Джнана Йога

Джнана Йога

Първа глава

Необходимостта от религия

(Произнесено в Лондон)

От всички сили които са действали и все още действат моделирайки съдбините на човешката раса, със сигурност няма по-могъща от онази, проявлението на която наричаме религия. Всички социални организации имат за своя основа по един или друг начин действията на тази необичайна сила, и най-големият импулс за сцепление и обединение между частите на човешките общества винаги е произлизал пак от нея. За всички нас е очевидно, че много често принадлежността към определена религия се оказва по-силна от принадлежността към расата, климата и дори потеклото. Всеизвестен факт е, че хората почитащи един и същи Бог и вярващи в една и съща религия, винаги са стоели един зад друг с много по-голяма сила и постоянство, отколкото хората с общ произход. Били са направени много опити да бъде проследено началото на религията. Във всички древни религии достигнали до нас в настоящето, откриваме следното твърдение – че те са свръхестествени, че не са произлезли от човешкия ум, а са възникнали някъде извън него.

Две теории са били приети като цяло от съвременните учени. Едната е духовната теория за религията, а другата - еволюцията на идеята за Безкрайното. Едната поддържа схващането, че началото на религиозните идеи е обожествяването на предците; другата – че религията възниква чрез придаването на човешки характер на силите на природата. Човекът иска да запази спомена за своите починали роднини и мисли, че те живеят дори когато тялото се е разложило; той им оставя храна и в определен смисъл ги боготвори. От това схващане се е развила религията.

Докато изучаваме религията на египтяните, вавилонците, китайците и много раси в Америка и на други места, ние откриваме много ясни следи от това почитане на предците като начало на религията. При древните египтяни първата идея за душата била, че тя е двойник на тялото. Според нея всяко човешко същество съдържа в себе си друго същество, което е много подобно на първото; и когато човек умре, този двойник излиза от тялото и продължава да живее. Но животът на двойника продължавал дотогава, докато тялото оставало непокътнато, и ето защо ние откриваме такава загриженост у египтяните да запазят тялото невредимо. Затова те са построили тези огромни пирамиди, в които са запазвали телата. Според вярването, ако някоя част от външното тяло бъде наранена, двойникът също щял да получи съответното нараняване. При древните вавилонци откриваме същата идея за двойника, но с малка разлика. Двойникът изгубвал всякакво чувство на любов; той плашел живите, за да получи храна и вода и за да му помагат по различни начини. Изгубвал всяка обич дори към собствените си деца и жена. Сред древните индуси отново намираме следи от това обожествяване на предците. За китайците също може да се каже, че в основата на тяхната религия стои култа към предците и той все още е разпространен нашир и надлъж в тази огромна страна. В действителност единствената религия, която може да се определи като някога процъфтяла в Китай, е това обожествяване на починалите. Така от една страна изглежда, че твърдението на онези, които поддържат теорията за почитането на душите на умрелите като начало на религията, е много основателно.

От друга страна, има учени които доказват чрез древната арийска литература, че религията е възникнала с обожествяването на природата. Въпреки че в цяла Индия се откриват доказателства свидетелстващи за култа към предците, все пак в най-древните исторически извори от тях няма и следа. В Риг-веда Самхита, най-стария паметник на арийската раса, не откриваме и следа от този култ. Съвременните учени смятат, че там може да бъде проследено обожествяването на природата. Изглежда, че човешкият ум се е опитвал и борел да надзърне зад нейните сцени. Зората, залезът, ураганът, необятните и колосални природни сили и красотите на пейзажа са вълнували човешкия ум и той се е стремял да премине отвъд и да разбере нещо за тях. В този стремеж хората придават на феномените човешки качества, дават им души и тела – понякога красиви, понякога трансцендентални. Всеки подобен опит завършва с превръщането на тези феномени в абстракции – независимо дали персонализирани или не. Това се открива и при древните гърци; цялата тяхна митология представлява обожествяването и почитането на тази абстрактна природа. Така е и с древните германци, скандинавците и всички останали арийски раси. По този начин от друга страна е направено много силно твърдение, според което религията има своя произход в придаването на човешки качества на силите на природата.

Тези два възгледа, въпреки че може би изглеждат противоречиви, могат да бъдат примирени на една трета основа, която според мен е истинската основа на религията, и предлагам да я наречем борба за излизане отвъд ограниченията на сетивата. Човекът или търси духовете на своите предци, духовете на умрелите - което означава, че той иска да надзърне в онова, което става когато тялото е изчезне - или се стреми да разбере силата, която действа зад изумителните феномени на природата. Независимо кое от двете е вярно, едно е сигурно – че той се опитва да преодолее ограниченията на сетивата. Той не може да остане удовлетворен от сетивата и иска да излезе отвъд тях. И няма нужда обяснението за това да бъде загадъчно. На мен ми изглежда много естествено първия досег с религията да е бил чрез сънищата. Първата идея за безсмъртието може да бъде успешно придобита чрез сънищата. Не е ли това едно чудно състояние? Ние знаем, че децата и нетренираните умове намират много малка разлика между сънуването и будното състояние. Кое може да бъде по-естествено от онова, което те откриват като съвсем логично - че дори по време на сън, когато тялото изглежда привидно мъртво, умът продължава да извършва своите сложни действия? Какво чудно има тогава в това, човек веднага да направи заключението, че когато тялото умре завинаги същите действия на ума ще продължат? Това според мен е много по-естествено обяснение, отколкото онова за свръхреалното и чрез тази идея за съня човешкият ум се издига към все по-извисени концепции. Разбира се с течение на времето по-голямата част от човечеството е открило, че тези сънища не се потвърждават от будното състояние и че сънищата в действителност не представляват друга реалност, а са просто едно кратко повторение на опита от будното състояние.

