Джнана Йога

Реализацията

(Произнесено в Лондон, 29 октомври 1896г.)

Ще ви прочета нещо от една от Упанишадите. Тя се нарича Катха Упанишад. Някои от вас може би са чели превода на Сър Едуин Арнолд, наречен “Тайната на смъртта.” В нашата предишна лекция видяхме как изследването, което започва с възникването на света и сътворението на вселената, не успява да намери задоволителен отговор навън и как то се обръща навътре. Катха Упанишад разглежда тази идея психологически, търсейки отговори за вътрешната природа на човека. Първият зададен от нея въпрос е: Кой е създал външния свят и как той е започнал да съществува. Следващият е: Кое е онова в човека, което го кара да живее, да се движи и какво става с това, когато той умре? Първите философи са изучили материалната субстанция и са се опитали да достигнат докрай чрез нея. Най-доброто което те са могли да направят, е да открият личностен владетел на вселената, едно безкрайно велико човешко същество, но в крайна сметка само човешко същество. Това обаче, не можело да бъде цялостна истина; в най-добрия случай можело да бъде само частична истина. Ние виждаме тази вселена от гледната точка на човешки същества и нашият Бог е нашето човешко обяснение на вселената.

Да предположим, че кравата беше философ и притежаваше религия – тя щеше да има една кравешка вселена и кравешко решение на проблема и за нея не би било възможно да види нашия Бог. Да предположим, че котките станеха философи, те биха виждали котешка вселена и биха имали котешко решение на въпроса за вселената и котка, която да я управлява. Така виждаме, че нашето обяснение на вселената не е цялостното решение. Нито пък нашите понятия покриват и обхващат цялата вселена. Би било голяма грешка да заемем тази крайно егоистична позиция, което човекът е склонен да прави. Такова едно решение на универсалния проблем, до което можем да достигнем в резултат на усилията ни насочени навън, се изправя пред следната трудност, а именно, че на първо място вселената която виждаме, е нашата собствена специфична вселена, нашият личен поглед върху Реалността. А тази Реалност ние не можем да видим чрез сетивата; не можем да Я проумеем. Познаваме вселената единствено от гледна точка на съществата с пет сетива. Представете си, че придобием и друго сетиво – тогава цялата вселена щеше да се промени за нас. Да предположим, че имахме сетиво за магнитните вълни – тогава би било много вероятно да открием милиони, милиони съществуващи сили, които в момента не познаваме и за които нямаме сетиво или чувство в настоящето. Нашите сетива са ограничени, наистина много ограничени; и вътре в тези ограничения съществува онова, което наричаме наша вселена; а нашият Бог е обяснението на тази вселена, но това не може да бъде решението на целия проблем. Човекът обаче не може да спре тук. Той е мислещо същество и иска да намери обяснение, което да е всеобхватно и за всички вселени. Той иска да види свят, който едновременно е свят на хората, на боговете и всички възможни същества, да намери решение, което би обяснило всички феномени.

