Джнана Йога

Свободата на душата

(Произнесено в Лондон, 5 ноември 1896г.)

Катха Упанишад, която изучавахме досега е била написана много по-късно от тази, която ще разглеждаме днес – Чхандогя. Нейният език е по-съвременен, а мисълта й – по-организирана. В старите Упанишади езикът е много архаичен, като този в химновия раздел на Ведите и понякога човек трябва да преброди през една огромна маса от ненужни неща, за да достигне до същностните доктрини. Ритуалистичната литература за която ви споменах и която формира втория раздел на Ведите, до голяма степен е оставила своя отпечатък върху тази стара Упанишада, така че повече от половината от нея е ритуалистична. Има обаче, една голяма полза в изучаването на старите Упанишади. Там човек може да проследи историческото развитие на духовите идеи. В по-скорошните Упанишади, духовните идеи са били събрани и донесени на едно място; в Бхагавад Гита например, на която бихме могли да гледаме като на последната от Упанишадите, не намирате дори и загатване за ритуалистични идеи. Гита е като букет, съставен от красивите цветя на духовните истини, подбрани от Упанишадите. Но в Гита не можете изучавате произхода на тези духовни идеи, не можете да ги проследите до техния първоизточник. За да направите това, вие трябва да изучавате Ведите, както е било изтъквано от мнозина. Великата идея за светостта, която е била свързвана с тези книги ги е съхранила - повече от всяка друга книга на света - от изопачения. В тях са били запазени както най-висшите, така и най-низшите идеи, както съществените, така и несъществените, там стоят рамо до рамо най-възвишените учения и най-простите въпроси по отношение на детайлите; защото никой не е посмял да ги докосне. Дошли са коментатори, които са се опитали да ги загладят и да създадат изумителни нови идеи от старите неща; те са се опитали да открият духовни истини дори сред най-обикновените твърдения, но текстовете са останали, и като такива, те са най-удивителният исторически извор. Всеки от нас знае, че в писанията на всички религии са правени промени, за да подхождат те на нарастващата духовност в по-късните времена; една дума е била променена тук, друга добавена там, и т.н. Това най-вероятно не се е случило с Ведическата литература, или ако е станало, то е било почти неусетно. Затова ние имаме това голямо предимство, което ни позволява да изучаваме мислите в тяхното оригинално значение, да видим как те са се развили, как от материалистичните идеи са еволюирали все по-фини и по-фини духовни понятия, докато са достигнали своята най-голяма височина във Веданта. Там се срещат описания на някои от най-старите обичаи и порядки, но в Упанишадите те не присъстват в голяма степен. Езикът използван във Ведите е специфичен - сбит, ясен и мнемоничен¹.

Авторите на свещените книги просто са записвали тези редове като средство за спомняне на определени факти, за които са предполагали, че са вече известни. В едно описание което разказват те например приемат за даденост, че фактите които излагат са добре познати на всеки един, към когото се обръщат. Така възниква една голяма трудност: ние почти не знаем действителния смисъл на нито една от тези истории, защото традициите от онова време са почти изчезнали, а малкото което е останало от тях е било силно преувеличено. Върху тези разкази са били насложени много нови интерпретации, така че когато ги откриваме в Пураните, те вече са се превърнали в лирически поеми. Също както на Запад откриваме следния забележителен факт в политическото развитие на западните раси – че те не могат да понасят абсолютната власт, че винаги се опитват да възпрат всеки, който се опитва да господства над тях и постепенно напредват все повече и повече към демократичните идеи, към все по-висши и по-висши идеи за физическата свобода – така и в индийската метафизика се появява съвсем същия феномен в развитието на духовния живот. Множеството от богове отстъпва място на единия Бог на вселената, а в Упанишадите има бунт дори срещу Него. Не само че била непоносима идеята за много господари на вселената, властващи над съдбите на хората, но било нетърпимо дори схващането, че трябва да има една личност, която управлява вселената. Това е първото нещо, което ни поразява. Тази идея се продължава да се развива, докато не достига своята кулминация. В почти всички Упанишади ние откриваме този апогей, който достига до своята крайност и това е детронирането на Бога на вселената. Личността на Бог изчезва и идва безличностното. Бог вече не е личност, не е човешко същество - възвеличано и преувеличено - което управлява вселената, а се превръща във въплътен принцип у всяко създание, вътрешно присъщ на цялата вселена. Би било нелогично да преминем от Личностния Бог към Безличностното и в същото време да запазим човека като личност, затова личностният човек е разрушен и е изграден човека като принцип. Личността е само един феномен, а зад нея стои принципът. Така откриваме едновременно и от двете страни унищожаването на личностите и приближаването към принципите - Личностният Бог приближаващ към Безличностното, а личностният човек – към Безличностния Човек. После идват следващите етапи на постепенното събиране на двете напредващи линии на Безличностния Бог и Безличностния Човек. А Упанишадите въплъщават нивата, чрез които тези две линии накрая са станали една, затова последните думи на всяка Упанишада са, “Ти си Това.” Има само Един Вечно Блажен Принцип, и този Един проявява Себе си като цялото това многообразие.