Но по това време търсенето било вече започнало - а то било търсене вътре в себе си - и скучният човек продължил да изследва все по-дълбоко различните състояния на ума откривайки по-висши състояния и от сънуването, и от будното състояние. Това състояние ние виждаме във всички организирани религии по света и то се нарича екстаз или вдъхновение. Във всички организирани религии се твърди, че техните основатели, пророци или месии са навлизали в състояния на ума, които не могат да се определят нито като сън, нито като будно състояние и в които те са се изправяли лице в лице с една нова поредица от факти свързани с онова, което е наречено духовна реалност. Там те са осъзнавали тези факти много по-интензивно, отколкото ние разбираме нещата около себе си в своето будно състояние. Вземете например религията на брахмините. Казва се, че Ведите са били написани от Ришите. Тези Риши са били мъдреци, осъзнали определени факти. Точната дефиниция на санскритската дума “Риши” е Мъдрец на мантрите – или мислите изразени във ведическите химни. Тези хора заявяват, че са реализирали или почувствали – ако тази дума може да се използва по отношение на свръхсетивното – определени факти, които са записали. Откриваме, че същата истина е провъзгласена и от евреите, и от християните.

Има някои изключения при будистите, които спадат към Южната секта. Някой може да запита – ако будистите не вярват в никакъв бог или душа, как може тяхната религия да е произлязла от свръхсетивното състояние на съществуването? Отговорът на този въпрос е, че дори будистите откриват един вечен морален закон, и този морален закон не е бил измислен в нашия смисъл на думата, а Буда го е установил и открил в свръхсетивно състояние. Онези от вас, които са изучавали живота на Буда дори накратко, както е даден в красивата поема “Светлината на Азия”¹, може би си спомнят, че Буда е описан да седи под дървото Бо², докато не достига свръхсетивното състояние на ума. Всички негови учения са резултат от това състояние, а не на интелектуални размишления.

Така всички религии правят едно твърдение с огромна важност: че човешкият ум, при определени обстоятелства, излиза не само отвъд ограниченията на сетивата, но и отвъд способността на мислене. Тогава той се изправя лице в лице с факти, които иначе никога не би могъл да възприеме и никога не би могъл да осъзнае. Тези факти са основата на всички религии по света. Разбира се, ние имаме право да отправяме предизвикателства към тях и да ги подлагаме на проверката на разума. И въпреки това, всички съществуващи религии твърдят, че човешкият ум притежава тази необичайна сила да надскача границите на сетивата и разума; и те казват, че тази сила е неопровержим факт.

Като оставим настрана разискванията по заплетения въпрос за това до каква степен тези факти от религиите са верни, ние откриваме една обща характерна черта за всички тях. В сравнение с конкретните открития на физиката например, всички те изглеждат като абстракции; и във всички добре организирани религии приемат най-чистата форма на Абстрактната Единица – независимо дали под името на Абстрактно Присъствие, Вездесъщо Същество, Абстрактна Личност наречена Бог, на Морален Закон или на Абстрактна Същност, която лежи в основата на всеки живот и битие. В наши дни отново се правят опити да се проповядват религии без да се взема под внимание свръхсетивното състояние на ума като се разглеждат старите абстракции на Древните, на които се дават нови имена като “Морален Закон”, “Идеално Единство”, и т.н. - като по този начин се доказва, че тези абстракции не лежат в сетивния свят. Никой от нас все още не е виждал “Идеалния човек”, и все пак ни се казва да вярваме в него. Никой от нас не е виждал съвършения човек и все пак без този идеал ние не можем да прогресираме. Така при всички религии на преден план излиза следният факт – че съществува Идеална Единица Абстракция, която се слага пред нас, независимо дали във формата на Личност, на Безличностно Същество, на Закон, на Присъствие или на Същност. Ние винаги се стремим да се издигнем до този идеал. Всяко човешко същество, независимо кое е и къде се намира, има за идеал безкрайната сила. Всеки човек има за идеал безкрайното удоволствие. Почти всички изобретения, които виждаме около себе си, почти всички дейности които се извършват навсякъде, се дължат на този стремеж към безкрайна сила и безкрайно удоволствие. Но много малко хора откриват, че тази безкрайна сила към която те се стремят, не може да бъде достигната чрез сетивата. Много скоро те виждат, че безкрайното удоволствие не може да бъде придобито чрез сетивата, или с други думи, сетивата са твърде ограничени и тялото е твърде ограничено, за да изрази Безкрайното. Да проявиш Безкрайното чрез крайното е невъзможно, и рано или късно, човек се научава да се отказва от опита да изразява Безкрайното чрез крайното. Това отказване, това изоставяне на този опит е основата на етиката. Отречеността е самата основа, върху която стои етиката. Никога не е съществувал етичен закон, който да няма за своя база отречеността.

