Джнана Йога

Майа и илюзия

(Произнесено в Лондон)

Почти всеки от вас е чувал думата Майа. Най-често тя е използвана - въпреки че това не е правилно - за да обозначи илюзията или заблудата, или нещо подобно. Теорията за Майа е един от опорните стълбове, на който се крепи Веданта; затова е необходимо тя да се разбира правилно. Ще ви помоля за малко търпение, защото има голяма опасност тя да бъде разбрана погрешно. Най-старата идея за Майа, която откриваме във Ведическата литература, носи смисъла на заблуда; но тогава все още не е било достигнато до същината на тази теория. Откриваме такива откъси като, “Чрез своята Майа Индра приемаше различни форми.” Тук “Майа” означава нещо подобно на магия, а откриваме и различни други пасажи, които имат същото значение. После думата изчезва напълно от погледа. Но междувременно идеята се е развивала. По-късно възникнал въпросът: “Защо не можем да разгадаем тайната на тази вселена?” И отговорът, който бил даден, е много значим: “Защото говорим напразно, защото сме задоволени с нещата на сетивата и защото тичаме след желанията си; следователно ние покриваме Реалността с мъгла.” Тук изобщо не е използвана думата Майа, но ние оставаме с впечатлението, че причината за невежеството е определен вид мъгла, която е застанала между нас и Истината. Много по-късно, в последните Упанишади, откриваме понятието Майа да се появява отново, но този път тя е претърпяла трансформация и ние виждаме, че в голяма степен вече й се придава едно ново значение. В Шветашватара Упанишад четем: “Знай, че природата е Майа и Владетелят на тази Майа е Самият Господ.” При нашите философи откриваме, че думата Майа е била използвана по различни начини, докато не достигнем до великия Шанкарачаря. Будистите също са манипулирали в малка степен с тази теория, но в техните ръце тя се е превърнала по-скоро в т.нар. Идеализъм и такова е значението, което обикновено се придава на това понятие. Когато индусът каже, че светът е Майа, хората веднага си представят, че с това се има в предвид, че светът е илюзия. Тази интерпретация е имала някаква основа, докато се е използвала сред будистките философи, защото сред тях имало една част, която изобщо не е вярвала във външния свят. Но Майа на Веданта, в нейната най-развита форма, не е нито идеализъм, нито Реализъм, нито някаква теория. Тя е едно просто излагане на факти – за това какво сме ние и какво виждаме около себе си.

Както съм ви казвал и по-рано, умовете на хората от които са възникнали Ведите, са били съсредоточени върху откриването и следването на принципите. Те са нямали време да изработват детайлите или да чакат това да стане; искали са да навлязат дълбоко в сърцето на нещата. Сякаш нещо отвъд ги е зовяло и те не са можели да чакат. Ние откриваме, че разпръснатите из Упанишадите детайли на областите от познанието, които днес наричаме съвременни науки, често са много погрешни, но същевременно техните принципи са верни. Например, идеята за етера, която е една от последните теории в днешната наука, може да бъде намерена в много по-развита форма в нашата древна литература, отколкото в съвременната научна теория за етера, но това е само по отношение на принципа. Когато е бил направен опит да се демонстрира действието на този принцип, са били допуснати много грешки. Теорията за всепроникващия жизнен принцип, на когото животът в тази вселена е само едно проявление, е била разбирана във Ведическо време; тя може да бъде открита в Брахманите. В Самхитите има дълъг химн във възхвала на Прана, на която животът е само едно проявление. Между другото, на някои от вас може да им е интересно да разберат, че във Ведическата философия има теории за произхода на живота, които са много подобни на онези, защитавани от съвременните европейски учени. Всички вие разбира се знаете, че има теория според която той се е зародил на други планети. Сред някои ведически философи е прието, че животът е произлязъл по този начин от луната.