Виждаме, че трябва да открием онази вселена, която включва в себе си всички вселени; трябва да намерим нещо, което само по себе си да бъде материалът, който пронизва всички различни нива на съществуване, независимо дали го възприемаме чрез сетивата си или не. Ако бяхме способни да открием нещо, за което да знаем, че е общо качество както на по-низшите, така и на по-висшите светове, тогава нашият проблем би бил решен. Дори ако само по силата на чистата логика можехме да разберем, че цялото битие трябва да има една обща база, тогава проблемът ни би се приближил до някакъв вид разрешение; но това решение със сигурност не би могло да бъде достигнато единствено чрез света, който познаваме и виждаме, защото той е само един частичен поглед върху цялото. Тогава нашата единствена надежда е да проникнем по-дълбоко. Ранните мислители открили, че колкото повече се отдалечавали те от центъра, толкова по-забележими били вариациите и разграниченията; а колкото повече се приближавали към него, толкова по-близо били до единството. Колкото сме по-близо до центъра на една окръжност, толкова по-близо се намираме до общата точка, където се срещат всички радиуси; а колкото сме по-далеч от него, толкова повече се отдалечава нашият радиус от другите. Външният свят е далеч от центъра и затова няма обща почва в него, на която всички феномени на битието могат да се срещнат. В най-добрия случай, външният свят е само част от всички феномени. Но има и други части, менталната, моралната, интелектуалната – или различните нива на съществуването – и да вземем само една от тях опитвайки се да намерим решение за цялото единствено чрез нея е просто невъзможно. Следователно, на първо място ние трябва да намерим някакъв център, от който да започват всички други нива на съществуване и трябва да се опитаме да намерим решението като застанем в него. Това е идеята. И къде е този център? Той е вътре в нас. Древните мъдреци са прониквали все по-навътре и по-навътре, докато не са открили, че в най-съкровената сърцевина на човешката душа се намира центърът на цялата вселена. Всички останали нива гравитират около тази единствена точка. Това е общата основа и само ако застанем там, можем да намерим общо решение. Затова въпросът кой е създал този свят не е философски и неговият отговор няма никакво значение.

Катха Упанишад говори на силно символичен език. В древни времена имало един много богат човек, който искал да извърши определено жертвоприношение, а то изисквало той да даде всичко, което притежава. Но този човек не бил искрен. Той искал да си спечели слава и уважение за това, че е направил жертвоприношението, но давал само неща, които повече не му били нужни – стари крави, които били безплодни, слепи и куци. Той имал син наречен Начикетас. Момчето видяло, че баща му не прави онова, което е редно и нарушава обета си; но то не знаело какво да му каже. В Индия бащата и майката са като живи богове за своите деца. Затова момчето се приближило към баща си и с най-голямо уважение скромно го запитало: “Татко, на кого ще ме дадеш? Защото твоето жертвоприношение изисква да бъде раздадено всичко.” Бащата много се раздразнил от този въпрос и рекъл: “Какво искаш да кажеш, момче? Как бащата може да даде собствения си син?” Момчето задало същия въпрос втори и трети път и тогава ядосаният баща отвърнал: “Теб ще дам на Смъртта (Яма).” И историята продължава с това как момчето отишло при Яма, бога на смъртта. Яма бил първият човек, който умрял. Той отишъл на небето и станал господар на Питрите; всички добри хора които умрат, отиват и живеят с него за дълго време. Той е много чист и свят човек, непорочен и добър, както се вижда и от името му (Яма).

И така, момчето отишло в света на Яма. Но дори и боговете понякога не са си у дома, и момчето го чакало там три дни. На третия ден Яма се върнал. “О учени човече,” казал той, “ти ме чакаш тук три дни без храна, а си гостенин достоен за почит. Приветствам теб, О Брахмине, чието идване е благоприятно за мен! Много съжалявам, че не си бях у дома. Но ще се опитам да поправя това. Поискай три дара, за всеки един ден.” Момчето казало: “Нека първият дар бъде гневът на баща ми към мен да отмине; нека той бъде добър към мен и ме приеме, когато ти ме пуснеш да си тръгна.” Яма се съгласил с това веднага. Следващият дар на момчето бил то да узнае за определено жертвоприношение, което отвеждало хората на небето. Ние видяхме, че най-старата идея, която откриваме в раздела Самхита на Ведите, се отнасяла само за небето, където хората имали красиви тела и живеели с предците си. Постепенно се появили и други идеи, но те не били задоволителни; нуждата от нещо още по-извисено си останала. Животът в такова небе не би бил много по-различен от живота в този свят. В най-добрия случай, той би представлявал просто живота на един здрав и много богат човек, с изобилие от сетивни удоволствия и здраво тяло, което не знае болест. Това би бил същият материален свят, само че малко по-изтънчен; а ние видяхме, че материалният свят никога не би могъл да разреши проблема. И след като той не може да го направи, никаква негова мултипликация също не би могла да го стори, понеже не трябва да забравяме, че материята е само една безкрайно малка част от феномените в природата. По-голямата част от феномените които виждаме, в действителност не са материя. Например, каква огромна роля във всеки един момент от нашия живот играят мисълта и чувството, в сравнение с външните материални феномени! Колко необятен е този вътрешен свят с неговата огромна активност! Сетивните феномени са много малки в сравнение с него. Идеята за небето допуска следната грешка: тя настоява, че всички феномени се състоят само в допира, вкуса, зрението и т.н. Такова разбиране не можело да даде пълно удовлетворение на всички. И все пак като втори дар, Начикетас пита за жертвоприношението, чрез което хората могат да достигнат небето. Във Ведите е съществувала идеята, че такива ритуали удовлетворяват боговете и отнасят човешките същества в рая.