Етиката винаги казва: “Не аз, а ти.” Нейното мото е: “Не аза, а не-аза.” Празните идеи на индивидуализма, към които човек се придържа, докато се опитва да открие тази Безкрайна Сила или това Безкрайно Удоволствие чрез сетивата, трябва да бъдат изоставени – така казва законът на етиката. Трябва да поставите себе си на последно място, а другите – пред вас. Сетивата казват: “Първо аз.” Етиката казва: “Трябва да стоя последен.” Така всички закони и правила на етиката се базират върху тази отреченост; унищожението, а не изграждането на индивида на материално ниво. Безкрайността никога няма да може да бъде изразена на материално ниво – това не е нито възможно, нито е мислимо.

И така, човекът трябва да се откаже от нивото на материята и да се издигне до по-висшите сфери, за да търси по-дълбоко изражение на безкрайното. По този начин биват моделирани и различните етични закони, но всички те имат тази единствена централна идея – себеотричането. Съвършеното самоунищожение е идеалът на етиката. Хората се плашат когато бъдат помолени да не мислят за своята индивидуалност. Те изглеждат толкова уплашени да не изгубят онова, което наричат своя индивидуалност. Едновременно с това същите тези хора заявяват, че най-висшите идеали на етиката са валидни, без нито за миг да помислят, че цялото поле на действие, целта и същността на етиката е унищожението, а не изграждането на индивида.

Утилитарните стандарти не могат да обяснят етическите отношения между хората, защото, на първо място, ние не можем да достигнем до никакви етически закони от съображенията за полезност. Без свръхестественото одобрение, образно казано, или без свръхсъзнателното възприятие, както аз предпочитам да го наричам, не може да съществува етика. Без стремежа към Безкрайното, не може да съществува идеал. Всяка система, която иска да обвърже хората към ограниченията на техните собствени общества, е неспособна да открие обяснение за етическите закони на човечеството. Утилитаристът иска да се откаже от стремежа към Безкрайното и от домогването до свръхсетивното като от непрактични и абсурдни неща и в същия дух ни предлага да приемем етиката и да правим добро на обществото. Защо трябва да правим добро? Правенето на добро е от второстепенно значение. Ние трябва да имаме идеал. Самата етика не е целта, а само средство за нейното постигане. Ако нямаме цел, защо трябва да сме етични? Защо аз трябва да правя добро на другите хора, а не да ги наранявам? Ако щастието е целта на човечеството, защо аз не трябва да правя себе си щастлив, а другите нещастни? Какво ме спира? На второ място, основата на полезното и практичното е твърде тясна. Всички настоящи социални форми и методи са достигнати от обществото, такова каквото то съществува, но какво право имат Утилитаристите да приемат, че обществото е вечно? Обществото не е съществувало преди векове и е възможно да не съществува след векове. То е най-вероятно един от етапите, през които ние преминаваме по пътя към по-висше еволюционно ниво и затова всеки закон, който води началото си единствено от обществото не може да бъде вечен и не може да покрие цялото поле на човешката природа. Следователно в най-добрия случай, утилитарните теории могат да действат само при настоящите социални условия. Отвъд тях те нямат стойност. Но моралът и етическият закон придобити чрез религията и духовността имат за сфера на своето действие целия безкраен човек. Те се занимават с индивида, но разглеждат неговите взаимоотношения с Безкрайното; те се занимават също и с обществото – защото обществото не е нищо друго освен множество от индивиди събрани на едно място; и по начина, по който те могат да се приложат спрямо индивида и неговите безкрайни взаимоотношения, те трябва да могат да бъдат приложени и по отношение на цялото общество, в каквото и състояние да се намира то в различните си етапи. Така виждаме, че човечеството винаги има нужда от духовна религия. Човекът не може да мисли единствено за материята, каквото и удоволствие да носи това.

Казва се, че ако отделяме твърде голямо внимание на духовните неща, ще пострадат нашите практически взаимоотношения в света. В далечното минало, по времето на китайския мъдрец Конфуций се е казвало: “Нека се погрижим за този свят: после, когато сме приключили с него, ще обърнем внимание и на другия.” Много е добре да се погрижим за този свят. Но ако твърде голямото внимание върху духовното може малко да повлияе на нашите практически взаимоотношения, то твърде голямото внимание върху така наречената практичност ни вреди както в този живот, така и в следващия. То ни прави материалистични. А човекът е предназначен да смята за своя цел не природата, а нещо по-висше.