Стигайки до принципите, ние откриваме, че тези ведически философи са много смели и удивително дръзки в предлагането на обхватни и обобщени теории. Тяхното разрешаване на загадката на вселената достигнато чрез познанието за външния свят е било възможно най-задоволителното. Детайлните разработки на съвременната наука не довеждат проблема и една стъпка по-нататък по пътя към разрешаването му, защото техните принципи са се провалили. От друга страна, ако в древността теорията за етера не беше успяла да даде разрешение на загадката на вселената, то изработването на нейните детайли не биха ни довели много по-близо до истината. Ако теорията за всепроникващия живот не беше успяла като теория за вселената, тя не би имала много голямо значение, дори да беше разработена по-подробно, защото детайлите не променят принципа на вселената. Това което имам в предвид е, че в тяхното търсене на принципа, индуските мислители са били поне толкова дръзки, а в някои случаи дори и повече, колкото и съвременните. Те са направили някои от най-величествените обобщения, които някога са били правени; сред тези теории продължават да съществуват такива, до които съвременната наука все още не е достигнала дори само от гледна точка на принципа. Например, те не само са открили теорията за етера, но са отишли по-нататък и са класифицирали ума като по-фин етер. Отвъд това отново са достигнали до още по-фина субстанция. Въпреки всичко, това не било отговор - то не решавало проблема. Той не можел да бъде решен от никакво количество познание за външния свят. “Но,” казва ученият, “Ние тъкмо започваме да узнаваме малко: почакайте няколко хиляди години и ние ще достигнем до разрешението.” “Не,” казва ведантинът, защото той е доказал отвъд всяко съмнение, че умът е ограничен и не може да излезе отвъд определени предели – извън времето, пространството и причинността. Както нито един човек не може да излезе извън самия себе си, така никой не може да излее отвъд границите, които са му били наложени от законите на времето и пространството. Всеки опит да се намери обяснение на законите за причинността, времето и пространството биха били напразни, защото самият опит ще трябва да бъде направен като се приеме за даденост съществуването на трите. Тогава как би звучало твърдението за съществуването на този свят? “Този свят няма битие.” Какво се има в предвид с това? Той съществува само по отношение на моя ум и по отношение на ума на всеки друг. Ние виждаме света чрез петте си сетива, но ако имахме друго сетиво, бихме го виждали като нещо повече. А ако притежавахме още едно, той щеше да изглежда като нещо още по-различно. Следователно, той няма истинско битие; той не притежава неизменно, неподвижно, безкрайно битие. Нито от друга страна, може да бъде наречен небитие, тъй като виждаме, че той съществува и ние се мъчим да работим във и чрез него. Той е смесица от битие и небитие.

Преминавайки от абстракциите към обикновените, ежедневни детайли на нашия живот, ние откриваме, че целият този живот е едно противоречие, една комбинация от битие и небитие. Това противоречие съществува и в познанието. На човек му се струва, че може да узнае всичко, само ако пожелае да го направи; но още преди да е направил и няколко стъпки, той се озовава пред непреодолима стена, през която не може да премине. Цялата негова дейност се върти в кръг и той не може да излезе извън този кръг. Въпросите които са му най-скъпи, го тласкат напред и денонощно го призовават към решение, но човек не може да им даде отговор, защото не е способен да излезе отвъд своя интелект. И все пак, това желание му е вродено. Въпреки това знаем, че нищо добро не може да бъде постигнато, освен чрез неговото контролиране и възпиране. С всеки дъх, всеки импулс на нашето сърце ни подтиква да бъдем егоистични. Едновременно с това, има някаква сила отвъд нас, която ни казва, че единствено себеотицателността е добра. Всяко дете е роден оптимист; то сънува златни сънища. В младостта то става още по-голям оптимист. Много е трудно за един млад човек да повярва, че има такова нещо като смърт, поражение или падение. Но идва старостта и животът се превръща в купчина развалини. Мечтите са се изпарили във въздуха и човек става песимист. Така ние преминаваме от едната крайност в другата, блъскани през цялото време от природата, без да знаем накъде отиваме. Това ми напомня една известна песен от “Лалита Вистара”, биографията на Буда. Буда бил роден, казва книгата, като спасител на човечеството, но той се забравил в богатствата и разкоша на своя дворец. При него дошли ангели, които му изпяли една песен, за да го разбудят. Смисълът на песента е, че ние се носим надолу по течението на реката на живота, която се променя непрестанно, без почивка и край. Такъв е нашият живот, движещ се все нататък и по-нататък без да знае покой. Какво да правим? Човекът който има какво да яде и пие, е оптимист и избягва споменаването на каквото и да било нещастие, защото това го плаши. Не му казвайте за мъките и страданията на света; идете при него и му кажете, че всичко е наред. “Да, аз съм в безопасност,” казва той. “Вижте ме! Имам хубава къща, в която живея. Не ме е страх от студа и глада; затова не ми рисувайте тези ужасни картини.” Но в същото време има други, които умират от глад и студ. Ако отидеш и учиш тях, че всичко е наред, те няма да те чуят. Как могат да желаят другите да бъдат щастливи, когато самите те са нещастни? И така, ние се люшкаме между оптимизма и песимизма.