При изучаването на всяка една религия ще забележите факта, че всяко старо нещо става свято. Например нашите предци в Индия са пишели на брезови кори като с течение на времето са се научили да правят хартия. И все пак на брезовата кора все още се гледа като на нещо много свято. Когато съдовете, в които се готвело в древността били усъвършенствани, старите станали святи; и никъде тази идея не е била съхранявана по-грижливо, отколкото в Индия. Старите обичаи и методи, които са може би на девет или десет хиляди години, като например получаването на огън чрез триене на две пръчки, все още се следват. По време на жертвоприношение никой друг метод не върши работа. Така е и с другите клонове на азиатските арийци. Техните съвременни наследници все още обичат да добиват огън от светкавицата, показвайки че в древността са получавали огън по този начин. Дори когато усвоили други обичаи, те запазили старите, които тогава станали святи. Така е и с юдеите. Те пишели на пергамент. Сега пишат на хартия, но пергаментът е много свят. Така е с всички нации. Всеки ритуал който вие днес смятате за много свят, е бил просто стар обичай и Ведическите жертвоприношения са също от този вид. С течение на времето, когато открили нови методи в живота, идеите на хората били усъвършенствани; и все пак тези стари форми останали и от време на време били практикувани, получавайки свято значение.

По-късно, една група от хора направила тези жертвоприношения свое занятие. Това били свещениците, които започнали да спекулират с ритуалите и жертвоприношенията станали всичко за тях. Боговете идвали да се наслаждават на благоуханието на ритуалите и започнало да се вярва, че всичко в този свят може да бъде придобито по силата на съответната церемония. Ако бъдели направени определените приношения, ако бъдели напявани съответните химни и изработени олтарите с нужната форма, боговете щели да изпълнят всичко. Затова и Начикетас попитал чрез каква форма на жертвоприношение човек може да отиде на небето. Вторият дар също бил изпълнен с готовност от Яма, който обещал че отсега нататък това жертвоприношение ще бъде наречено в чест на Начикетас.

След това идва третият дар и с него започва същността на тази Упанишада. Момчето казало: “Съществува следната трудност: когато човек умре, някои казват, че той продължава да живее, а други, че спира да съществува. Желая да бъда научен от теб и да узная това.” Но Яма се уплашил. Той бил много радостен да удостои момчето с другите два дара, но не и с този. Казал: “Боговете в древни времена били объркани от този въпрос. Такъв фин закон не е лесно да бъде разбран. Избери друг дар, О Начикетас, и не настоявай за това, освободи ме.”

Но момчето било твърдо решено и казало: “Това което каза ти, е вярно, О Смърт, че дори и боговете са имали съмнения по този въпрос и не е лесно той да бъде разбран. Но аз не мога да намеря тълкувател подобен на теб и няма дар равен на този.”

