземете човека от мястото, на което се намира той и ако можете, подайте му ръка за помощ и го поставете на по-високо ниво, но не наранявайте и не разрушавайте. С течение на времето всички ще достигнат до истината. “Когато всички желания на сърцето бъдат победени, тогава същият този смъртен ще стане безсмъртен” – тогава същият този човек ще стане Бог.

Петнадесета глава
Атман: Неговото робство и свобода
(Произнесено в Америка)

Според философията на Адвайта, във вселената съществува само едно истинско нещо, което тя нарича Брахман¹; всичко останало е нереално, проявено и произведено от Брахман чрез силата на Майа. Да достигнем отново до Брахман е целта на човека. Всеки един от нас е този Брахман или Реалност, плюс Майа. Ако можем да се освободим от Майа или невежеството, ние ще станем онова, което сме в действителност. Според тази философия, всеки човек се състои от три части: тялото, вътрешния орган или ума, и онова, което се нарича Атман - Азът - и се намира зад тях. Тялото е външната, а умът вътрешната обвивка на Атман и Той е този, който действително възприема и се наслаждава, Той е съществото, което изработва тялото посредством вътрешния орган - ума.

Атман е единственото битие в човешкото тяло, което е нематериално. И защото е нематериално, то не може да бъде комбинация, а понеже не е комбинация, не се подчинява на законите за причина и следствие и поради това е безсмъртно. Това което е безсмъртно, не може да има начало, тъй като всичко което има начало, трябва да има край. От всичко казано следва още, че той трябва да е безформен, понеже не може да съществува някаква форма без материя. Всяко нещо което има форма, трябва да има начало и край. Никой от нас не е виждал форма, която не е имала начало и няма да има край. Всяка форма произлиза от определена комбинация на сила и материя. Този стол има специфична форма, или с други думи върху определено количество материя е въздействало определено количество сила и я е накарало да приеме тази определена форма. Формата е резултат от комбинация на материя и сила. Едно съчетание не може да бъде вечно; трябва да дойде време, когато то ще се разложи. Затова всички форми имат начало и край. Но Азът който няма форма, не може да бъде обвързан от закона за началото и края. Той съществува за вечни времена; точно както времето е вечно, така и Азът на човек е вечен. Второ, той трябва да е всепроникващ. Единствено формата е обусловена и ограничена от пространството; това което е безформено, не може да бъде затворено в него. Затова според Адвайта Веданта, Азът - Атман във вас, във всеки един - е вездесъщ. В този момент вие сте точно толкова в слънцето, колкото и вътре в тази земя, колкото в Англия, толкова и в Америка. Азът действа чрез ума и тялото и където се намират те, там неговото действие е видимо.

Всяко действие което извършваме, всяка мисъл която помисляме, създава впечатление в ума, наречено на санскритски Самскара, а крайната сума от тези впечатления се превръща в една огромната сила, която наричаме “характер”. Характерът на един човек е онова, което той сам е създал за себе си; той е резултатът от умствените и физическите действия, които всеки е извършил през живота си. Общият сбор от всички Самскари е онази сила, която придава посоката на душата след като човек умре. Умира някой; тялото му се разпада и разлага на съставните си елементи; но Самскарите остават като се “прилепват” към ума, който, тъй като е съставен от фин материал не се разлага, защото колкото по-фин е един материал, толкова по-устойчив е той. Но с течение на времето умът също се разпада, а точно към това се стремим ние. В тази връзка най-подходящата илюстрация, която ми идва наум, е тази за вихрушката. Различни потоци въздух идващи от различни посоки се срещат в една точка, обединяват се и започват да се въртят; докато се въртят, те формират едно тяло от прах и всмукват парчета хартия, сламки, и т.н. на определено място, само за да ги пуснат на друго място; така те продължават да се въртят, издигайки се и формирайки тела от материалите, които намират пред себе си. По същия начин и силите, наречени Прана на санскритски, се събират на едно място, образуват тяло и ум от материята и продължават да се движат, докато тялото падне, след което издигат други материали и формират друго тяло, а когато и то падне, създават ново – и така този процес продължава. Силата не може да пътува без материя. Затова когато тялото отпадне, умственото вещество остава, а Прана под формата на Самскари въздейства върху него; след това тя (заедно с ума) достига до друго място, издига нова вихрушка от нови материали и започва друго движение; и така Прана пътува от място на място, докато не бъде изразходена; тогава тя (както и умът, с когото Прана е във взаимодействие) отпада и спира да съществува. И така, когато умът спре да съществува, когато окончателно се разпадне на парчета без да оставя никаква Самскара, ние ще бъдем напълно свободни, а дотогава се намираме в робство; дотогава Атман ще бъде покрит от вихрушката на ума, въобразявайки си че се мести от място на място. Когато вихрушката падне, Атман открива, че Той е всепроникващ. Може да отиде където пожелае и е способен да създаде колкото поиска умове и тела; но преди този момент, Той може да се движи само с вихрушката. Тази свобода е целта, към която ние всички вървим.

