Джнана Йога

Космосът. Макрокосмосът

(Произнесено в Ню Йорк, 19 януари, 1896г.)

Красиви са цветята, които виждаме навсякъде около нас, красиво е изгряващото утринно слънце, прелестни са разноцветните нюанси на природата. Цялата вселена е красива и човекът й се е радвал още от своето появяване на земята. Възвишени и вдъхващи страхопочитание са планините. Гигантските реки, които се носят към морето, непроходимите пустини, безбрежния океан, звездните небеса – всички те са поразителни, прекрасни и вдъхващи благоговение. Цялата безкрайна маса на битието, която ние наричаме природа, е въздействала на човешкия ум от незапомнени времена. Тя е въздействала върху мисълта на човека, а реакцията от това въздействие е дошла под формата на въпрос: Какво представляват тези неща и от къде са се появили те? Далеч назад във времето, в най-старата част на най-древните писания – Ведите – ние откриваме същия въпрос: “Откъде идва това? Когато не е имало нито нещо, нито нищо, и тъмнината е била обвита в тъмнина, кой е обективизирал тази вселена? Как? Кой знае тайната?” Този въпрос е достигнал до нас в настоящето. Милиони опити са били правени да бъде отговорено на него, и още милиони пъти това ще трябва да става бъдеще. Не е вярно, че всеки отговор е бил неуспешен; всеки отговор на този въпрос е съдържал част от истината и същата истина набира сили, докато вековете се претъркалят. Ще се опитам да обрисувам пред вас контурите на отговора, който съм събрал от древните философи на Индия и който е в хармония със съвременното познание.

Откриваме, че на няколко от точките в този най-древен от всички въпроси, вече е било отговорено. Първата от тях е, че е имало време, когато не е съществувало “нито нещо, нито нищо”, когато този сват го е нямало; когато нашата майка-земя с моретата и океаните, реките и планините, градовете и селата, човешките раси, животните, растенията, птиците, планетите и светилата, цялото това безкрайно разнообразие на творението, не е съществувало. Сигурни ли сме в това? Ще се опитаме да проследим как е било достигнато до това заключение. Какво вижда човекът около себе си? Вземете едно малко растение. Човек слага едно семенце в пръстта и след известно време открива, че от земята наднича растение, което бавно започва да се издига нагоре, продължава да расте и расте, докато не се превърне в гигантско дърво. После то умира, оставяйки само семе. Кръгът се затваря – растението израства от семето, става дърво, и завършва отново със семе. Погледнете птицата, как тя се излюпва от яйцето, живее живота си, а после умира оставяйки други яйца – семена на бъдещи птици. Така е и с животните, така е и с човека. Всичко в природата сякаш започва от определени семена, определени зародиши и фини форми, става все по-грубо и по-грубо, развива се и продължава да живее по този начин за известно време, а после отново се връща към фината форма и стихва. Дъждовната капка, в която играе красивият слънчев лъч, се е била изпарила от океана и заедно с въздуха е достигнала до регионите, в които се е изменила във вода, и е капнала долу в сегашната си форма – за да бъде превърната отново в пара. Така е и с всичко в природата, от която ние сме заобиколени. Ние знаем, че върху огромните планини са въздействали ледници и реки, които бавно ги разбиват и стриват на пясък, който се носи към океана и се натрупва на неговото дъно, пласт след пласт, ставайки твърд като скала, за да бъде превърнат още веднъж в бъдещи планини. После те отново ще бъдат разбити и стрити на пясък, и така си продължава този процес. От пясъка се издигат планини и в пясък те се превръщат.

Ако е вярно, че природата навсякъде е еднаква, ако това твърдение е истина - а досега нито една област от човешкия опит не му противоречи – ако е вярно, че същият процес, чрез който едно малко зрънце пясък бива създадено, действа и при създаването на гигантските слънца и звезди в цялата вселена, ако е вярно, че тази вселена е построена по съвсем същия начин, по който и атома, ако е истина, че един и същи закон властва навсякъде в мирозданието, то от това следва - както е било казано и във Ведите - че “Познавайки една буца пръст, ние узнаваме същността на всяка пръст, която съществува във вселената.” Ако вземем едно малко растение и изучим неговия живот, ние ще познаем вселената такава, каквато е. Ако познаем едно зрънце пясък, ние разбираме тайната на цялата вселена. Прилагайки тази насока на мислене за всички феномени, на първо място откриваме, че всичко е почти еднакво в своето начало и в края си. Планината произлиза от пясъка и се превръща отново в пясък; реката възниква от парата и става отново на пара; растителният живот възниква от семето и се превръща отново на семе; човешкият живот произлиза от човешки ембрион и се връща към ембриона. Вселената със своите звезди и планети е възникнала от състоянието на мъглявина, и ще се върне обратно към него. Какво научаваме от това? Че проявеното или по-грубото състояние, е следствието, а по-финото състояние е причината. Преди хиляди години Капила, великият баща на цялата философия, е демонстрирал, че унищожението означава връщането обратно към причината. Ако тази маса тук бъде разрушена, тя ще се върне към своята причина, към онези фини форми и частици, които, когато са се комбинирали, са създали формата наречена маса. Ако човек умре, той ще се върне обратно към елементите, които са създали тялото му; ако тази земя бъде унищожена, тя ще се върне към елементите, които са създали нейната форма. В действителност това е унищожението или връщането назад към причината. Така ние научаваме, че следствието е същото като причината, а не нещо различно. Само неговата форма е друга. Тази чаша е следствие, което има своя причина и тя присъства в нейната форма. Нейните инструментални и материални причини са определено количество материал, наречен стъкло, плюс силата в ръцете на производителя, и когато те се комбинират, създават формата, която се нарича чаша. Силата в ръцете на производителя присъства в чашата като сила на сцепление, без която нейните частици биха се разпаднали; материалът на стъклото също присъства. Чашата е само проявление на тези фини причини в нова форма, и ако бъде разрушена на парчета, силата която присъства под формата на сцепление, ще се върне обратно и ще свърже със своята естествена среда, а частиците на стъклото ще си останат така, докато не приемат нови форми.