Смърт рекъл: “Поискай синове и внуци, които да живеят по сто години, поискай стада, слонове, злато и коне. Поискай империя на тази земя и живей толкова години, колкото желаеш. Или избери който и да е друг дар равен на тези – богатство и дълъг живот. Стани крал, О Начикетас, в този голям свят. Мога да изпълня всички твои желания. Поискай всички неща, които е трудно да бъдат постигнати в света. Тези небесни девици с колесници и музика, които е невъзможно да бъдат притежавани от хората, са твои. Нека ти служат. Но не ме питай за това, О Начикетас, което идва след смъртта.”

Начикетас отговорил: “Всичко това са неща за един ден, О Смърт, те изтощават енергията на сетивните органи. Дори най-дългият живот е много кратък. Нека тези коне и колесници, танци и песни останат с Теб. Човек не може да бъде удовлетворен от богатството. Можем ли да задържим богатството, щом зърнем Теб? Ние ще живеем толкова дълго, колкото Ти пожелаеш. Това е единственият дар избран от мен.”

Яма бил удовлетворен от този отговор и рекъл: “Съвършенството е едно нещо, а удоволствието друго; тези две, които водят до различни цели, привличат хората по различен начин. Този който избере съвършенството, става чист. Онзи който избере удоволствието, пропуска истинската цел. Пред човека се представят и двете, и съвършенството и удоволствието; мъдрият, след като ги изучи, разграничава едното от другото. Той избира съвършенството като по-висше от удоволствието, докато глупавият избира радостта и удоволствието за тялото. О Начикетас, като размисли върху нещата които са само привидно привлекателни, ти мъдро ги избегна.” Смърт продължил да учи Начикетас.

Това е една велика идея, която ние трябва да научим и към която трябва да се придържаме – идеята за реализацията. Цялата врява, борбата и различията между религиите ще изчезнат само тогава когато разберем, че религията не се намира в книгите и в храмовете. Единствено човекът, който действително е възприел Бог и душата, има религия. Няма действителна разлика между най-големия църковен гигант, който може да изприказва цели томове книги, и най-низшия, най-невежия материалист. Ние всички сме атеисти; нека си го признаем. Само интелектуалното съгласие не ни прави религиозни. Вземете например един християнин, мохамеданин или последовател на която и да било друга религия в света. Всеки човек, който действително е реализирал истината на Проповедта на планината би бил съвършен и незабавно би станал бог. И въпреки това се казва, че има милиони християни в света. Това означава, че човечеството по някое време може и да се опита да реализира тази Проповед. Няма и един на двадесет милиона, който да е истински християнин.

По същия начин се казва, че в Индия има триста милиона ведантини. Но ако има и един на хиляда, който действително да е реализирал религията, този свят скоро би се променил много. Ние всички сме атеисти и все пак се опитваме да се борим срещу онези, които си го признават. Всички стоим на тъмно; за нас религията е само интелектуално съгласие, само приказки, просто едно нищо. Ние често смятаме един човек за религиозен, когато говори добре. Но това не е религия. “Удивителните методи на свързване на думите, реторичните способности и обясняването на текстовете от книгите по различни начини – това е само за радост на учените, но не е религия.” Религията идва тогава, когато истинската реализация в нашите души започне. Това е зората на духовността; само тогава ще бъдем морални. В настоящия момент ние не сме много по-морални от животните. Нас ни възпира само бичът на обществото. Ако днес обществото каже: “Няма да те накажа, ако откраднеш,” ние просто ще се втурнем да ограбваме собствеността си едни на други. Полицаят е този, който ни прави морални. Общественото мнение е това, което ни прави морални, а в действителност сме само малко по-добри от животните. В сърцата си знаем колко вярно е това. Затова нека не бъдем лицемери. Нека си признаем, че не сме религиозни и нямаме право да гледаме другите от високо. Ние всички сме братя и ще бъдем истински морални, когато превърнем религията в действителност.