Представете си, че в тази стая има една топка, че всеки от нас има дървен чук и започнем да удряме топката, нанасяйки й стотици удари, запращайки я от една точка в друга, докато накрая тя не излети през вратата. С каква сила и в каква посока ще излезе топката? Това ще бъде определено от силите, които са въздействали върху нея в стаята. Всеки отделен удар, който тя е получила, ще окаже своето въздействие върху нея. Всяко от нашите действия, умствени или физически, е такъв удар. Човешкият ум е топка, която бива удряна постоянно. Ние сме непрестанно запращани насам-натам в стаята на света, и нашето преминаване извън нея се предопределя от силата на тези удари. Във всеки един случай, скоростта и посоката на топката се определя от ударите, които тя е получила; по този начин и всички наши действия в този свят ще предопределят следващия ни живот. Следователно, нашият сегашен живот е резултат от миналото ни. Ето един пример: да предположим, че ви дам един безкраен синджир, в който последователно се редуват една бяла и една черна халка, без начало и без край; нека предположим също, че ви попитам за природата на този синджир. Първоначално вие ще изпитате трудност да я определите, тъй като двата му края свършват в безкрайността, но постепенно ще разберете, че това е синджир. Скоро ще откриете също, че тази безкрайна верига е повторение на два вида халки, черна и бяла - и че те са умножени безброй пъти и са станали цяла верига. Ако познаете природата на една от тези брънки, вие узнавате природата на цялата верига, защото тя представлява съвършено повторение. Всички наши животи, миналите, настоящият и бъдещите, формират една верига, без начало и без край, всяка халка от която е един живот, с два края, раждане и смърт. Това което сме ние и онова, което правим тук се повтаря отново и отново, но с малки вариации. Затова ако познаем тези две брънки, ние ще знаем всички пътища, по които ще трябва да преминем в този свят. Така виждаме, че нашето преминаване през света е било точно предопределено от предишните ни преминавания. Ние сме тук поради своите собствени действия. Също както излизаме от света с общата сума от настоящите си действия, влизаме тук заедно с общия сбор от миналите си действия, които са заедно с нас; това което ни изкарва навън, е съвсем същото нещо, което ни вкарва вътре. Какво ни довежда тук? Нашите минали действия. Какво ни извежда навън? Постъпките ни извършени тук - така продължаваме отново и отново. Както гъсеницата, която с нишката отделяна от устата си изприда своя пашкул и накрая открива себе си хваната вътре в него, така и ние сме обвързали себе си чрез своите действия, хвърлили сме мрежата на собствените си действия върху себе си. Пуснали сме в ход закона за причинността и откриваме колко е трудно да излезем извън него. Задвижили сме колелото и сме премазвани от него. По този начин философията на Веданта учи, че ние сме неизменно обвързани от своите действия, добри или лоши.