Така откриваме, че следствието никога не е различно от причината. То е само възпроизвеждане на причината в по-груба форма. След това научаваме, че всички тези специфични форми, които наричаме растения, животни или хора, се повтарят до безкрайност, последователно възходящи и низходящи. Семето създава дърво. Дървото създава семе, което става друго дърво и така нататък; няма край на това. Водните капки се стичат надолу по планините и после отново се издигат като пара, връщат се отново при планините и се вливат в океана. И така, чрез издигане и спадане, този цикъл продължава. Така е с всеки живот, с цялото битие и с всичко, което можем да видим, почувстваме, чуем или да си представим. Всичко което е вътре в пределите на нашето познание продължава да съществува по този начин - като вдишването и издишването на човешкото тяло. Всичко в творението продължава да живее на този принцип, една вълна се издига, а друга спада, после отново се издига и пак се спуска. Всяка вълна има своята вдлъбнатина, всяка вдлъбнатина има своята вълна. Поради еднаквия строеж на вселената, същият закон трябва да бъде приложим за творението като цяло. Тази вселена трябва да се разлага обратно до своите причини; слънцето, луната, звездите, тялото, умът и всичко останало трябва да се връща до своите фини причини, да изчезва и сякаш да бъде унищожавано. Но то ще живее в причините под фини форми. После от тези фини форми отново ще изникват планетите, слънцата, луните и звездите.

Има още един факт, който трябва да научим за това издигане и спускане. Семето произлиза от дървото; но то не се превръща веднага в дърво, а има период на неактивност, или по-точно, период на много фино непроявено действие. Семето трябва да работи за известно време под повърхността на почвата. После то се разрушава и сякаш дегенерира, но от тази дегенерация произтича регенерация. В началото, цялата вселена също трябва да действала по подобен начин за определен период от време, в такава миниатюрна форма, невиждана и непроявена, която се нарича хаос и от която произтича новото творение. Целият период на проявлението на тази вселена – нейното връщане към финото състояние, оставането й там за известно време, и повторното й обективизиране – се нарича на санскритски Калпа, или цикъл. Следва един особено важен за настоящето въпрос. Виждаме, че фините форми се развиват бавно и постепенно стават все по-груби и по-груби. Видяхме, че причината е същата като следствието, а следствието е само причината в друга форма. Следователно цялата това творение не може да бъде създадено от нищото. Нищо не се появява без причина, а причината представлява следствието в друга форма.

От какво тогава е била създадена вселената? От предшестваща я фина вселена. От какво са произлезли хората? От предхождащи ги фини форми. От какво е създадено дървото? От семето; цялото дърво е съществувало в семето. То се появява навън и става проявено. Така и цялата вселена е била сътворена от същата вселена, съществуваща в много дребна форма. Сега тя е станала проявена. После отново ще се върне към миниатюрната си форма и след време пак ще се изрази навън. Откриваме, че фините форми бавно се проявяват и стават все по-груби и по-груби, докато не достигнат до своите предели, а когато това стане, те започват да се връщат обратно назад и все по-назад, ставайки все по-фини и по-фини. Това излизане от фино състояние и навлизане в грубо или просто пренареждането на частиците в едно нещо се нарича еволюция в съвременната наука. Това е много вярно, съвършено вярно; виждаме го в своя живот. Никой рационален човек не би могъл да спори със съвременните учени, поддръжници на еволюцията. Но ние трябва да разберем още нещо. Трябва да отидем една стъпка по-нататък - какво означава това? Че всяка еволюция е предшествана от инволюция. Семето е бащата на дървото, но друго дърво от своя страна, е било бащата на това семе. Семето е фината форма, от която произлиза голямото дърво, но друго голямо дърво е било формата, от която е инволюирало това семе. Цялата вселена е присъствала в космическата фина вселена. Малката клетка която после е станала човека, е била просто инволюирал човек и тя после отново еволюира в човек. Когато това стане ясно, ние вече нямаме спор с поддръжниците на еволюцията и виждаме, че ако те приемат тази стъпка - вместо да разрушават религията, биха били нейните най-големи поддръжници.