Ако сте виждали определена страна, но някой ви принуждава да казвате, че не сте, в своето сърце вие знаете, че това не е вярно. По същия начин, когато видите религията и Бог в много по-интензивен смисъл, отколкото виждате този външен свят, нищо няма да бъде в състояние да разклати вярата ви. Тогава имате истинска вяра. Това означават и думите във вашето Евангелие: “Този който има вяра дори колкото едно синапено зрънце...” Тогава ще узнаете Истината, защото ще станете Истината.

Такава е основната идея на Веданта – реализирай религията, никакви приказки няма да свършат работа. Но е много трудно да бъде направено това. Той е скрил Себе си вътре в атома, този Древен, който живее в най-големите дълбини на всяко човешко сърце. Мъдреците са Го реализирали чрез силата на самовглъбяване и са излезли отвъд щастието и нещастието, отвъд онова, което наричаме порок и добродетел, извън добрите и лошите дела, извън битието и небитието; онзи който Го е видял, е видял Реалността. А какво е раят? Това е идеята за щастието минус нещастието. Или с други думи, ние искаме радостите на този живот минус мъките. Това е една много добра идея, без съмнение; тя се появява по естествен път; но е изцяло погрешна, защото не съществува такова нещо като абсолютно добро, нито пък абсолютно зло.

Всички вие сте чували за онзи богат човек в Рим, който един ден научил, че му е останала собственост само за един милион паунда; той си казал: “Какво ще правя утре?” и веднага се самоубил. Един милион паунда били бедност за него. Какво е радостта и какво е мъката? Това са променливи величини, вечно изменчиви. Когато бях дете си мислех, че ако успея да стана кочияш, за мен ще бъде върха на щастието да карам файтон където си пожелая. Но сега не мисля така. В какъв вид щастие сте се вкопчили вие? Идеята която всички трябва да се опитаме да разберем е следната, и това е едно от последните суеверия, които трябва да ни напуснат. Разбирането за удоволствие на всеки един е различно. Виждал съм човек, който не е щастлив, докато не погълне бучка опиум всеки ден. Той може да си мечтае за рай, където цялата земя е направена от опиум. Но това би бил много лош рай за мен. В арабската поезия отново и отново ние четем за рай с красиви градини, през които текат реки. Но в по-голямата част от живота си аз съм живял в страна, където има твърде много вода; всяка година там са наводнявани много села и хиляди хора изгубват живота си заради това. Така че моят рай не би имал градини, през които да текат реки; аз бих имал земя, където вали много малко дъжд. Удоволствията ни постоянно се променят. Ако млад човек мечтае за рая, той си представя небето като място, където би имал красива жена. Когато същият човек остарее, той вече не иска жена. Нашите нужди са онези, които създават рая за нас, а той се променя с промяната на тези потребности. Ако имахме такъв рай като онзи, който желаят хората, за които сетивните удоволствия са крайната цел на съществуването, тогава нямаше да прогресираме. Това би било най-ужасното проклятие, което бихме могли да изречем над душата си. Това ли е всичко, до което можем да достигнем? Малко плач и танци, а после да умрем като кучета! Какво проклятие произнасяте вие върху човечеството, когато копнеете за тези неща! Това правите, докато плачете за радостите на света, защото не знаете какво е истинска радост. Това за което настоява философията, не е да се откажете от радостите, а да знаете какво в действителност е радостта. Норвежкият рай е обширно бойно поле, където всички стоят пред Один; там се провежда бесен лов на диви прасета, а след това всички отиват на война и се посичат едни други на парчета. Но по някакъв начин, след подобна няколкочасова битка, всички рани биват излекувани и воините отиват в зала, където глиганите са били опечени и там те се отдават на гуляй. А след това дивите прасета отново оживяват и са готови за лова на следващия ден. Всичко това е почти същото като нашия рай, ни най-малко по-лошо, с тази разлика, че нашите идеи са може би малко по-изтънчени. Ние искаме да уловим дивите прасета и да отидем на място, където всички удоволствия ще продължат, точно както норвежецът си представя, че дивото прасе е хващано и изяждано всеки ден и оживява на следващия.