Освен това съществува и ужасният факт на смъртта. Целият свят отива към смърт; всичко умира. Целият наш прогрес, всички наши суети, нашите реформи, нашият лукс и богатства, познанието ни, имат един-единствен край – смъртта. Това е единственото, което е сигурно. Градовете идват и си заминават, империите се зараждат и упадат, планетите се разпадат на парчета и стават на прах, за да бъдат издухани от атмосферите на други планети. И така е било винаги – без начало и край. Смъртта е краят на всичко. Смъртта е краят на живота, на красотата, на богатството, силата и също на добродетелта. Светците умират и грешниците умират, кралете умират и просяците умират. Всички те вървят към смъртта, но все пак това здраво вкопчване в живота съществува. По някакъв начин, без да знаем защо, ние се вкопчваме в живота; не можем да се откажем от него. И това е Майа.

Една майка отглежда детето си с голяма грижа; цялата й душа, целият й живот е в това дете. Детето пораства, става мъж и може би се превръща в негодник или звяр, рита я и я бие всеки ден; и все пак тя се е вкопчила в него; а когато разумът й се пробуди, тя покрива това с идеята за любовта. Дори и не помисля, че то не е любов, а нещо, което е завладяло нервите й, нещо от което й е невъзможно да се отърси; колкото и да се опитва, тя не може да се освободи от оковите, в които е хваната. Това е Майа.

Ние всички преследваме Златното руно. Всеки от нас си мисли, че то ще бъде негово. Всеки разумен човек вижда, че неговият шанс е може би едно на двадесет милиона и все пак всички се борят за него. Това е Майа.

Смъртта крачи ден и нощ по тази наша земя, а в същото време ние си мислим, че ще живеем вечно. Веднъж Крал Юдхищира бил попитан сления въпрос: “Кое най-чудното нещо на този свят?” И той отговорил: “Всеки ден около нас умират хора и въпреки това всеки човек си мисли, че той самият никога няма да умре.” Това е Майа.

Тези огромни противоречия в нашия интелект, в нашето познание - да, във всеки факт от нашия живот – се изправят срещу нас от всички страни. Появява се един реформатор и иска да поправи злините, които съществуват в определена нация; но преди те да бъдат премахнати, хиляда нови злини изникват на друго място. Това е като една стара къща, която се срутва; вие я закърпвате на едно място, а започва да се руши на друго. В Индия нашите реформатори викат и крещят срещу наложителното вдовство¹. На Запад голямото зло е да останеш ерген. Помогнете на неженените от едната страна: те пак ще страдат. Помогнете на вдовиците от друга – и те ще продължат да страдат. Това е като хроничния ревматизъм: вие го изгонвате от главата – и той отива в тялото; изгонвате го оттам – и той се премества в краката. Идват реформаторите и проповядват, че учението, богатството и културата не трябва да бъдат в ръцете на неколцина избрани; и правят всичко възможно, за да ги направят достъпни за всички. Възможно е това да донесе повече щастие за някои, но когато дойде културата, може би физическото щастие ще намалее. Познанието на щастието носи със себе си познанието на нещастието. Тогава по кой път да тръгнем? И най-малкото количество от материален просперитет, на което се радваме, причинява същото количество нещастие някъде другаде. Това е законът. Младежът може и да не го вижда ясно, но тези които са живели достатъчно дълго и онези, които са се борили достатъчно много, ще го разберат. Това е Майа. И всичко това си продължава, ден и нощ, а да се намери разрешение на проблема е невъзможно. Защо трябва да е така? Не е възможно да се отговори на този въпрос, защото той не може да бъде формулиран логически. В действителност няма нито как, нито защо; ние знаем единствено, че е и не можем да направим нищо по отношение на това. Отвъд нашите сили е дори само да го схванем и да нарисуваме точен негов образ в ума си. Как тогава бихме могли да го разрешим?