Човекът е човек дотогава, докато се опитва да се издигне над природата и тази природа означава както външното, така и вътрешното. Тя обхваща не само законите, които управляват частиците материя извън нас и в телата ни, но също така и по-фината вътрешна природа, която в действителност е движещата сила управляваща външното. Да се покори външната природа е голямо и велико нещо, но още по-велико е да победим своята вътрешна природа. Велико и хубаво е да познаваме законите, които движат звездите и планетите; но е безкрайно по-величествено и по-добре да познаваме законите, които пораждат страстите и чувствата, които движат волята на човека. Тази победа над вътрешния човек, разкриването на фините действия, които протичат в човешкия ум и разгадаването на неговите удивителни тайни, принадлежи изцяло на религията. Човешката природа – имам в предвид обикновената човешка природа – иска да вижда и установява големи материални факти. Обикновеният човек не може да разбере нищо, което е фино по същността си. Добре е било казано, че тълпите се радват на лъва, който убива хиляда агнета, без нито за миг да помислят, че това е смърт за агнетата, независимо че носи моментен триумф за лъва; защото те изпитват удоволствие единствено от проявленията на физическата сила. Така седят нещата с обикновените хора. Те разбират и намират удоволствие във всичко, което е външно. Но във всяко общество има хора, чиито удоволствия не лежат в сетивата, а отвъд тях, които отвреме-навреме успяват да зърнат нещо по-висше от материята и се стремят да го достигнат. И ако можем да четем историята на народите между редовете, всеки път ще откриваме, че възходът на една нация настъпва тогава, когато нарасне броят на тези хора; а упадъкът започва, когато този стремеж към Безкрайното - колкото и да казват за него Утилитаристите, че е безсмислен – спре. С други думи казано, основният движещ импулс на силата на всяка раса лежи в нейната духовност, а смъртта й започва от този ден, в който духовността започне да отслабва, а материализмът - да печели почва.

И така, като оставим настрана истините, които можем да научим от религията, като оставим настрана утехите, които тя може да ни донесе, религията – като наука, като изследване - е най-великото и най-здравословното упражнение, което може да съществува за човешкия ум. Стремежът към Безкрайното, борбата да бъде уловено То, усилието да излезем отвъд ограниченията на сетивата, извън материята и да развием духовния човек, това денонощно усилие да направим Безкрайното едно с нашето същество – именно тази борба е най-величествената и най-славната битка, която човек може да поведе. За някои хора най-голямото удоволствие се крие в яденето. Нямаме право да казваме, че това е неправилно. За други то се състои в притежаването на определени неща. Нямаме право да твърдим, че те грешат. Но те също нямат право да казват “не” на човека, който изпитва най-висшето си удоволствие в духовната мисъл. Колкото е по-низше устройството на някого, толкова по-голямо е удоволствието от сетивата. Много малко хора могат да ядат храната си със същата страст, с която го прави едно куче или един вълк. Всички удоволствия на кучето и вълка са съсредоточени в сетивата. По-низшите типове хора във всяка нация намират щастие в сетивата, докато културните и образованите го откриват в мисълта, във философията, в изкуствата. Духовността е още по-високо ниво. Тъй като нейният предмет е безкраен, затова тя е най-висшето ниво и удоволствието от нея е най-висшето за онези, които могат да го оценят. Следователно, дори от гледната точка на ползата, ако човек търси удоволствието, той трябва да култивира религиозната мисъл, защото тя е най-висшето удоволствие, което съществува. Затова, като изследване, на мен религията ми изглежда жизнено необходима.

Можем да видим това по резултатите от нея. Тя е най-голямата движеща сила на човешкия ум. Нито един друг идеал не може да влее в нас такова огромно количество енергия, както духовния. За всички нас е очевидно от цялата история на човечеството, че това е истина и че силите на религията не са мъртви. Не отричам, че хората могат да бъдат много добри и морални дори просто от утилитарни подбуди. В този свят е имало много велики хора – съвършено здравомислещи, морални и добри – движени само от морални мотиви. Но онези които са разтърсили света, които са пуснали в действие едно огромно количество от магнетизъм и чийто дух работи в стотици и хиляди хора, онези чийто живот възпламенява другите с духовния огън – в тях ние винаги откриваме тази духовна основа. Тяхната движеща сила винаги идва от религията. Религията е най-великата двигателна сила за реализирането на онази безкрайна енергия, която е законното право на всеки човек. В изграждането на характера, в създаването на всичко онова, което е добро и велико, в донасянето на мир за другите и себе си, религията е най-висшият импулс и следователно трябва да бъде изучавана като такава. Тя трябва да бъде изучавана на по-широка основа, отколкото преди. Всички тесногръди, ограничени и воюващи идеи за нея трябва да си отидат. Всички сектантски, племенни и националистични идеи за религията трябва да бъдат изоставени. Вярването че всяко племе или нация трябва да имат свой отделен Бог и схващането, че всички останали грешат, е суеверие, което трябва да бъде оставено в миналото. Трябва да се откажем от всички подобни идеи.

Когато човешкият ум се разшири, неговите духовни крачки също стават по-големи. Вече е дошло времето, когато човек не може да запише и една духовна мисъл без тя да достигне до всички краища на земята; с помощта само на физически средства ние сме влезли в досег с целия свят; затова бъдещите религии на света трябва да станат универсални навсякъде.