Атман никога не идва, нито си заминава, никога не се ражда, нито умира. Природата е тази, която се движи пред него, а отражението от това движение пада отгоре му; и Атман мисли, че той се движи, а не природата. Докато го прави, той е в робство; но когато открие, че никога не се движи и е вездесъщ - тогава идва свободата. Когато Атман е в робство, той се нарича Джива (въплътената душа). Затова когато се казва, че Атман идва и си заминава, това се прави само за удобство и по-лесно разбиране, точно както при изучаването на астрономия вие приемате за удобство, че слънцето се движи около земята, въпреки че това не е вярно. И така Джива, душата², се издига на по-висши нива или слиза до по-низши. Това е добре познатият закон за превъплъщението; това е законът, който обвързва творението.

Хората в тази страна смятат, че е ужасно човекът да се е появил от животното. Но защо? Каква ще бъде съдбата на тези милиони животни? Те нищо ли не представляват? Ако ние имаме душа, по същия начин имат и те, но ако те нямат – ние също нямаме. Абсурдно е да се казва, че единствено човекът има душа, но не и животните. Виждал съм хора по-лоши и от животни.

Човешката душа пребивава в по-низши и по-висши тела, мигрирайки от едно ниво на друго, в зависимост от своите Самскари или впечатления, но тя може да достигне свобода единствено в най-висшата форма на човека. Неговата форма стои по-високо дори от тази на ангелите - тя е по-нагоре от всички форми; човекът е най-висшето същество в творението, защото той може да достигне свобода.

Тази вселена е била в Брахман. Била е проектирана извън Него и се движи непрестанно, за да се върне към източника, от който е произлязла, както електричеството излиза от динамото, преминава по веригата и се връща обратно в него. Същият е и случаят с душата. Проектирана и обективизирана от Брахман, тя преминава през всички видове растителни и животински форми, и накрая влиза в човешка форма, а човекът е най-близо до Брахман. Да се върнем обратно при Брахман, от който сме били обективизирани, е голямата борба на живота. Дали хората осъзнават това, или не, няма значение. Каквото и движение да видим във вселената - усилията и борбите на минералите, растенията или животните – то представлява стремеж за завръщане към центъра и постигане на покой. Съществувало е равновесие и то е било нарушено; и всички частици, атоми и молекули се борят да открият отново своя изгубен баланс. В този стремеж те се комбинират и прекомбинират, давайки начало на всеки един удивителен феномен в природата. Всички борби и съревнования в животинския и растителния свят, както и навсякъде другаде, всички социални борби и войни, са просто израз на тази вечна борба за завръщане към равновесието.

Движението от раждане към смърт и от смърт към раждане или това пътуване се нарича на санскритски Самсара и буквално означава кръга на живота и смъртта. Преминавайки през този кръг, цялото творение рано или късно ще стане свободно. Може да бъде зададен въпросът: Ако всички ние ще достигнем свободата, тогава защо трябва да се борим, за да я постигнем? Вярно е, че всяко същество ще бъде свободно рано или късно; никой няма да бъде изгубен. Нищо не може да бъде унищожено; всичко трябва да израсне. Но ако това е така, какъв е смисълът да се борим? На първо място, борбата е единственото средство, което може да ни доведе до центъра, а на второ, ние не знаем защо се борим. Но трябва. “Сред хиляди хора само някои са будни за идеята, че ще бъдат свободни.” Мнозинството от хората са доволни от материалните неща, но има някои, които се пробуждат и искат да се завърнат обратно, защото са играли тази игра, тук долу, достатъчно дълго. Те се борят съзнателно, докато останалите го правят несъзнателно.