Майа е излагане на факта на вселената, на това как съществува тя. Хората обикновено се плашат, когато им се казват тези неща. Но ние трябва да бъдем смели. Скриването на фактите не е начинът, по който можем да намерим лек. Както всички знаете, заекът скрива главата си в земята, когато е преследван от кучетата и си мисли, че е в безопасност; по същия начин ние се впускаме в оптимизъм; правим точно като заека, но това не е решение. Срещу всички тези факти има и възражения, но вие можете да забележите, че те обикновено са отправяни от хора, които притежават много от хубавите неща в живота. В тази страна (Англия) е много трудно човек да бъде песимист. Всеки тук ми казва колко прекрасно си върви светът, колко е прогресивен; но светът на човек е само онова, което е самият той. Възникват старите въпроси: християнството би трябвало да е единствената истинска религия на света, защото единствено християнските нации просперират! Но това твърдение противоречи само на себе си, защото просперитетът на една християнска нация зависи от нещастието на нехристиянските нации. Трябва да има такива, които да са жертви. Да предположим, че целият свят стане християнски, тогава християнските нации биха обеднели, защото не би имало нехристиянски такива, които да плячкосват. Така този аргумент убива сам себе си. Животните живеят от растения, хората от животни, и което е най-лошото – те живеят един за сметка на друг, силният за сметка на слабия. Това продължава навсякъде. Това е Майа. Какво решение бихте намерили за този проблем? Всеки ден чуваме много обяснения и ни се казва, че с течение на времето всичко ще се оправи. Дори ако приемем, че това е възможно, защо трябва да има такъв дяволски начин, по който да бъде правено добро? Защо не може доброто да бъде правено чрез добро, вместо чрез тези дяволски методи? Потомците на днешните хора ще бъдат щастливи; но защо трябва да го има цялото това страдание сега? Няма решение. Това е Майа.

Така виждаме, че Майа не е теория за обяснението на света, тя е просто излагане на фактите такива, каквито те съществуват и според които самата основа на нашето същество е противоречието; тези факти ни сочат, че ние винаги трябва да преминаваме през това огромно противоречие; че навсякъде където има добро, трябва да има и зло и където има зло, трябва да има някакво добро; че където има живот, смъртта трябва да го следва като сянка; че всеки който се смее, ще трябва да плаче и обратно. Това състояние на нещата не може да бъде променено. Ние наистина може и да си представяме, че някъде съществува място, където има само добро и където само ще се смеем и никога няма да плачем. Но това е невъзможно по самата същност на нещата; защото обстоятелствата ще си останат същите. На съвсем същото място в нас, където се намира силата пораждаща смеха, се спотайва и силата създаваща сълзите. Там където е силата пораждаща щастие, се крие и способността ни да бъдем нещастни.

Затова философията на Веданта не е нито оптимистична, нито песимистична. Тя изразява и двата възгледа и взема нещата такива, каквито са. Приема, че този свят е една смесица от добро и зло, щастие и нещастие, и за да увеличи едното от тях, човек по необходимост трябва да увеличи и другото. Никога няма да съществува съвършено добър или съвършено лош свят, защото самата идея е абсурдна. Голямата тайна която този анализ разкрива е, че доброто и злото не са две изрязани и изсушени отделни реалности. В този наш свят няма и едно-единствено нещо, на което можете да залепите етикета на добро и единствено добро, както не съществува и такова, което да окачествите като лошо и изцяло лошо. Същият този феномен, който ви изглежда добър днес, може да ви се стори лош утре. Същият огън който изгаря едно дете, може да сготви храна за гладуващ човек. Същите нерви които пренасят чувството за нещастие, предават и усещането за щастие. Следователно, единственият начин да бъде спряно злото, е да бъде спряно и доброто; няма друг начин. За да спрем смъртта, ние ще трябва да спрем и живота. Живот без смърт и щастие без нещастие са противоречия, и нито едно от тях не може да бъде открито самостоятелно, защото всяко е само едно различно проявление на същото нещо. Това което съм мислел за добро вчера, не смятам за добро днес. Когато погледна назад в своя собствен живот и си спомня какви са били идеалите ми в различните периоди, аз виждам, че това е така. По едно време моят идеал беше да яздя чифт силни коне; друг път си мислех, че ако успея да направя определен сладкиш, ще бъда съвършено щастлив; по-късно си въобразявах, че ще бъда напълно удовлетворен ако имам жена, деца и много пари. Днес се смея на всички тези идеали като на детински глупости.