Религиозните идеали на бъдещето трябва да обхващат всичко, което съществува в света и което е добро и велико и едновременно с това да имат безкраен потенциал за бъдещо развитие. Всичко което е било добро в миналото трябва да бъде запазено; същевременно техните врати трябва да бъдат отворени за бъдещи допълнения към вече съществуващите запаси. Религиите трябва да бъдат готови да включат в себе си всички, а не да се гледат една друга с презрение, понеже отделните им идеали за Бог се различават. В живота си съм виждал много и различни духовни хора - голям брой здравомислещи хора, които изобщо не вярват в Бог или поне не в нашия смисъл на думата. Може би те са разбрали Бог по-добре, отколкото ние някога ще Го разберем. Както Личностната идея за Бог, така и Безличностната, както Безкрайният, Морален Закон, така и Идеалният Човек – всички те трябва да влязат в дефиницията за религията. Когато религиите се разширят по този начин, тяхната сила за добра воля ще бъде нараснала стократно. Притежавайки голяма мощ, те често са причинявали повече вреди на света, отколкото са вършили добро – именно поради тяхното тесногръдие и ограничение.

Дори в настоящето откриваме много секти и общества, които имат почти еднакви идеи да воюват едни с други, защото едната от страните не желае да изложи тези идеи по съвсем същия начин като другата. Следователно религиите трябва да се разширят. Религиозните идеи трябва да станат универсални, необятни и безкрайни; само тогава ще можем да видим играта на религията да се играе в най-пълната си степен, защото на земята мощта на религията едва е започнала да се проявява. Понякога се казва, че вярванията умират, че духовните идеи изчезват от света. Аз мисля, че те тепърва започват да се развиват. Силата на религията – пречистена и разширила своите възгледи – ще проникне във всяка част на човешкия живот. Докато религията е била в ръцете на избраното малцинство, във властта на едно тяло от свещеници, тя е била в храмовете, църквите, книгите, догмите, церемониите, формите и ритуалите. Но само когато достигнем до реалната, духовна и универсална концепция – тогава и единствено тогава, религията ще стане действителна и жива; тя ще навлезе в самата ни природа, ще живее във всяко наше движение, ще проникне във всяка пора на нашето общество и ще стане силата на доброто безкрайно повече, отколкото е била някога преди.

Това което е необходимо, е чувството на разбирателство и симпатия между различните религии, защото виждаме, че всички те устояват или упадат заедно, това което е нужно, е чувството на разбирателство произлизащо от взаимното уважение и почит, а не снизхождението, покровителстването и скъперническото изразяване на добра воля, което за нещастие е на мода у мнозина в настоящето. И преди всичко, то е необходимо между представителите на различните видове религиозно изразяване, идващо от изучаването на умствените феномени – които за нещастие дори и днес отдават първостепенно значение на името на религията – и другия вид изразители на религията, чиито глави проникват все повече и повече в тайните на небето, въпреки че краката им са здраво стъпили на земята – с последните имам предвид така наречените материалистически учени.

За да се установи такава хармония, и двете страни ще трябва да направят отстъпления, понякога много големи и дори повече – понякога болезнени, но всяка от тях ще открие, че саможертвата си е струвала и ще намери себе си по-напреднала по пътя към истината. И накрая, познанието което е затворено във владенията на времето и пространството ще се срещне и ще стане едно с онова, което е отвъд тях, там където умът и сетивата не могат да достигнат – с Абсолюта, с Безкрайния, Единия без нищо друго.

Втора глава

Голяма е упоритостта, с която човекът се държи за сетивата. И все пак, колкото и съществен да му изглежда външния свят, в който той живее и се движи – в живота на всеки индивид и всяка раса настъпва момент, когато те неволно се запитват: “Истинско ли е всичко това?” За човека, който не намира и момент да оспори свидетелствата на сетивата и всеки миг от живота на когото е зает с някакъв вид сетивно удоволствие, дори за него идва времето, в момента на смъртта, в който той също е принуден да се запита: “Истинско ли е това?” Религията започва с този въпрос и завършва с неговия отговор. Дори в далечното минало, до което записаната история не може да достигне, в мистериозната светлина на митологията, в неясния здрач на цивилизацията, ние откриваме, че е бил задаван същия въпрос: “Какво се случва с всичко това? Кое е истинско?”