Но философията твърди, че има щастие което е абсолютно и никога не се променя. То не може да бъде като щастията и удоволствията, които имаме в този живот и Веданта доказва, че всичко на света, в което има радост, е само една частица от тази истинска радост, защото тя е единствената, която съществува. Във всеки момент ние всъщност се наслаждаваме на абсолютното блаженство, въпреки че то е покрито, погрешно разбрано и окарикатурено. Навсякъде където има някаква благословия, където има някакво блаженство или радост - дори щастието на крадеца от краденето - това е същото абсолютно блаженство, което излиза от нас, само че то е станало замъглено, “изкаляно” с всякакви видове външни обстоятелства и погрешно разбрано. Но за да проумеем това, ние трябва да преминем през отрицанието и само тогава положителната страна ще излезе наяве. Трябва да изоставим невежеството и всичко неистинско и тогава истината ще започне да се разкрива пред нас. Когато сме осъзнали истината, нещата от които първоначално сме се отказали ще приемат нова форма и образ, ще се появят пред нас в нова светлина и ще станат обожествени. Те ще бъдат възвисени и тогава ние ще ги разберем в истинския им смисъл. Но за да стане това, първо трябва да надзърнем в истината; първо трябва да се откажем от тях, а после ще ги получим обратно, обожествени. Трябва да се откажем от всичките си нещастия и мъки, от всичките си малки радости.

“Това което всички Веди заявяват, което се провъзгласява от всички покаяния и търсейки което хората живеят живот на въздържание, това аз ще ти кажа в една дума – и тя е ‘Ом’.” Вие ще откриете, че думата “Ом” е възхвалявана много във Ведите и се смята за много свещена.

И така, Яма отговаря на въпроса: “Какво става с човек, когато тялото умре?” “Той, Мъдрият, никога не умира, нито някога бива роден, Той не възниква от нищо и нищо не възниква от Него. Нероден, Вечен, Безкраен, Той, Древният, никога не може да бъде унищожен с разрушаването на тялото. Ако убиецът мисли, че може да убие или ако убиваният смята, че той е убиван, те и двамата не знаят истината, защото Азът нито убива, нито бива убит.” Едно колосално твърдение. Бих искал да привлека вниманието ви към прилагателното от първия ред, “Мъдрият.” Докато продължаваме нататък ще открием, че според идеала на Веданта цялата мъдрост и чистота е вече в душата и този идеал е изразен навсякъде, независимо дали по-добре или по-неясно – в това е цялата разлика. Основата, реалността на всеки един е същият Безкраен, Вечно-блажен, Вечно-чист и Вечно-съвършен Дух. Той е Атман или Душата - в светеца и грешника, в щастливия и нещастния, в красивия и грозния, в хората и животните; той е същият навсякъде. Той е сияйният. Разликата е породена от силата на Неговото изразяване. Някъде Той е изразен повече, а другаде по-малко, но тази разлика в изражението не влияе върху Атман. Ако чрез дрехите си един човек показва повече от тялото си, отколкото друг, това не влияе върху телата им; разликата е в дрехите. Нека си спомним, че никъде във философията на Веданта не се прави разлика между добро и зло – те не са две различни неща; едно и също нещо може да бъде добро или лошо, а разликата е само в степента на проявление. Същото нещо което днес наричам приятно, утре при по-благоприятни обстоятелства, мога да нарека болка. Огънят който ни топли, може също да ни изгори; вината не е в него. Така понеже Душата е чиста и съвършена, когато човек извършва нещо лошо, лъже сам себе си, защото не познава собствената си природа. Дори в убиеца присъства същата чиста Душа; тя не умира. Грешката е била негова; той не е могъл да я прояви; той я е покрил. Нито в онзи, който си мисли че е убиван, Душата бива убита; Тя е вечна. Тя никога не може да бъде убита, нито разрушена. “Безкрайно по-малък от най-малкото, безкрайно по-голям от най-голямото, този Господ на всичко присъства в дълбините на всяко човешко сърце. Безгрешният, свободен от всяко нещастие Го вижда по Негова милост; Той е Безтелесен и все пак живее в тялото; Той е Непространствен и все пак изглежда, че заема пространство; Безкраен и Вездесъщ: като знаят, че Душата е такава, мъдреците никога не са нещастни.”