Веданта казва, че трябва да дойде времето, когато ние ще погледнем назад и ще се смеем на идеалите, които са ни карали да се боим да не изгубим своята индивидуалност. Всеки един от нас иска да запази това тяло за определено време, мислейки че по този начин ние ще бъдем много щастливи, но идва време, когато ще се смеем на тази идея. И така, ако това е истината, тогава ние сме в състояние на безнадеждно противоречие – нито битие, нито небитие, нито щастие, нито нещастие, а една смес от тях. Каква, в такъв случай, е ползата от Веданта и всички други философии и религии? И преди всичко, какъв е смисълът от това човек да прави добро? Това е един въпрос, който изниква в ума ни. Ако е вярно, че не можеш да вършиш добро, без да причиняваш зло и ако винаги когато се опиташ да донесеш щастие, създаваш и нещастие, хората биха ви запитали: “Какъв е смисълът от правенето на добро?” Отговорът на първо място е, че ние трябва да работим за намаляване на нещастието, защото това е единственият начин, по който можем да направим себе си щастливи. Всеки един от нас открива това рано или късно в живота си. Будните и умни хора го откриват малко по-рано, а нечувствителните – по-късно. Последните заплащат много скъпо за това откритие, докато на интелигентните то струва по-малко. На второ място, ние трябва да изпълним своя дълг, защото това е единственият начин да излезем от този живот на противоречия. Двете сили на доброто и злото ще запазят вселената жива за нас дотогава, докато не се събудим от сънищата си и не се откажем от строенето на своите замъци от кал. Този урок ние ще със сигурност ще трябва да научим, но ще ни отнеме дълго, много дълго време да го направим.

В Германия са били направени опити да се изгради система от философия, която се базира на хипотезата, че Безкрайното е станало крайно. Такива опити са направени и в Англия. Според анализа на позицията на тези философи, Безкрайното се опитва да изрази себе си в тази вселена и ще дойде време, когато То ще успее да го направи. Всичко това е много добре, и ние използваме думите Безкрайно, проявление, изражение и така нататък, но философите естествено търсят логическа фундаментална основа за твърдението, че крайното може напълно да изрази Безкрайното. Абсолютът и Безкрайното могат да се превърнат в тази вселена единствено по силата на ограничението. Всичко което достига до нас чрез сетивата, чрез ума или интелекта трябва да бъде ограничено; и е просто абсурдно и никога не е било възможно за ограниченото да бъде неограничено. Веданта от друга страна, казва че е вярно, че Абсолютът или Безкрайното се опитват да изразят себе си чрез крайното, но ще дойде време, когато То ще открие, че това е невъзможно и тогава То ще “бие отбой”, което в действителност представлява себеотречеността и тази себеотреченост е начало на религията. Днес е много трудно дори само да се говори за отреченост. В Америка за мен беше казано, че съм човек дошъл от една мъртва и погребана от пет хиляди години страна, който говори за себеотреченост. Може би и английският философ казва това. И все пак е вярно, че този е единственият път към религията. Отречи се и се откажи. Какво е казал Христос? “Онзи който загуби живота си заради мен, ще го намери.” Отново и отново той е проповядвал себеотречеността като единственият път към съвършенството. Идва време, когато човек се събужда от този дълъг и мрачен сън – детето се отказва от играта си и иска да се върне обратно при своята майка. То открива истината в твърдението “Желанието никога не може да бъде задоволено чрез удовлетворяването на желанията, то само нараства все повече и повече, както огънят, когато в него се налива масло.”