Една от най-поетичните Упанишади - Катха Упанишад - започва с въпроса: “Когато умре човек, възниква спор. Едната страна заявява, че той си е отишъл завинаги, а другата твърди, че е още жив. Кое е вярно?” Били са давани различни отговори. И действително, цялата сфера на метафизиката, философията и религията е изпълнена с разнообразни отговори на този въпрос. В същото време са били направени опити да се потисне и заглуши това търсене, да се прекъсне безпокойството на ума, което пита: “Какво има отвъд? Кое е истинско?” Но докато съществува смъртта, всички подобни опити за заглушаване на този глас ще се оказват неуспешни. Можем и да казваме, че не виждаме нищо отвъд и да ограничаваме всичките си надежди и стремежи до настоящия момент, можем с всички сили да се стремим да не мислим за нищо извън света на сетивата; и може би всичко навън спомага за това да бъдем държани ограничени в тези тесни предели. Целият свят може да се съюзи, за да ни възпре да не се разширим отвъд настоящето. И все пак, докато има смърт, отново и отново трябва да възниква въпросът: “Смъртта ли е краят на всички тези неща, за които сме се вкопчили, като че ли те са най-реалната от реалностите и най-съществената от същностите?” Светът изчезва за миг – няма го. Стоейки на ръба на бездната, отвъд която е безкрайната зееща празнота, всеки един ум, колкото и да е закоравял той, е принуден да отскочи назад ужасéн и да се запита: “Истински ли е този свят?” Надеждите на цял един живот, изграждани малко по малко с помощта на всички енергии на велики умове, изчезват за секунда. Истински ли са те? На този въпрос трябва да се отговори. Времето никога не отнема от неговата сила; напротив, то към нея.

Освен това съществува и желанието за щастие. Ние бягаме след всяко едно нещо с надеждата то да ни направи щастливи; преследваме своите луди стремежи в света на сетивата. Ако попиташ младия човек, за когото животът е успешен, той ще ти каже, че всичко е истинско; и той действително мисли така. Може би когато същият човек остарее и открие, че щастието винаги му се изплъзва, той ще заяви, че такава е неговата съдба. Накрая открива, че желанията му не могат да бъдат осъществени. Накъдето и да поеме, пред него се изправя непреодолима и твърда като елмаз стена, отвъд която той не може да премине. Всяко действие на сетивата води до противодействие. Всичко е мимолетно. Щастие, нещастие, лукс, богатство, сила и бедност – дори животът – всички са преходни.

От друга страна, човешкият език е опит да бъде изразена истината, която лежи вътре. Напълно съм убеден, че едно бебе чийто език се състои от нечленоразделни звуци, се опитва да изрази най-висшата философия, само че то няма необходимите органи да го направи, нито пък средствата. Разликата между езика на най-извисените философи и бебешкия говор е разлика в степента, а не във вида. Това което вие наричате абсолютно точния, систематичен и математически език на настоящето и неясните, мистични и митологически езици на хората от древността, се различават само в степента. В основата на всеки от тях стои една величествена идея, която сякаш се бори да изрази себе си; и често зад тези древни митологии се крият буци от чисто самородно злато истина; а много често – съжалявам да го кажа – зад изтънчените и излъскани фрази на съвременните хора стои същински боклук. Затова ние не трябва да изхвърляме нещо, само защото то е покрито с митология или защото не отговаря на схващанията на Г-н Еди-си-кой или Г-жа Еди-си-коя. Ако човек трябва да се смее на религията - защото повечето религии заявяват, че хората трябва да вярват в митологията на която учат различните пророци – той трябва да се смее много повече на тези съвременници. В наши времена, ако човек цитира Мойсей, Буда или Христос, той бива осмян; но нека само подхвърли името на някой като Хъксли, Тиндал или Дарвин – и той веднага бива сдъвкан и изяден даже и без сол. “Хъксли го е казал” - това е достатъчно за мнозина. Ние наистина сме свободни от суеверия! Онова е било религиозно суеверие, а това е научно суеверие; с тази разлика, че от и чрез онова древно суеверие са произлезли даряващите живот идеи на духовността; а от и чрез това съвременно суеверие са дошли похотта и алчността. Онова суеверие е било служене на Бог, а това тук е преклонение пред печалбарството, славата и силата. В това се състои разликата.

Но да се върнем към митологията. Откриваме, че зад всички тези истории стои една върховна идея, според която човекът е дегенериралото състояние на онова, което е бил. Поглеждайки към настоящето виждаме, че съвременните изследвания напълно отричат това гледище. Изглежда, че еволюционистите са в пълно противоречие с това твърдение. Според тях, човекът е еволюирал от мекотелото; и следователно онова, което митологията твърди, не може да бъде вярно. В Индия обаче съществува митология, която е способна да съгласува тези две гледища. В индийската митология има една теория за циклите, според която всеки прогрес протича под формата на вълни. Всяка вълна е следвана от спадане или затишие, а то от своя страна – от ново издигане в следващия момент; след издигането идва ново спадане и после пак издигане. Движението е циклично. Със сигурност е вярно, дори от гледна точка на съвременните изследвания, че човекът не може да бъде само еволюция. Всяка еволюция предполага инволюция. Съвременният човек на науката ще ви каже, че вие можете да получите само такова количество енергия от една машина, каквото сте вложили предварително в нея. Едно нещо не може да бъде създадено от нищо. Ако човекът представлява еволюцията на мекотелото, тогава съвършеният човек – един Буда или Христос – е бил инволюирал в мекотелото. Ако не е така, тогава откъде са се появили тези гигантски личности? Нещо не може да се появи от нищо. По този начин ние заемаме позицията, от която да примирим писанията със съвременните светила. Тази енергия, която проявява себе си бавно и постепенно в различни стадии на развитие докато стане съвършения човек, не може да и произлиза от нищото. Тя е съществувала някъде; и ако мекотелото или протоплазмата е първоначалната точка, от която вие можете да я проследите – същата протоплазма, по един или друг начин, трябва да е съдържала в себе си тази енергия.