Алфата и омегата на Веданта-философията е “отказването от света,” отказването от неистинското и приемането на истинското. Онези които са запленени от света може да попитат: “Защо трябва да се опитаме да излезем от него, за да се върнем до центъра? Ако предположим, че всички ние сме дошли от Бог, но намираме този свят за приятен и хубав; тогава защо по-скоро да не се опитаме да получим повече и повече от света? Защо трябва да се опитаме да излезем от него?” Те казват, погледнете чудния напредък, който светът реализира непрекъснато, какъв лукс създава той. Това е много приятно. Защо да изоставяме всичко това и да трябва да се стремим към нещо друго? Отговорът е, че светът със сигурност ще умре, ще се разпадне на парчета и че ние сме изпитвали тези удоволствия много пъти. Аз съм бил тук и съм ви говорил много пъти преди. И много пъти това пак ще се повтори. Душите никога не са били различни, само телата непрестанно са се разлагали и са се връщали. И второ, тези неща се случват периодично. Да предположим, че тук има три или четири зарчета, и когато ги хвърлим, едното пада на пет, другото на четири, следващото на три и последното на две. Ако продължавате да хвърляте, трябва да дойде време, когато същите тези числа отново ще се паднат. Продължавайте да хвърляте и няма значение колко дълъг ще бъде интервалът - същите числа трябва да дойдат пак. Не може да се каже след колко хвърляния те ще се паднат отново; това е законът на случайността. Така е и с душите и техните взаимоотношения. Колкото и далечни да са тези времена, същите комбинации и тяхното разпадане ще се случват пак и пак. Същото раждане, ядене и пиене - а след това смърт – се повтарят отново и отново. Има хора, които никога не откриват нищо по-висше от удоволствията на този свят, но онези които искат да се реят нависоко виждат, че тези удоволствия никога не са целта, а се случват само по пътя.

Всяка форма, започвайки от малкия червей и завършвайки с човека, е – нека го кажем така – като една от кабините на Чикагското виенско колело, което се движи непрестанно, но обитателите му се сменят. Един човек се качва в една кабина, движи се с колелото и излиза. А колелото се върти и върти. Една душа влиза в една форма, живее в нея за известно време, после я напуска и отива в друга, след което отново излиза и отива в трета. Така тя се върти непрестанно в кръг, докато не излезе от колелото и не стане свободна.

Във всеки век и във всяка страна е била известна удивителната способност за отгатване на миналото и бъдещето на човек. Обяснението за това е, че докато Атман се намира вътре във владението на причинността – въпреки че неговата вътрешно присъща свобода не е напълно загубена и може да се опитва да се прояви, дори до такава степен, че да изведе душата извън причинно-следствената верига, както в случая с хората, които постигат освобождение – неговите действия са повлияни в голяма степен от закона за причинността и това дава възможността на хора притежаващи развита интуиция да проследят поредицата от следствия и така да отгатнат миналото и да предскажат бъдещето.

Докато съществува някакво желание или нужда, това е сигурен знак за несъвършенство. Едно съвършено, свободно същество не може да има никакво желание. Бог не може да има нужда от нищо. Ако желае, Той не би бил Бог. Щеше да е несъвършен. Затова всички приказки за Бог, който желаел това или онова, който се ядосвал или бил доволен, са бебешки приказки и не означават нищо. Затова всички учители учат: “Не желай нищо, откажи се от всички желания и бъди съвършено удовлетворен.”

Едно дете идва на света без зъби и пълзейки - старият човек също си отива без зъби и пълзейки. Двете крайности са сходни, но първата няма опита на цял един живот зад себе си, докато другата е преминала през всичко това. Когато вибрациите на етера са много ниски, ние не виждаме светлина и е тъмно; когато са много високи, резултатът е също тъмнина. Обикновено крайностите изглеждат еднакви, въпреки че едната е толкова далеч от другата, колкото и полюсите на земята. Стената няма желания, както и съвършеният човек. Но стената не е достатъчно съзнателна, за да желае, докато за съвършения човек не съществува нищо, което той да пожелае. В света има идиоти, които нямат желания, защото техните мозъци не са нормални. В същото време, най-висшето (духовно) състояние е това, в което не изпитваме желания - двете са противоположните полюси на едно и също битие. Едното е близо до животните, а другото – до Бог.

Шестнадесета глава