“Този Атман не може да бъде реализиран чрез силата на речта, нито чрез огромен интелект, нито чрез изучаването на Ведите.” Това е едно много дръзко твърдение. Както ви казах по-рано, мъдреците са били много дръзки мислители, които никога не са се спирали пред нищо. Спомнете си, че в Индия Ведите са разглеждани в много по-възвишена светлина, дори отколкото християните разглеждат своята Библия. Вашата идея за откровението е, че някой човек е бил вдъхновен от Бог; но в Индия се вярва, че нещата съществуват, защото ги има във Ведите. Във и чрез Ведите цялото творение е възникнало. Всичко което се нарича познание, е във Ведите. Всяка тяхна дума е свещена и вечна, вечна като Душата, без начало и без край. Целият ум на Твореца, образно казано, се намира в тези книги. Такава е висотата, на която Ведите са поставяни. Защо едно нещо е морално? Защото Ведите казват това. Защо е неморално? Защото Ведите го казват. От друга страна, вижте храбростта на мъдреците, които въпреки всичко заявяват, че истината не може да бъде достигната чрез прекаленото изучаване на Ведите. “От когото Бог е удовлетворен, на него Той разкрива Себе си.” Някой би могъл да възрази, че това е някакъв вид пристрастие. Но Яма обяснява: “Онези които вършат злини, онези, чиито умове не са мирни, никога не могат да видят Светлината. Азът се проявява в онези, които са истинни в сърцата си, чисти в делата си, чиито сетива са контролирани.”

Радостите на сетивата понякога достигат до друга фаза, която е опасна и съблазнителна. Вие често ще чувате идеята – тя е съществувала дори и в дълбока древност, във всяка религия – че ще дойде време, когато всички нещастия в живота ще свършат и само радостите и удоволствията ще останат, а тази земя ще се превърне в рай. На това аз не вярвам. Тази земя винаги ще си остане същия свят. Да кажеш това е нещо ужасно, но въпреки това за себе си аз не виждам изход. Нещастието в света е като хроничния ревматизъм; изгони го от една част на тялото, а той отива в друга, премахни го от там и ще го почувстваш някъде другаде. Каквото и да правиш, той е все там. В стари времена хората са живели в гори и са се изяждали едни други; в наши времена, те не изяждат взаимно плътта си, но се мамят един друг. Цели държави и градове биват разрушени чрез измами. Това не говори за голям прогрес. Не виждам кое друго - освен увеличаването на желанията - вие наричате прогрес. Ако има нещо очевидно за мен, то е че всяко нещастие се създава от желанията; такова е състоянието на просяка, който винаги проси и иска нещо, и тъй като е неспособен да види каквото и да било без да изпита желание да го притежава, той вечно копнее за още и още. Ако силата ни да задоволим своите желания е нараснала в аритметична прогресия, силата на желанието се е увеличила в геометрична прогресия. При всички положения, общата сума от цялото нещастие и щастие в света е същата. Ако някъде в океана възникне вълна, тя причинява вдлъбнатина другаде. Ако щастието дойде при един човек, нещастието отива при друг, или може би при някое животно. Хората увеличават своята численост, а някои от животните намаляват; ние ги избиваме и отнемаме тяхната територия. Как тогава можем да казваме, че щастието нараства? Силната раса изяжда слабата, но мислите ли че силната раса ще бъде много щастлива? Не; те ще започнат да се избиват едни други. Не виждам практическата основа, върху която този свят ще се превърне в рай. Фактите са срещу това. От теоретическа гледна точка също виждам, че това е невъзможно.