Съществува разгорещена дискусия за това дали съвкупността от материални частици, които наричаме тяло, е причина за проявлението на силата, която наричаме душа или мисъл, или мисълта е онази, която проявява тялото. Разбира се световните религии поддържат схващането, че мисълта проявява тялото, а не обратно. От друга страна има школи на съвременната мисъл, които твърдят, че мисълта е просто резултат от подреждането на частите на машината наречена тяло. Приемането второто становище обаче - че душата или съвкупността от мислите, или както и да го наречете - е резултат от тази машина и продукт от химическите и физическите комбинации на материята, които освен това изграждат тялото и мозъка – оставя въпроса без отговор. Кое е това, което създава тялото? Коя е силата, която комбинира молекулите в телесната форма? Каква е тази сила, която взема материал от заобикалящия ни океан от материя и формира едно тяло по един начин, а друго – по друг начин? Кое създава тези безкрайни различия? Да кажем, че силата наречена душа е следствие от комбинациите от молекули в тялото е същото като да поставим каруцата пред коня. Как са се появили тези комбинации? От къде е дошла силата, която ги е създала? Ако кажете, че някаква друга сила е била причината за тях, а душата е резултат от материята и че тази душа – която е комбинирала определено количество материя, самата е била резултат от такива съчетания, това не е отговор на въпроса. Трябва да бъде приета тази теория, която обяснява най-много факти, ако не всички, и освен това тя не трябва да противоречи на другите теории. По-логично е да се каже, че силата която взема материя и формира от нея тялото е същата, която се проявява чрез това тяло. Следователно да казваме, че мисловните сили проявени в тялото са резултат от подреждането на молекулите и нямат независимо съществуване, е безсмислено. Силата не може да също така да еволюира от материята. По-скоро е възможно да докажем, че онова което наричаме материя, изобщо не съществува. То е само определено състояние на силата. Може да бъде доказано, че здравината, твърдостта или което и да е друго състояние на материята е резултат от движението. Увеличаването на въртеливите движения придадени на течностите, им придава силата на твърди вещества. Определено количество въздух с въртеливо движение, като например торнадото, става като твърдо вещество и със своя удар разрушава или прерязва твърди предмети. Нишката от една паяжина, ако може да бъде задвижена с много голяма, почти безкрайна скорост, ще стане толкова здрава, колкото една желязна верига и би била способна да пререже ствола на един дъб например. Погледнато по този начин, би било по-лесно да докажем, че онова, което наричаме материя, не съществува. Но обратното (че душата не съществува) не може да бъде доказано.

Коя е тази сила, която се проявява чрез тялото? За всички нас е очевидно, че каквато и да е тя, тази сила взема определено количество частици и от тях създава различни форми, една от които е човешкото тяло. Никой друг не идва тук, за да създаде тела за вас или мен. Никога не съм виждал някой да яде храна заради мен. Този който трябва да я асимилира, да произведе кръв, кости и всичко останало от храната, съм аз. Каква е тази мистериозна сила? Идеите за бъдещето и миналото изглеждат ужасяващи за мнозина. На много хора им се струва, че те са просто една спекулация.

Сега ще разгледаме темата за настоящето. Коя е тази сила, която работи чрез нас? Знаем, че в стари времена, във всички древни писания, тази сила, нейното проявление, се е смятало за определена светла субстанция, която притежава формата на материалното тяло и която остава дори когато то отпадне. По-късно обаче, откриваме, че се появява една по-висша идея, според която светлото тяло не представлява тази сила. Защото всичко, което притежава форма, трябва да е резултат от комбинацията на определени частици и тази форма изисква нещо друго, което да стои зад него и да го движи. Ако физическото тяло има нужда от нещо, което не е тялото, и което да го управлява, то тогава светлото тяло, по същата логика ще се нуждае от нещо друго, различно от него самото, което да го движи. И така, това нещо е било наречено душа, или Атман на санскритски.

Атман е бил този, който, образно казано, чрез светлото тяло е изграждал грубото тяло във външния свят. Светлото тяло е смятано за вместилище на ума, а Атман е отвъд него. Той не е дори ума; той създава ума и чрез този ум – тялото. Вие имате Атман, аз имам друг – всеки един от нас има отделен Атман и отделно фино тяло и чрез тях ние изграждаме грубото външно тяло. Били са задавани въпроси за Атман и неговата природа. Какъв е този Атман, тази душа на човека, която не е нито тялото, нито ума? Последвали са разгорещени дискусии. Направени са били спекулации, появили се различни оттенъци на философското изследване; и аз ще се опитам да изложа пред вас някои от заключенията, до които е било достигнато за този Атман.