Следователно виждаме, че от нищото не може да бъде създадено нещо. Всичко съществува и ще съществува във вечността. Само че движението е от вида на редуващи се вълни и вдлъбнатини, връщащо се обратно към фините форми и излизайки навън в грубите проявления. Тази инволюция и еволюция продължава през цялото време навсякъде в природата. Всички нива на еволюцията, започващи с най-низшето проявление на живота и достигащи до най-висшето – на най-съвършения човек, трябва да е била инволюцията на нещо друго. Въпросът е: Инволюцията на какво е то? Какво е инволюирало? Бог. Поддръжникът на еволюцията ще ви каже, че идеята ви според която това е бил Бог, е погрешна. Защо? Защото Бог е разумен, а ние виждаме, че разумът се развива на много по-късен етап в хода на еволюцията. Разум откриваме в човека и по-висшите животни, но са минали милиони години в този свят преди да се появи разумът. Този аргумент на еволюционистите не е много силен, както ще видим с прилагането на нашата теория. Дървото произлиза от семето и се връща обратно при него. Знаем, че ако можем проследим началото на нещо, можем да намерим и неговия край. И обратно, ако знаем края на нещо, можем да открием и неговото начало. Ако това е така, вземете целия процес на еволюцията, с протоплазмената клетка на единия край и съвършения човек на другия – целият този процес е един живот. Накрая ние откриваме съвършения човек, затова в началото трябва да е било същото. Следователно, протоплазмената клетка е инволюцията на най-висшия разум. Вие може и да не виждате това, но този инволюирал разум е онова, което развива и “развърта” себе си, докато не стане проявен в най-съвършения човек. Това може да бъде демонстрирано математически. Ако законът за запазването на енергията е верен, вие не можете да получите определено нещо от една машина, ако не вложите това нещо в нея първоначално. Количеството работа което извършва един двигател, е абсолютно същото като онова, което сте вложили в него под формата на вода или въглища - ни повече, ни по-малко. Действието което извършвам сега е съвсем същото (по количество), което съм вложил в себе си под формата въздух, храна и други неща. Всичко е само въпрос на изменение в проявлението. В “стопанството” на тази вселена не може да бъде добавена и една частица материя, нито да бъде отнета и една единица сила. Ако това е така, какво представлява този разум? Ако не е присъствал в протоплазмата, той би трябвало да се е появил изведнъж, от нищото, което е абсурдно. От това следва съвсем сигурно, че съвършеният, свободният човек, Богочовекът, който е излязъл отвъд законите на природата и е надраснал всичко, който няма нужда повече да преминава през процеса на еволюция, през раждането и смъртта, човекът наричан Христос от християните, Буда от будистите, Свободният от йогините – че този съвършен човек, който е на единия край на веригата на еволюцията, е бил инволюирал в клетката на протоплазмата, която стои на другия край на същата верига.

Когато приложим същия аргумент по отношение на цялата вселена, ние виждаме, че разумът трябва да е Богът на творението, неговата причина. Кое е най-еволюиралото разбиране, което човек има за вселената? Това схващането за разума, приспособяването на една част към друга, проявата на разум - старата Теория за разумния замисъл на вселената е била опит за изразяване на тези идеи. Началото е бил разумът. Първоначално този разум е инволюирал, а в края – еволюирал. Следователно, общата сума на разума изразен във вселената, трябва да е равна на инволюиралия универсален разум, който разгръща себе си. Този универсален разум е онова, което ние наричаме Бог. Наречете Го с което име пожелаете, но е съвършено сигурно, че в началото е бил този безкраен космически разум. Той инволюира, а после се проявява, еволюира, докато не стане съвършения човек, Човека Христос или Човека Буда. След това се връща обратно към собствения си източник. Ето защо всички писания казват: “В Него ние живеем, движим се и съществуваме.” Ето защо всички свещени книги проповядват, че ние идваме от Бог и се връщаме обратно в Него. Не се плашете от теологическите термини; ако термините ви плашат, значи не сте способни да бъдете философи. Този космически разум е онова, което теолозите наричат Бог.