После дошли философите. Изглежда, че работата на Упанишадите е приключила в този момент; следващият етап е поет от философите. Общата рамка им е била дадена от Упанишадите и те е трябвало да я запълнят с детайлите. Затова естествено са възниквали много въпроси. Приемайки за даденост, че съществува само Един Безличностен Принцип, който проявява Себе си във всички тези многообразни форми, как се случва така, че този Един става много? Това е друг начин за поставяне на онзи стар въпрос, който в своята първична форма се появява в човешкото сърце като търсенето на причината за злото. Защо злото съществува в света и каква е причината за него? Но сега същият въпрос е станал по-фин и абстрактен. Защо ние сме нещастни - вече не се питало от платформата на сетивата, а от платформата на философията. Как става така, че този Единен Принцип се превръща в многообразие? А отговорът - както видяхме, най-добрият отговор който Индия е дала - е теорията за Майа и според нея Това Едно в действителност не е станало многообразие и не е загубило нищо от своята истинска природа. Многообразието е привидно. Човекът само привидно е личност, но в действителност той е Безличностно Същество.

Дори и в този отговор имало различни етапи и философите са се разграничавали в своите мнения. Не всички индийски философи са приемали теорията за Майа. Дори е вероятно повечето от тях да не са. Имало е дуалисти, от първичния вид на дуализма, които не са позволявали дори да бъде зададен този въпрос, а са го задушавали в самия му зародиш. Те са казвали: “Нямате право да задавате такъв въпрос, нямате право да търсите обяснение на това; това е просто волята на Бог, и ние трябва да й се подчиним мълчаливо. Няма свобода за човешката душа. Всичко е предопределено – какво трябва да направим, какво ще притежаваме, на какво ще се радваме и от какво ще страдаме; а когато дойде страданието, наш дълг е да го понасяме търпеливо; ако не го правим, ще бъдем наказвани още повече. Как знаем, че е така? Защото Ведите го казват.” Те имат своите текстове и своите значения и по този начин искат да ги наложат.

Има и други, които въпреки че приемат теорията за Майа, стоят по средата. Те казват, че цялото това творение съставлява тялото на Бог. Бог е Душата на всички души и на цялата природа. В случая на индивидуалните души, когато те вършат злини, при тях настъпва свиване. Когато човек направи нещо лошо, неговата душа започва да се свива, а силата му да намалява, и тя намалява дотогава, докато той не извърши добри дела, когато започва да се разширява отново. Изглежда, че има една обща идея за всички индуистки системи и аз мисля, че тя е обща за всички религиозни системи по света въобще, независимо дали хората осъзнават това или не, и това е което бих нарекъл божествеността на човека. Няма нито една система в света, нито една истинска религия, която да не поддържа идеята, че човешката душа - каквото и да представлява тя и каквото и да е нейното взаимоотношение с Бог – която да не изразява схващането, че тя не е чиста по същността си и съвършена, независимо дали това бива изразявано чрез езика на митологията, на алегорията или на философията. Нейната истинска природа е блаженството и силата, а не слабостта и нещастието. Но по един или друг начин това нещастие се е случило. По-грубите системи го наричат олицетворено зло, дявол, или Ахриман, за да обяснят как това нещастие се е появило. Други религии се опитват да слеят Бог и дявола в една личност, която прави някои хора нещастни, а други щастливи, без каквато и да било причина. А трети, които са по-дълбокомислени, внасят теорията за Майа и т.н. Но ясно се очертава един факт и с него трябва да се занимаем. В крайна сметка, всички тези философски идеи и системи са само гимнастика за ума, интелектуални упражнения. Най-важната идея, която за мен изглежда много ясна и която във всяка страна и всяка религия бива изразявана чрез купища суеверия, е сияйната идея, според която човекът е божествен и божествеността е неговата природа.