Това е вярно за всички сетивни удоволствия, за всички интелектуални желания и за всички желания, на които човешкият ум е способен. Те са нищо, те са в Майа, вътре в тази мрежа, извън която ние не можем да излезем. Ние можем да тичаме из нея в продължение на безкрайно дълго време без да намерим край и винаги когато се опитаме да получим малко удоволствие, върху нас се стоварва маса от нещастие. Колко ужасно! И винаги когато си помисля за това, не мога да не стигна до извода, че тази теория за Майа и това твърдение според което всичко е Майа, е най-доброто и единствено обяснение. Колко много нещастие има в този свят; и ако пътувате сред различните нации, ще откриете, че всяка от тях се опитва да излекува злото с различни средства. Различните раси се заемат с едно и също зло и правят опити да го възпрат по различни начини, но въпреки това никоя от тях не е успяла да го направи досега. Ако то е било сведено до минимум в определена точка, огромно количество от него се е натрупвало в друга. И така си продължава всичко. За да поддържат високо ниво на непорочност в своята нация, индусите са въвели детските бракове, които с течение на времето са деградирали расата им. В същото време не мога да отрека, че тези бракове правят расата наистина по-непорочна. Как става това? Ако искате една нация да е по-целомъдрена, направете нейните мъже и жени по-слаби физически чрез детски бракове. От друга страна, в по-добро състояние ли сте вие, англичаните? Не, защото целомъдрието е животът на една народност. Не виждате ли от историята, че първият знак за смъртта на една нация винаги е била порочността? Когато тя се разпространи, краят на расата вече се вижда. Тогава къде да намерим разрешение на всички тези нещастия? Ако родителите избират съпрузи и съпруги за своите деца, по този начин злото е намалено до минимум. Дъщерите на Индия са по-скоро практични, отколкото сантиментални. Но в техния живот има много малко поезия. От друга страна, ако хората сами избират своите съпрузи и съпруги, това не изглежда да носи много щастие. Индийската жена е в повечето случаи много щастлива; рядко има скандали между съпруг и съпруга. Докато в Съединените Щати - където съществува най-голямата свобода – броят на нещастните домове и бракове е много голям. Нещастието е тук, там – навсякъде. Какво показва това? Че в крайна сметка, с всичките тези идеали не е било придобито много щастие. Ние всички се борим за щастие и веднага щом получим малко от него от една страна, от другата се появява нещастие.

Тогава не трябва ли да работим, за да правим добро? Да, и то с повече жар от всякога, а онова което ще ни донесе това познание ще разруши нашия фанатизъм. Англичанинът ще спре да бъде фанатик и да проклина индуса. Той ще се научи да уважава обичаите на различните нации. Ще има по-малко фанатизъм и повече истинска работа. Фанатиците не могат да работят, те пилеят три четвърти от своята енергия. Спокойният, уравновесен и практичен човек е този, който работи. И така, с тази идея ще нарасне способността за работа. Когато знаем, че такова е положението на нещата, ще проявяваме повече търпение. Видът на нещастието и злото няма да може да ни извади от равновесие и няма да ни кара да тичаме след сенки. Следователно, ще станем търпеливи, тъй като ще знаем, че светът трябва да продължава да върви по своя собствен път. Ако предположим, че всички хора станат добри, междувременно животните щяха да са еволюирали до състоянието на хора и щеше да трябва да преминат по същия път; така е и с растенията. Само едно е сигурно; могъщата река се носи към океана и всички капки, които съставят нейните води, ще бъдат отнесени в същия необятен океан с течение на времето. Така че в този живот, с всичките негови нещастия и мъки, с неговите радости, смях и сълзи, едно нещо е сигурно – че всички неща се носят към своята цел и е само въпрос на време, кога вие или аз, или растенията и животните и дори всяка частица на живот, която съществува, ще достигне безкрайния Океан на Съвършенството и ще постигне свободата или Бог.

Нека повторя още веднъж, че гледището на Веданта не е по същността си нито песимизъм, нито оптимизъм. То не твърди, че този свят е изцяло добър или лош. То казва, че нашето зло няма по-малка стойност от нашето добро и нашето добро не е по-ценно от нашето зло. Тези две са свързани едно с друго. Това е светът и когато го знаете, вие можете да работите с търпение. За какво? Ако състоянието на нещата е такова, какво да правим ние? Защо да не станем агностици? Съвременните агностици също знаят, че няма разрешение на този проблем, няма начин да се излезе отвъд злото на Майа, както се изразяваме на нашия език; затова те ни казват да бъдем доволни и да се радваме на живота. И ето тук отново има грешка, една огромна грешка – най-нелогичната грешка. Тя се състои в следното. Какво имате в предвид под живот? Да не би да имате в предвид единствено живота на сетивата? В този живот, всеки един от нас се различава съвсем малко от дивите зверове. Сигурен съм, че няма нито един сред присъстващите тук, чийто живот е единствено в сетивата. Следователно, този наш живот означава нещо повече от това. Нашите чувства, мисли и стремежи - всички те са една неразделна част от живота; а не е ли стремежът към идеала, към съвършенството, един от най-важните компоненти на онова, което наричаме живот? Според агностиците, ние трябва да се радваме на живота такъв, какъвто е. Но този живот представлява преди всичко точно това търсене на идеала; същността на живота върви към съвършенството. Ние трябва да достигнем до него и следователно не можем да бъдем агностици и да приемем света такъв, какъвто изглежда. Агностичната позиция приема, че животът минус идеалния компонент, е всичко което съществува. Идеалът, казва агностикът, не може да бъде достигнат, затова човек трябва да се откаже от търсенето. Това се нарича Майа – тази природа, тази вселена.