Много пъти са ме питали: “Защо използвате тази стара дума, Бог?” Защото тя е най-добрата дума за нашата цел; не можете да намерите по-добра дума от тази, защото всички надежди, стремежи и щастието на човечеството винаги са били съсредоточени в тази дума. Не е възможно да я променим сега. Думите като нея са били въведени първоначално от големите светци, които са реализирали тяхното значение и са осъзнавали техния смисъл. Но когато са влезли в обръщение в обществото, невежите хора ги вземат и в резултат на това те губят своя дух и величие. Думата “Бог” е била използвана от незапомнени времена и идеята за този космически разум, както и за всичко което е велико и свято, е свързано с нея. Да не би да искате да кажете, че само защото някой глупак казва, че тя не е уместна, ние трябва да я изхвърлим? Друг може да дойде и да каже, “Вземете моята дума,” и трети също, “Вземете моята.” По този начин не би имало край на глупавите думи. Използвайте старата дума, само че правете това в нейния истински дух, изчистете я от всяко суеверие и се опитайте да осъзнаете напълно какво означава тази велика, древна дума. Ако разбирате силата, която се крие в законите за асоциацията, ще узнаете, че тези думи са асоциирани с безчетни величествени и мощни идеи; те са били използвани и почитани от милиони човешки души и са били свързвани от тях с всичко, което е възвишено и добро, с рационалното, с всичко онова, което е мило и обично, което е велико и грандиозно в човешката природа. Те са тук като внушения за тези асоциации и затова не могат да бъдат изоставени. Ако се бях опитал да изразя всички тези идеи като ви кажа, че Бог е сътворил вселената, това не би имало някакъв смисъл за вас. И все пак, след цялата тази борба, ние се завръщаме при Него, Древния и Върховния.

Сега виждаме, че всички разнообразни форми на космическата енергия, такива като материя, мисъл, сила, разум, са просто проявления на този космически разум, или, както ще го наричаме отсега нататък, или на Върховния Бог. Всичко което виждате, чувствате или чувате, цялата вселена, е Неговото творение, или за да бъдем малко по-точни - Неговата проекция; или за да сме съвсем – това е Самият Бог. Той е Онзи, който свети под формата на слънцето и звездите, Той е майката-земя. Той Самият е океанът. Той идва като лекия дъждец, Той е свежия въздух, който ние вдишваме, и пак Той е Този, който действа като силите в нашето тяло. Той е речта, която бива изречена, Той е човекът който говори. Той е слушателите, които присъстват тук. Той е платформата, на която стоя, Той е светлината, която ми дава възможност да видя лицата ви. Всичко това е Той. Той Самият е едновременно и материалната, и действената причина на тази вселена, и пак Той е Този, който е инволюирал в най-мъничката клетка, а от другата страна еволюира и отново става Бог. Той слиза долу и става най-низшия атом, а после бавно разгръщайки Своята природа, се свързва отново със Себе Си. Това е тайната на вселената. “Ти си мъжът, Ти си жената, Ти си силният човек, който гордо крачи в младостта си, Ти си старият човек олюляващ се на своите патерици, Ти си всичко. Ти си всичко, О Господи.” Това е единственото разрешение на загадката за космоса, която може да удовлетвори човешкия интелект. С една дума, ние сме родени в Него, живеем в Него и при Него се завръщаме.

Дванадесета глава
Космосът. Микрокосмосът
(Произнесено в Ню Йорк, 26 януари, 1896)

Човешкият ум има естествената потребност да излезе навън и сякаш да се подаде извън тялото през каналите на сетивните органи. Окото трябва да види, ухото трябва да чуе, сетивата трябва да усетят външния свят – и естествено вниманието на човек първо е запленено от красотите и възвишеността в природата. Първите въпроси които са възникнали в човешката душа са били свързани с външния свят. Разрешението на загадката е било потърсено в небето, в звездите, небесните тела, земята, реките, планините, океана; и във всички древни религии откриваме следите на човешкият ум, който вървейки пипнешком първоначално е улавял и разбирал онова, което се е намирало във външния свят. Имало е Бог на реката, бог на облаците, бог на дъжда; всеки от външните феномени, които ние днес наричаме сили на природата, е бил видоизменен и преобразен в индивидуална воля, в отделен бог, в небесен посланик. С течение на времето въпросът ставал все по-дълбок и по-дълбок и тези външни проявления вече не успявали да задоволят човешкия ум, чиято енергия накрая се обърнала навътре и бил зададен въпроса за душата на самия човек. От макрокосмоса въпроса бил отразен обратно в микрокосмоса, от външния свят - във вътрешния. От анализите на външната природа човекът се насочва към анализа на вътрешната; това питане за вътрешния човек възниква в един по-напреднал етап на цивилизацията, едновременно с по-дълбокото вникване в природата и по-високото ниво на развитие.