Всичко друго което откриваме, е само допълнително наслагване, както го нарича Веданта. Нещо е било натрупано отгоре, но божествената природа никога не умира. Тя присъства вечно както в най-деградиралия човек, така и в най-святия. Трябва само тя да бъде извикана и сама ще прояви себе си. Трябва само ние да поискаме и тя сама ще се прояви. Хората от древността са знаели, че огънят живее в кремъка и в сухото дърво, но че е необходимо триене, за да излезе той навън. По същия начин и този огън на свобода и чистота е природата на всяка Душа, а не някакво нейно качество, защото качествата могат да бъдат придобити и следователно, изгубени. Душата е едно със Свободата, душата е едно с Битието, Душата е едно с Познанието. Сат-Чит-Ананда, Битие-Познание-Блаженство Абсолютът е същността и рожденото право на Душата и всички проявления които виждаме са Нейни изражения, чрез които Тя проявява Себе си по-неясно или по-отчетливо. Дори смъртта е само едно проявление на това Реално Битие (Сат). Раждане и умиране, живот и смърт, дегенериране и регенериране – всички те са проявления на това Единство. Така и познанието, независимо как се проявява то, дали като невежество или ученост - е само едно проявление на този Чит, който е същността на познанието; разликата е само в степента, а не във вида. Разликата в познанието между най-низшия червей, който пълзи под краката ни и най-големия гений, който светът може да създаде, е разлика само на степента, а не на вида. Ведантинът-мислител дръзко заявява, че радостите на този живот, дори и най-деградиралите негови удоволствия, са проявления единствено на това Единно Божествено Блаженство (Ананда), което е Същността на Душата.

И така, на коя от двете страни ще застанете? Ако кажете, че по своята собствена природа душата е била чиста и свободна, от това естествено следва, че не съществува нищо във вселената, което би могло да я направи обвързана или ограничена. Но ако съществува нещо в природата, което може да обвърже душата, от това следва, че тя не е била свободна и твърдението ви, че тя е свободна, е заблуда. И така, ако за нас е възможно да постигнем свобода, неизбежното заключение е, че душата по своята природа е свободна. Не може да бъде другояче. Свободата означава независимост от каквото и да било външно нещо и неспособността на нищо извън душата да действа като причина (за нещо в нея). Душата е безпричинна и от това произтичат всички велики идеи, които имаме. Вие не можете да докажете безсмъртието на душата, освен ако не допуснете, че тя по своята природа е свободна, или с други думи, че върху нея не може да бъде въздействано от нищо отвън. Защото смъртта е следствие, което е породено от някаква външна причина. Пия отрова и умирам, доказвайки по този начин, че на моето тяло може да бъде въздействано от нещо външно, наречено отрова. Но ако е вярно, че душата е свободна, от това естествено следва, че нищо не може да й повлияе и че тя никога не може да умре. Свободата, безсмъртието, всичко зависи от тази позиция на душата отвъд закона на причинността, отвъд Майа. От тези две, кое ще изберете? Приемете или едното, или другото за заблуда. Аз бих приел, че със сигурност второто е заблуда. Това е в съзвучие с всичките ми чувства и стремежи. Аз осъзнавам съвършено ясно, че съм свободен по своята природа, и не бих приел, че това робство е истина, а моята свобода е заблуда.