Всички религии представляват повече или по-малко опит да се излезе отвъд природата – независимо дали най-първичните или най-развитите, изразените в митове или символи, в истории за богове, ангели или демони, в разкази за светци или мъдреци, велики хора или пророци или предадени чрез абстракциите на философията – всички те имат тази единствена цел и всички се опитват да излязат отвъд тези ограничения. С една дума, всяка от тях се стреми към свободата. Човекът чувства, съзнателно или несъзнателно, че е обвързан; той не е онова, което би искал да бъде. Бил е учен на това още от момента, в който е започнал да гледа около себе си. Точно в този миг той научава, че има нещо в него, което иска да полети отвъд, където тялото не може да го последва, но че това нещо е обвързано от ограничението. Дори и в най-низшите религиозни идеи, според които се почитат починалите предци и други духове – предимно яростни, жестоки, спотайващи се около домовете на своите приятели и такива, които обичат кръвопролитията и силните питиета – дори в тези идеи ние откриваме този общ фактор – идеята за свобода. Човекът който иска да почита боговете, вижда в тях преди всичко по-голяма свобода, отколкото в самия себе си. Той си мисли, че ако една врата бъде затворена, боговете могат да преминат през нея, както и стените не са ограничения за тях. Тази идея за свободата се развива дотогава, докато не достигне до идеала за Личностния Бог, за когото централната концепция е, че Той е Същество, което е отвъд ограниченията на природата или Майа. Почти виждам пред себе си как в някои от горските убежища този въпрос е бил обсъждан от древните мъдреци на Индия; и в едно от тях, където дори и най-старите и най-святите не успяват да достигнат до решение, сред тях се изправя млад човек, който заявява: “Чуйте, вие деца на безсмъртието, чуйте вие, които живеете по най-високите места, аз открих пътя. Когато познаем Онзи, който е отвъд тъмнината, ние можем да излезем отвъд смъртта.”

Тази Майа е навсякъде. Тя е ужасна. И все пак ние трябва да работим чрез нея. Човекът който казва, че ще работи когато светът се стане добър, е толкова вероятно да успее, колкото и онзи, който сяда на брега на Ганг и казва: “Ще премина през реката, когато цялата вода се влее в океана.” Начинът на работа не е заедно с нея, а срещу нея. Това е друг факт, който трябва да научим. Ние не сме родени за помощници на природата, а като нейни съперници. Ние сме господари на нейните вериги, а сами оковаваме себе си в тях. Защо е тук тази къща? Не природата я е построила. Природата казва, иди и живей в гората. Човекът казва, ще построя къща и ще се боря с природата – и го прави. Цялата история на човечеството е продължителната борба срещу така наречените закони на природата и накрая този който печели, е човекът. Що се отнася до вътрешния свят, там се води същата борба – битката между животинския човек и духовния човек, между светлината и тъмнината; и тук също човекът побеждава. Той изсича своя път през природата към свободата.

Така виждаме, че отвъд Майа ведическите философи откриват нещо, което е свободно от нея; и ако можем да достигнем до него, ние няма да бъдем обвързани от Майа. В една или друга форма тази идея е достояние на всички религии. Но при Веданта това е само началото на религията, а не краят. Идеята за Личностния Бог, Владетеля и Създателя на тази вселена, както Той е виждан и определян - Господаря на Майа или природата – не е краят на идеите на Веданта; тя е само началото. Идеята се развива все повече и повече докато ведантинът не открие, че Онзи за когото той е смятал, че е извън него – е самият той и в действителност е вътре. Той е свободен, но поради ограничението е мислел, че е обвързан.

Четвърта глава