Предметът на дискусията този следобед е вътрешния човек. Нито един въпрос не е толкова скъп и обичан от човешкото сърце както този за вътрешния човек. В колко много страни е бил задаван той, милиони, милиони пъти! Мъдреци и крале, богати и бедни, светци и грешници, всеки мъж, всяка жена, всеки човек от време на време си е задавал този въпрос. Няма ли нищо перманентно в този мимолетен човешки живот? Няма ли нещо, са се питали те, което продължава да живее, когато тялото умре? Не остава ли нищо, когато тази форма се разпадне на прах? Няма ли нещо, което да оцелява, когато огъня превърне тялото в пепел? И ако има, каква е неговата участ? Къде отива то? Откъде е дошло? Тези въпроси са били задавани отново и отново и докато продължава да съществува творението, докато има човешки умове които да мислят, това търсене също ще трябва да продължава. Но не е вярно, че отговор не е идвал; всеки път е имало такъв и докато вековете се претъркалят, той ще набира все повече и повече сила. На въпроса е било отговорено веднъж преди хиляди години, и през цялото време оттогава досега, този отговор е бил преформулиран, задаван отново и правен по-ясен за нашия интелект. Следователно, това което трябва да се направи, е да бъде преформулиран отговора още веднъж. Ние не претендираме, че хвърляме някаква нова светлина върху тези много интересни проблеми, а само се опитваме да изложим пред вас тази стара истина на езика на нашето време, да изразим мислите на древните на езика на съвременниците, идеите на философите - на езика на обикновените хора, мислите на ангелите – чрез думите на човека, да изразим идеите за Бог на езика на бедното човечество, така че всеки да ги разбере.

Аз ви гледам. Колко неща са необходими за това? Първо, очите. Защото, дори и да съм съвършен във всичко останало, а нямам очи, не бих могъл да ви видя. Но очите не са органите на възприятие. Те са само инструменти на зрението, а зад тях стои действителният орган, нервният център в мозъка. Ако този център бъде наранен, човек може да има най-добрите очи, но все пак няма да може да вижда нищо. Затова е нужно този център, или истинският орган, да бъде налице. Така е с всичко наши сетива. Външното ухо е само един инструмент за пренасяне на вибрациите на звука към вътрешния център. И все пак това също не е достатъчно. Да предположим, че съсредоточено четете книга в библиотеката си, а през това време удря часовник – вие не го чувате. Звукът е там, пулсациите в ухото са там, центъра на слуха в мозъка също е там, вибрациите са били отнесени чрез ухото до центъра и въпреки това не сте чули нищо. Какво е липсвало? Умът не е там. Виждаме, че третото необходимо нещо е умът също да бъде налице. Първо са външните инструменти, после органът, до който тези инструменти отнасят възприятието и накрая същият този орган трябва да се свърже с ума. Когато умът не е свързан с органа, този орган и ухото може и да получат впечатлението, и все пак ние няма да бъдем съзнателни за него. Но умът също е само преносител; той трябва да пренесе усещането още по-нататък и да го представи на интелекта. Интелектът е определящата способност, която решава какво е достигнало до нея. Но дори това не е достатъчно. Интелектът трябва да пренесе усещането още по-нататък и да го представи пред господаря на тялото, човешката душа - Краля на трона. Щом това стане, от него идва заповедта, какво да правим или да не правим; и тази заповед преминава по същия път през интелекта, ума и органите, а те я предават на инструментите и така възприятието става цялостно.

Инструментите се намират във външното или грубото тяло на човека; но умът и интелектът не са в него. Те са в онова, което е наречено от индуистката философия фино или духовното тяло, за което четете и в християнската теология; то е фино, много по-фино от тялото и все пак още не е душата. Душата е отвъд всички тях. Външното тяло умира след определен брой години; всякаква обикновена причина може да го разстрои и разруши. Но финото тяло не може да бъде унищожено толкова лесно; въпреки това, то дегенерира в определени моменти, а в други става по-силно. Виждаме как в старите хора умът губи своята сила или става жизнен, когато тялото е жизнено, виждаме как различни лекарства и вещества могат да му повлияят, как всичко външно му въздейства и как той реагира на външния свят. Също както тялото има своя прогрес и упадък, така е и с ума; от това следва, че умът не е душата, защото душата не може нито да се разпадне, нито да бъде унищожена. Откъде знаем това? Как узнаваме, че има нещо отвъд ума? Защото познанието което е самоосветляващо и е основата на разума не може да принадлежи на нечувствителната, мъртва материя. Никой не е виждал такава материя, която има разума за своя основа. Нечувстващата и мъртва материя не може да се самоосветлява. Разумът е този, който осветлява цялата материя. Тази зала е тук, само поради разума, защото тя би била непозната като зала, ако не беше създадена от някакъв разум. Тялото не е самоосветляващо се; ако беше така, това щеше да е вярно и за тялото на умрелия човек. По същия начин умът и духовното тяло също не могат да бъдат самоосветляващи се. Тяхната същност не е разума. Онова което е самопознаващо се, не може да загине. Сиянието на това, което свети с взета назаем светлина, идва и си отива; но онова което е самата светлина - кое може да накара него да дойде и да си замине, да процъфтява или да се разпадне? Виждаме, че луната нараства и намалява, защото свети със заета от слънцето светлина. Ако един къс желязо бъде сложен в огъня и нажежен до червено, той започва да свети и сияе, но светлината му скоро ще изчезне, защото не е негова. Така упадъкът и залезът е възможен само за онази светлина, която е взета назаем и не е своята собствена същност.