Тази дискусия в една или друга форма продължава във всички философии. Откривате, че дори и в най-съвременните философии се обсъжда същото. Има две групи. Едната казва, че няма душа, че идеята за душата е заблуда, породена от непрестанния поток от материални частици, който създава комбинацията наречена от вас тяло и ум; тя твърди, че внушението за свободата е резултат от вибрациите, движенията и непрестанния обмен между тези частици. Имало е будистки секти, които са поддържали същото становище и са го илюстрирали чрез този пример: Ако вземете една запалена факла и започнете да я въртите бързо в кръг, ще се появи окръжност от светлина. Тази окръжност не съществува в действителност, защото факлата променя положението си във всеки момент. Ние просто сме куп малки частици, които със своето бързо въртене създават илюзията за перманентната душа. Другата група заявява, че материята е заблуда, която се случва поради бързото редуване на мислите, и че тя в действителност не съществува. И така, ние виждаме как едната страна твърди, че духът е илюзия, а другата – че материята е илюзия. Коя страна бихте взели вие? Разбира се, че ще застанем на страната на духа и ще отречем материята. Аргументите и за двете теории са подобни, с единствената разлика, че аргументите на страната на духа са малко по-силни. Защото никой никога не е виждал какво в действителност е материята. Ние можем да почувстваме единствено себе си. Никога не съм познавал човек, който може да почувства материята извън самия себе си. Никой досега не е успял да изскочи извън себе си. Затова аргументът на страната на духа е малко по-силен. И второ, теорията за духа обяснява вселената, докато материализмът не го прави. Затова материалистическото обяснение е нелогично. Ако “сварите” всички философии и ги анализирате, ще откриете, че те са се превърнали в една от тези две позиции. Затова тук, в една по-заплетена форма, в една по-философска форма ние откриваме същия въпрос за естествената чистота и свободата. Едната страна казва, че първото е заблуда, а другата – че второто е заблуда. И разбира се, ние се присъединяваме към втората група, защото вярваме, че нашето робство е заблуда.

Отговорът на Веданта е, че ние не сме обвързани, а сме вече свободни. И не само това, а да мислим, че сме обвързани е опасно – това е грешка, това е самохипноза. Веднага щом кажете: “Аз съм обвързан,” “Аз съм слаб,” “Аз съм безпомощен,” тежко ви; вие запоявате още една верига върху себе си. Не го казвайте, не го мислете. Чувал съм за човек, който живеел в гората и ден и нощ повтарял “Шивохам” – Аз съм Блаженият; един ден го нападнал тигър и го повлякъл, за да го убие; това било видяно от хора от другата страна на реката и докато той все още имал глас, човекът повтарял “Шивохам” – дори в челюстите на тигъра. Имало е много такива хора. Имало е случаи на хора, които, докато са били посичани на парчета, са благославяли своите врагове. “Аз съм Той, аз съм Той; както и ти. Аз съм чист и съвършен и такива са всички мои врагове. Ти си Той, както и аз.” Това е позицията на силата. Въпреки това има велики и удивителни неща в религиите на дуалистите; чудна е идеята за Личностния Бог, извън природата, който ние боготворим и обичаме. Понякога тази идея е много успокояваща. Но - казва Веданта - в някои случаи онова което е успокояващо действа като нещо, което има ефекта на опиат и не е естествено. С течение на времето то носи слабост, а това от което се нуждае светът днес, повече от всякога, е сила. Слабостта е тази, казва Веданта, която е причината за цялото нещастие в този свят. Слабостта е единствената причина за страданието. Ние ставаме нещастни, защото сме слаби. Ние лъжем, крадем, убиваме и извършваме други престъпления, защото сме слаби. Страдаме, защото сме слаби. Умираме, защото сме слаби. Когато няма нищо, което да ни прави слаби, за нас не съществува нито смърт, нито мъка. Ние сме нещастни поради заблудата. Откажете се от заблудата, и цялото това нещо изчезва. Това е просто и ясно наистина. Чрез всички тези философски дискусии и непосилни умствени гимнастики, ние достигаме до тази единствена религиозна идея, най-простата в целия свят.

Монистическата Веданта е най-простата форма, в която можете да изложите истината. Да се проповядва дуализма е било една огромна грешка, която е била направена в Индия и навсякъде, защото поради него хората не са обърнали внимание на основните принципи, а са мислели само за процеса, който наистина е много заплетен. За мнозина, колосалните философски и логически твърдения на монизма са били тревожни. Те са мислели, че тези неща не могат да бъдат превърнати в универсални, не могат да бъдат следвани в ежедневния практически живот и че зад маската на една такава философия (утвърждаваща Безличностния Принцип) би възникнала голяма разпуснатост в живота.