Различните философи изглеждат съгласни по един въпрос – че Атман не притежава нито форма, нито образ, а това което няма форма и образ трябва да бъде вездесъщо. Времето започва в ума, пространството също е в ума. Причинността не може да съществува без времето. Без идеята за последователността, не може да има и идея за причинност. Следователно времето, пространството и причинността са в ума, и тъй като Атман е отвъд ума и е безформен, той трябва да е отвъд времето, отвъд пространството и отвъд причинността. И така, ако той е извън времето, пространството и причинността, той трябва да е безкраен. След това идва най-висшата спекулация в нашата философия. Безкрайното не може да бъде две неща. Ако душата е безкрайна, то тогава може да съществува само една Душа и всички идеи за различните души – че вие имате една душа, а аз друга – са неверни. Следователно Истинският Човек е един, безкраен е и е вездесъщият Дух. А привидният е само ограничение на този Истински Човек. В този смисъл са верни митовете, според които привидният човек, колкото и велик да е той, е само едно неясно отражение на истинския, който е отвъд. Този Човек или Духът, който е отвъд причината и следствието и не е обвързан от времето и пространството, по необходимост трябва да бъде свободен. Той никога не е бил и не би могъл да бъде обвързан. Привидният човек или отражението, е ограничен от времето, пространството и причинността и следователно не е свободен. Или на езика на някои от нашите философи, той изглежда обвързан, но в действителност не е. Това е реалността в нашите души – това вездесъщие, тази духовна природа и тази безкрайност. Всяка душа е безкрайна и затова не стои въпросът за нейното раждане и смърт. Веднъж един учител изпитвал децата в училище. Той им задал доста трудни въпроси, единият от които бил: “Защо земята не пада?” По този начин искал да провокира отговора за гравитацията. Повечето от децата въобще не могли да отговорят; само няколко дали отговора за гравитацията или нещо от този род. Но едно умно малко момиченце отвърнало задавайки друг въпрос: “А къде трябва да падне земята?” Самият въпрос, който той задал е безсмислен. Къде трябва да падне земята? Тя не може да падне или да се издигне. В безкрайния космос няма горе и долу; те съществуват само в относителния свят. Какво представлява идването или заминаването за безкрайността? Откъде трябва да дойде тя и къде да отиде?

Това е цялата история на човека. Воалът става все по-тънък и по-тънък, все повече и повече светлина прониква през него, защото в природата на светлината е да свети. Тя не може да бъде позната; напразно се опитваме да я познаем. Ако беше познаваема, тя не би била това което е – тя е вечният субект. Познанието е ограничение, познанието е обективизиране. Той е вечният субект на всичко, вечният свидетел на тази вселена, вашият собствен Аз. Познанието е, така да се каже, по-низша стъпка – дегенерация. Ние вече сме този вечен субект; как бихме могли да го познаем? Той е истинската природа на всеки човек и всеки се бори, за да го изрази по различни начини; иначе, защо има толкова много етични закони? Къде лежи обяснението на цялата етика? В центъра на всички етични системи стои една идея изразена по различни начини, а именно, правенето на добро на другите. Водещият мотив за човечеството трябва да бъде милосърдието към хората, милосърдието към всички животни. Всички те са изражение на тази вечна истина: “Аз съм вселената; тази вселена е едно.” Ако не е така, защо да го правя? Защо да правя добро на хората? Защо да върша добрини за другите? Какво ме задължава? Това е съчувствието и усещането за единство навсякъде. Понякога дори и най-коравите сърца изпитват съчувствие към другите. Дори и човекът, който се плаши когато му се каже, че индивидуалността която е възприел в действителност е една заблуда, че е низко да се опитва да се вкопчва в тази привидна индивидуалност, този същият човек ще ви каже, че центърът на етиката е пълното себеотрицание. А какво е съвършеното себеотрицание? То означава отричането от на този привиден аз, пълното отричане на егоизма. Тази идея за “аз и моето” – Ахамкара и Мамата – е резултат от едно минало суеверие и колкото повече този сегашен аз избледнява, толкова повече истинският Аз става проявен. Това е истинската себеотреченост, центърът, основата, същността на всяко морално учение; и независимо дали човек го знае или не, целият свят бавно се приближава към тази себеотреченост, практикувайки я повече или по-малко. Само че по-голямата част от човечеството върши това несъзнателно. Но нека всички го правят съзнателно. Нека да извършват тази саможертва, знаейки че “аз и моето” не са истинския Аз, а само едно ограничение. Настоящият човек представлява само един бегъл поглед към безкрайната реалност, която стои зад него – само една искра от безкрайния огън, който е Цялото; Безкрайността е неговата истинска природа.

В наши времена има една силна тенденция да се говори твърде много за работа и да се осъжда мисълта. Действието е много добро нещо, но то произлиза от мисленето. Малките проявления на енергия, която идват от мускулите, са наричани работа. Но където няма мисъл, не може да има работа. Затова изпълнете умовете си с възвишени мисли, с най-извисените идеали, поставяйте пред себе си тези идеали, денонощно, отново и отново, и от това ще произлезе много и голяма работа. Не говорете за нечистотата, а казвайте, че всички сме чисти. Ние сме се хипнотизирали с мисълта, че сме малки, че сме се родили и че ще умрем, хипнотизирали сме себе си с това състояние на постоянен страх.

Трета глава