Сега виждаме, че тялото или външната форма по същността си не е светлина, не е самоосветляващо се и не може да познае само себе си; така е и с ума. Защо? Защото умът отслабва или става по-силен, защото той е жизнен в определено време и слаб в друго и на него може да въздейства всеки и всичко. Следователно светлината която свети чрез ума, не е неговата собствена. На кого е тя тогава? Тя трябва да принадлежи на онова, което я притежава като своя собствена същност, и като такова, не може никога да се разпадне или умре, нито да стане по-силно или по-слабо; то е самоосветляващо се, и е самата светлина. Не може да се каже, че душата знае, тя е самото познание. Не е вярно, че душата съществува, защото тя е самото битие. Душата не може да бъде щастлива, защото тя е самото щастие. Това което е щастливо, е взело назаем своето щастие; онова което има познание, е получило своето познание; и онова което има относително битие, само е отразило битието. Навсякъде където има качества, те са били отразени от субстанцията, но познанието, битието и блаженството не са качества ба душата, тъй като те са нейната същност.

Някой може да попита, защо трябва да приемаме това за даденост? Защо да приемаме, че душата има познанието, блаженството и битието за своя същност, а не ги е заела? Някой може да оспори това, задавайки въпроса, защо душата да не е взела назаем светлината, блаженството и познанието по същия начин, както тялото е заело светлината си от ума? Недостатъкът на такъв вид спор би бил, че в такъв случай той не би имал край. От кого са били заети те? Ако кажем, че това е станало от някакъв друг източник, същият въпрос може да бъде зададен отново. Затова накрая ще трябва да достигнем до нещо, което е самоосветляващо се; за да съкратим нещата, логичният път би бил да спрем там, където открием тази самоосветленост и да не продължаваме по-нататък.

Следователно виждаме, че човешкото същество е съставено, първо, от външното покритие, тялото; второ, от финото тяло, което се състои от ума, интелекта и егото (чувството за индивидуалност). Зад тях е истинският Аз на човека. Видяхме, че всички качества и сили на грубото тяло, са взети назаем от ума, а умът или финото тяло, заема своите сили и светлина от душата, която стои зад него.

Сега възникват множество въпроси за душата. Ако до заключението за нейното съществуване се стига чрез аргументите, че тя е самоосветляваща се и че познанието, битието и блаженството са нейната същност, от това естествено следва, че душата не може да бъде сътворена. Едно самоосветляващо се битие, което е независимо всяко друго битие, никога не би могло да бъде резултат от нещо. То винаги е съществувало и никога не е имало време, когато да не е било; ако душата не е съществувала, къде тогава е било времето? Времето е в душата; то възниква тогава, когато тя отрази своите сили в ума и той започне да мисли. Ако няма душа, със сигурност няма да има и мисъл, нито ще има време. Затова как може да се каже, че душата съществува във времето, когато времето съществува в душата? Тя нито се ражда, нито умира, но преминава през всички тези разнообразни нива. Тя се проявява бавно от по-низшето към по-висшето. Изразява своето собствено величие, работейки чрез ума и тялото; чрез тялото тя улавя външния свят и го разбира. Взема едно тяло и го използва; а когато то отпадне и бъде изразходено, взема друго тяло; и така си продължава.

Тук идва един много интересен въпрос, въпросът за превъплъщението на душата, както обикновено е известен. Понякога хората се плашат от тази идея, а суеверието е толкова силно, че дори и мислещите хора вярват, че те са резултат от нищото; след това използвайки най-страхотната логика, тези хора се опитват да достигнат до заключението, според което независимо че произлизат от небитието, те ще бъдат вечни. Онези които са дошли от нищото, със сигурност ще трябва да се върнат обратно в него. Но нито вие, нито аз, нито някой от присъстващите тук, е произлязъл от нищото, нито ще се превърне в нищо. Ние сме съществували вечно, и ще продължим да съществуваме и няма сила под слънцето - нито над него - която може да унищожи вашето или моето битие или да ни изпрати в нищото. Идеята за превъплъщението не само че не е страшна, а е най-съществената идея за моралното благополучие на човешката раса. Тя е единственото логическо заключение, до което мислещите хора могат да достигнат. Ако е вярно, че вие ще продължите да съществувате във вечността, тогава трябва да е вярно също, че сте съществували вечно и в миналото: не може да бъде другояче. Ще се опитам да отговоря на няколко възражения, които обикновено се отправят срещу тази теория. Въпреки че повечето от вас ще си помислят, че това са много глупави възражения, все пак ние трябва да им отговорим, защото понякога виждаме, че най-умните хора са готови да застъпват най-глупавите мнения. Добре е било казано, че никога не е съществувала толкова абсурдна идея, че да не се намерят философи, които да я защитават. Първото възражение от този род, е: Защо не помним миналото си? Но помним ли ние цялото си минало дори в този живот? Колко от вас си спомнят какво са правили, когато са били бебета? Никой от вас не си спомня своето ранно детство, и ако съществуването зависеше от паметта, от това следва, че не сте съществували като бебета, защото не си помните ранното си детство. Чиста глупост е да казвате, че съществуването зависи от това дали го помним или не. Защо трябва да помним миналото? Старият мозък си е отишъл, разпаднал се е на парчета и е бил създаден нов мозък. Това което обаче е дошло в новия мозък, е резултатът, крайната сума от впечатленията придобити в миналото, с които умът е дошъл да насели новото тяло.