Но аз изобщо не вярвам, че монистическите идеи биха породили неморалност или слабост, ако бъдат проповядвани в света. Напротив, имам причина да вярвам, че това е единственият лек, който съществува. Ако това е истината, защо да оставяме хората да пият кална вода, докато потокът на живота тече наблизо? Ако истината е, че всички те са чисти, защо точно в този момент не го кажем на целия свят? Защо да не учим всеки човек на това с гръмотевичен глас, всеки който се е родил – и светците, и грешниците, мъжете, жените и децата, човека, който седи на трон и онзи, който мете улиците?

Днес това изглежда много голямо и велико начинание; на мнозина то изглежда стряскащо, но това е така единствено поради суеверието и поради нищо друго. Поради ядене на всякакви видове лоша и трудносмилаема храна или поради гладуване, ние сме станали неспособни да различим добрата храна. Слушали сме думи за слабостта още от детството си. Чувате хората да казват, че не вярват в духове, но в същото време са малко онези, които не ги побиват тръпки в тъмното. Така е и с всички религиозни суеверия. В тази страна има хора, които, ако им кажа че няма такова същество като дявол, ще си помислят, че цялата религия е загинала. Много хора са ме питали как може да съществува религия без дявол? Как би могло да има религия без някой, който да ни ръководи? Как можем да живеем, ако не бъдем управлявани от някого? На нас ни харесва някой да се държи така с нас, защото сме свикнали с това. Не можем да бъдем щастливи, докато не почувстваме, че сме укорявани от някого всеки ден. Същото суеверие! Но колкото и ужасно да изглежда това в момента, ще дойде време, когато ще погледнем назад - всеки един от нас - и ще се смеем на всяко едно от тези суеверия, които са покривали чистата и вечна душа и ще повтаряме с радост, истина и сила, че аз съм свободен, бил съм свободен и винаги ще бъда свободен. Тази монистическа идея ще произлезе от Веданта и тя е единствената, която заслужава да живее. Писанията може и да загинат утре. Дали тази идея първо е проблеснала в умовете на евреите или на хората живеещи в Арктическите региони, никой не го е грижа. Защото това е истината, а истината е вечна; и самата истина учи, че тя не е специална собственост на никой индивид или нация. Хора, животни и богове – всички получават наравно тази единствена истина. И нека всички те я получат. Защо да правим живота нещастен? Защо да оставяме хората да стават жертви на всякакъв вид суеверия? Бих дал десет хиляди живота, ако двадесет човека могат да се откажат от своите суеверия по този начин. Не само в тази страна, но дори и в самата земя на нейното раждане, ако кажете тази истина на хората, те се плашат. Те казват: “Тази идея е за Саннясините³, които се отричат от света и живеят в горите; за тях това е правилно. Но ние, горките семейни хора, трябва да имаме някакъв вид страх, трябва да имаме церемонии,” и т.н.
Дуалистическите идеи са управлявали света достатъчно дълго, и ето какъв е резултатът. Защо да не си направим един нов експеримент? Може да отнеме векове на някои умове да приемат монизма, но защо да не започнем сега? Ако сме казали за него на двадесет души в своя живот, ние сме свършили голяма работа.

Съществува една идея, която винаги воюва с монизма. Тя е следната. Наистина е много добре да казвам: “Аз съм Чистия, Блажения, но аз не мога винаги в живота да действам според него. Това е вярно; идеалът винаги е много труден. Всяко дете което се роди, вижда, че небето е много високо горе, но означава ли това, че не трябва да гледаме небето? Ще се оправят ли нещата, ако вървим към суеверието? Ако не можем да получим нектара, биха ли се оправили нещата, ако изпием чашата с отрова? Дали би било от някаква полза за нас, понеже не можем да реализираме истината веднага, да вървим в тъмнина и да се поддаваме на слабост и суеверие?

Това, казва Веданта, е единствената молитва, която трябва да имаме. Това е единственият начин да постигнем целта – да казваме на себе си и на всички останали, че сме божествени. И ако продължаваме да повтаряме това, силата идва. Онзи който първоначално залита, ще става все по-силен и по-силен, а гласът в нас ще става все по-мощен, докато тази истина не завладее сърцата ни и не потече във вените ни, докато не проникне в телата ни. Заблудата ще изчезва, а светлината ще става все по-сияйна и по-сияйна, товар след товар от невежество ще изчезва и ще дойде време, когато всичко останало ще си е заминало и само Слънцето ще е останало да свети.

Единадесета глава