Съвършенството е винаги безкрайно. Ние вече сме тази безкрайност и се опитваме я проявим. Вие и аз, и всички същества, се опитват да го проявят. Дотук всичко е наред. Но на основата на този факт, някои германски философи изграждат една странна теория – че това проявление ще става все по-добро и по-добро, докато не достигнем съвършеното проявление, докато не станем съвършени същества. Какво означава съвършено проявление? Съвършенството означава безкрайност, а проявлението е нещо крайно, и от тази философия следва, че ние ще станем безгранични ограничености, което е абсурдно. Такава теория може да е задоволителна за децата; но тя отравя техните умове с лъжи и е много лоша за религията. Знаем, че този свят е състояние на деградация, че човекът е деградация на Бог и че Адам е съгрешил. Няма религия днес, която да не учи, че човекът е подобно състояние на падение. Ние сме били деградирали до животни и сега се движим обратно нагоре, за да изплуваме над оковите. Но никога няма да бъдем способни да проявим Безкрайността тук. Ще се борим упорито, но ще дойде време когато ще открием, че е невъзможно да бъдем съвършени тук, докато сме обвързани от сетивата. И тогава ще бъде оповестено нашето завръщане към изначалното ни състояние на Безкрайността.

Това е себеотречеността. Ще трябва да решим трудността като обърнем в обратна посока процеса, чрез който сме влезли тук, и тогава моралността и милосърдието ще започнат. Коя е основната идея на всички етически закони? “Не аз, а ти”, където този “аз” е резултатът от Безкрайното под повърхността, опитващо се да прояви Себе си във външния свят. Този малък “аз” е следствие и той ще трябва да се върне обратно и да се слее с Безкрайното, което е неговата истинска природа. Всеки път, когато казвате, “Не аз, братко мой, а ти”, вие се опитвате да се върнете обратно, а всеки път, когато заявите “Аз, а не ти”, правите погрешна стъпка опитвайки се да проявите Безкрайното чрез сетивния свят. Това води до борба и поражда злини в този свят; но след определено време трябва да дойде себеотречеността, вечната себеотреченост. Малкият “аз” е мъртъв завинаги. Защо да ви е грижа толкова много за този малък живот? Всички тези празни желания за живот и неговите радости - тук или на някое друго място - носят смърт.

Ако ние сме се развили от животните, възможно е те също да са деградирали хора. Откъде знаете, че не е така? Известно ви е, че доказателството за еволюцията е чисто и просто следното: откриването на поредици от тела от най-низшето до най-висшето във все по-усъвършенствани и по-усъвършенствани групи. Но как от това можете да заключите, че то става от низшето към висшето, а не обратно? Същият аргумент е приложим и в двете посоки, и ако има нещо вярно във всичко това, според мен то е, че тези поредици се повтарят в своето движение нагоре и надолу. Как можете да имате еволюция без инволюция? Нашата борба за по-висш живот показва, че ние сме слезли долу от по-висше състояние. Трябва да е така, а тази истина може да варира само по отношение на детайлите. Аз винаги поддържам идеята, която е заявена в един глас от Христос, Буда и Веданта, че ние всички трябва да достигнем съвършенството с течение на времето, но само като се откажем от това несъвършенство. Този свят е нищо. В най-добрия случай, той е само една ужасна карикатура, една сянка на Реалността. Ние трябва да достигнем Реалността. Себеотречеността ще ни доведе при не Нея. Себеотречеността е самата база на нашия истински живот; всеки момент на доброта и истински живот, на който се радваме, е когато не мислим за себе си. Този малък отделен аз трябва да умре. Тогава ще открием, че се намираме в Реалното, а тази Реалност е Бог, който е нашата истинска природа, който е в нас и с нас. Нека живеем в Него и стоим в Него. Това е единственото щастливо състояние на съществуване. Животът на нивото на Духа е единственият живот и нека всички ние се опитаме да достигнем тази реализация.

Девета глава