Ако приложим разглеждания от нас закон докато говорихме за макрокосмоса, според който всяка инволюция предполага еволюция и всяка еволюция предполага инволюция – ние разбираме, че инстинктът е инволюирал разум. Следователно, това което наричаме инстинкт при хората и животните, би трябвало да представляват инволюирали, дегенерирали съзнателни действия, а съзнателните действия са невъзможни без опит. Опитът е бил началото на познанието и затова познанието е налице. Страхът от смъртта, фактът, че патенцето веднага скача във водата и всички несъзнателни действия в човешките същества, които са станали инстинктивни, са резултати от минал опит. Дотук всичко е много ясно и последните научни открития са на наша страна. Но сега възниква още една трудност. Най-новите учени се връщат при древните мъдреци и дотам, докъдето те вървят с тях, има пълно съгласие. Те допускат, че всеки човек и всяко животно се раждат с определен запас от опит, и че всички действия на ума са резултат от минал опит. Но питат: “Какъв е смисълът да твърдим, че този опит принадлежи на душата? Защо да не кажем, че той е на тялото и единствено на него? Защо да не заявим, че това е предаване по наследство?” Това е последният въпрос. Защо да не кажа, че целият опит с който съм роден, е следствие от миналия опит на моите предци? Общата сума на целия опит, от малката протоплазмена клетка до най-висшето човешко същество, присъства в мен, но той се е предавал от тяло на тяло по пътя на наследствеността. Къде е трудността тук? Тази теория е много добра и ние приемаме част от закона за наследствеността. Но докъде? Докъдето съществува нуждата от снабдяването с материал. Ние, поради своите минали действия подхождаме и отговаряме на точно определен вид превъплъщение в определено тяло, и единствения подходящ материал за това тяло идва от родителите, които от своя страна са направили себе си най-подходящи, за да имат тази душа като свое потомство.

Опростеният закон за наследствеността приема за даденост най-невероятната хипотеза без всякакво доказателство, според която умственият опит може да бъде записан в материята или психическият опит може да бъде включен в материята. Когато аз ви погледна, в езерото на моя ум възниква вълна. Тази вълна утихва, но тя остава там във фина форма, като впечатление. Ние можем да разберем физическото впечатление, което остава в тялото. Но какво доказателство притежаваме, за да приемем, че умственото впечатление може да остане в тялото, независимо че това тяло се разпада на парчета? Кое го пренася? Дори да приемем, че е възможно всяко умствено впечатление да остане в тялото, че всяко впечатление, започвайки от първия човек и стигайки до моя баща, присъства в неговото тяло, как то може да бъде предадено на мен? Чрез биоплазмената клетка? Как е възможно това? Защото тялото на бащата не преминава в тялото на детето изцяло. Едни и същи родители могат да имат много деца¹; от този закон за наследствеността - според който впечатлението и материалът в който то е запечатано, са едно – съвсем сигурно следва, че с раждането на всяко дете родителите трябва да губят част от своите впечатления, или, ако те предават всичките си впечатления, с раждането на първото си дете, техните умове биха станали вакуум.

Освен това, ако в биоплазмената клетка е складирано безкрайно количество впечатления от всички времена, къде е то и как е станало това? Това е абсолютно невъзможно положение, и докато тези физиолози не докажат къде и как впечатленията живеят в биоплазмената клетка, и какво имат в предвид под умствено впечатление спящо във физическата клетка, тяхната позиция не може да бъде приета за вярна. Затова до тук е ясно, че впечатлението се намира в ума, че умът идва и приема определено превъплъщение, използвайки материала, който най-точно му отговаря, както е ясно и че умът, който е направил себе си подходящ, за да отговаря на определен вид тяло, ще трябва да чака, докато не получи този материал. Това ние разбираме. По този начин теорията достига до следното положение, в което предаване по наследство съществува може да съществува само дотолкова, доколкото то засяга снабдяването на душата с материал. Но душата мигрира и произвежда тяло след тяло, и всички мисли, които ние мислим и постъпките, които извършваме се складират във фини форми, готови да изскочат отново и да приемат нови форми. Когато погледна към вас, в ума ми се надига вълна. После тя потъва и става все по-фина и по-фина, но не умира. Тя е готова да се надигне отново като вълна под формата на спомен. Така всички тези впечатления са в моя ум и когато умра, тяхната сумарна сила ще бъде с мен. Да си представим, че тук има една топка и всеки от нас вземе по един дървен чук и започнем да я удряме от всички страни; топката отива от една точка към друга в тази стая, а когато достигне вратата, излита през нея. Какво носи със себе си тя? Общата сила от всички удари. Тази сила ще й придаде определена посока. По същия начин, какво насочва душата, когато тялото умре? Общата сума, крайният сбор от всички действия, които тя е извършила и от всички мисли, които е мислила. Ако този сбор е такъв, че душата трябва да произведе ново тяло за придобиване на по-нататъшен опит, тя ще отиде при онези родители, които са готови да я снабдят с подходящия материал за това тяло. Така тя ще пътува от тяло на тяло, понякога ще отива на небето, после ще се връща отново на земята, ще става човек, или някое по-низше животно. И това ще продължава по този начин, докато тя не приключи със своя опит и не завърши кръга. Тогава душата ще узнае своята истинска природа, ще открие какво представлява, невежеството ще изчезне, нейните сили ще се проявяват и тя ще стане съвършена; тази душа няма да има нужда повече да работи чрез различни физически тела, нито ще има някаква необходимост за нея да действа чрез по-фини, ментални тела. Тя ще засияе в собствената си светлина и ще стане свободна, без повече да се ражда или да умира.

Сега няма да навлизаме в подробности по отношение на това. Но ще изложа пред вас още един въпрос във връзка с тази теория за превъплъщението. Това е теорията, която поддържа идеята за свободата на човешката душа. Това е теорията, която не хвърля вината за нашите слабости върху някой друг, което е една характерна човешка заблуда. Ние не виждаме нашите собствени грешки; очите не виждат самите себе си, но виждат очите на всички останали. На нас, човешките същества ни е много трудно да признаем своята собствена слабост, собствените си грешки, когато можем да обвиним някой друг. Обикновено хората обвиняват другите за всичко в живота, а ако не успеят да направят това – обвиняват Бог, или измислят някой дух или пък казват, че това е съдба. Къде е съдбата и какво е тя? Ние жънем онова, което сме посели. Ние сме създателите на своята собствена съдба. Никой друг не трябва да бъде винен, никой друг не трябва да бъде хвален. Вятърът духа; онези платноходи, чиито платна са опънати го улавят и напредват по своя път, но онези, чиито платна са свити не могат да го направят. Вятърът ли е виновен за това? Виновен ли е милостивият Отец, чийто благодатен вятъра духа непрестанно, чиято милост няма край, Негова ли е вината, че някои от нас са щастливи, а други са нещастни? Ние сами създаваме собствената си съдба. Неговото слънце свети както за слабите, така и за силните. Неговият вятър духа еднакво и за светеца, и за грешника. Той е Господ на всички, Отецът на всички, всемилостивият, безпристрастният. Да не би да искате да кажете, че Той, Господарят на творението, гледа на дребните неща от нашия живот по начина, по който ние го правим? Каква изостанала идея за Бог би било това! Ние сме като малки кутрета, играещи своите борби на живот и смърт тук, които глупаво си мислят, че Самият Бог ги взема толкова насериозно, колкото самите те. Но Той познава игрите на кутретата. Нашите опити да хвърлим вината върху Него като го превърнем в този, който наказва и награждава, са просто глупави. Той нито наказва, нито награждава някого. Неговата безгранична милост е достъпна за всеки един, по всяко време, на всяко място, при всички обстоятелства, неизменно, неотклонно. От нас зависи как ще я използваме. От нас зависи как ще я оползотворим. Не обвинявайте нито един човек, нито Бог, нито някого в света. Когато видите че страдате, обвинявайте себе си и се опитайте да го поправите.

Това е единственото решение на проблема. Онези които обвиняват другите – и уви! техният брой расте с всеки изминал ден – обикновено са нещастни и с безпомощни умове; те сами са се довели до това положение чрез своите грешки и като са обвинявали другите, но това не променя положението им. Не им помага по никакъв начин. Този опит да хвърлят вината върху някой друг само ги прави все по-слаби и по-слаби. Затова не обвинявайте никого за собствените ви грешки, стъпете на собствените си крака и поемете цялата отговорност върху себе си. Кажете си: “Това страдание, от което страдам е мое собствено дело, и точно това доказва, че то ще трябва да бъде премахнато единствено от мен.” Това което аз съм създал, аз мога да разруша; онова което е създадено от някого другиго, аз никога няма да бъда способен да унищожа. Затова се изправете, бъдете храбри, бъдете силни. Поемете цялата отговорност върху собствените си рамене и знайте, че сте създатели на своята собствена съдба. Цялата сила и подкрепа от която имате нужда, е вътре във вас самите. Затова, създайте сами собственото си бъдеще. “Нека мъртвото минало зарови своите мъртви.” Безкрайното бъдеще е пред вас и вие винаги трябва да помните, че всяка дума, мисъл, или постъпка се трупат като в хранилище за вас и че както лошите мисли и действия са готови да скочат върху вас като тигри, така съществува и вдъхновяващата надежда, че добрите мисли и дела са готови да ви защитят със силата на сто хиляди ангела сега и навеки.

Тринадесета глава