Джнана Йога

Майа и свободата

(Произнесено в Лондон на 22 октомври, 1896г.)

“Като носещи се облаци на величието идем ний,” казва поетът. Не всички ние обаче, идваме като носещи се облаци на величието; някои от нас идват като влачещи се черни мъгли; в това няма съмнение. Но всеки от нас се появява на този свят, за да се бори - сякаш на бойното поле. Идваме тук плачейки, за да отвоюваме собствения си път така, както можем и за да проправим пътека за себе си през безкрайния океан на живота; вървим напред, а зад гърбовете си имаме много векове и необятната шир отвъд. Така крачим напред, докато смъртта не дойде и не ни грабне от полето – победители или победени - ние не знаем. Това е Майа.
Надеждата преобладава в сърцето на детството. Целият свят е едно златно видение за отварящите се очи на детето; детето си мисли, че неговата воля е върховна. Но докато то върви напред, на всяка крачка природата се изправя като непоклатима стена, препречваща бъдещия му прогрес. То може и да се хвърля към нея отново и отново, опитвайки се да я разруши; но колкото по-нататък отива, толкова повече се отдалечава и идеалът, докато не настъпи смъртта и не дойде избавлението, може би. Това също е Майа.

Човекът на познанието се изправя жаден за знание. Нито една саможертва не е твърде голяма за него, нито една борба не е безнадеждна. Той върви напред разкривайки загадка след загадка на природата, разбулвайки най-съкровените тайни на сърцето й - и защо? За какво е всичко това? Защо трябва ние да възвеличаваме този човек? Защо той постига слава? Не прави ли природата безкрайно повече, отколкото което и да е човешко същество? А природата е мъртва и неодушевена. Защо трябва да е славно да подражаваш на неживото и нечувстващото? Природата може да запрати една мълния с огромна сила на каквото и да е разстояние. Ако човек може да направи една малка част от това, ние го прославяме и превъзнасяме до небесата. Поради каква причина? Защо трябва го възхваляваме за това, че имитира мъртвото и подражава на неодушевеното? Силата на гравитацията може да разбие на парчета и най-голямата маса, която някога е съществувала; и все пак тя е неодушевена. Защо се възвеличава подражанието на безчувственото? И въпреки това, ние всички се стремим към това. И това е Майа.

Сетивата измъкват човешката душа навън. Човекът търси удоволствие и щастие там, където то никога не може да бъде открито. В продължение на безбройни векове ние всички сме били учени, че това е напразно и безсмислено, че няма щастие тук. Но не можем да научим това; За нас е невъзможно да го направим, освен чрез своя собствен опит. Ние опитваме нещо – и идва удар. Научаваме ли се тогава? Не. Дори и тогава. Както мушиците, които се спускат срещу пламъка, така и ние се втурваме към сетивните удоволствия, надявайки се в тях да намерим удовлетворение. Връщаме се отново и отново към тези радости със свежи сили; и така си продължаваме, докато не умрем - осакатени и измамени. И това е Майа.

Същото е и с нашия интелект. В своето желание да разрешим загадките на вселената, ние не можем да спрем да се питаме; чувстваме, че трябва да узнаем всичко и не можем да повярваме, че не съществува познание, което да бъде достигнато. Само няколко крачки – и пред нас се появява стената на безначалното и безкрайно време, която не можем да преодолеем. Само няколко стъпки – и пред нас изниква преградата на безграничното пространство, през която не можем да преминем; откриваме, че всичко е безвъзвратно затворено между стените на причина и следствие. Не можем да излезем отвъд тях. И все пак ние се борим и трябва да се борим, за да го направим. Това е Майа.

С всеки един дъх, с всеки удар на сърцето си, с всяко едно от своите движения си мислим, че сме свободни и в същия момент ни се показва, че не сме. Оковани роби - ние сме роби на природата - с тялото, ума и всичките си мисли, с всичките си чувства. Това също е Майа.

Никога не е имало майка, която да не мисли, че нейното дете е роден гений, че то е най-необикновеното дете, което някога се е раждало; тя го обича сляпо. Цялата й душа е в него. Детето пораства и може би става пияница, звяр и държи се зле с нея - и колкото по-лошо се отнася то към нея, толкова повече нараства нейната любов. Светът превъзнася това като саможертвената любов на майката, без и за миг да се замисли, че тази майка е родена робиня и не може да промени това. Тя е хиляди пъти готова да отхвърли това бреме, но не може. Затова покрива товара си с купища цветя и го нарича чудна любов. И това е Майа.

Ние всички сме в такова положение на този свят. Една легенда разказва как веднъж Нарада казал на Кришна: “Господи, покажи ми Майа.” Изминали няколко дни и Кришна помолил Нарада да тръгне с него на път през пустинята. След като били изминали няколко мили, Кришна казал: “Нарада, жаден съм; можеш ли да ми донесеш малко вода?” “Ще отида веднага, Господарю, за да ти донеса вода.” И Нарада тръгнал. На известно разстояние имало едно село; той влязъл в селото, за да търси вода и почукал на една врата, която била отворена от ослепително красиво младо момиче. При вида му Нарада напълно забравил, че неговия Господар чака той да му занесе вода и може би умира от жажда. Той забравил всичко и започнал да разговаря с момичето. През целия ден не се върнал при Кришна. На следващия ден отново бил пред къщата и говорил с момичето. Разговорите прераснали в любов; Нарада поискал ръката на момичето от баща й и те се оженили, заживели там и имали деца. Така минали дванадесет години. Неговият тъст умрял и той наследил имота му. Живеел както сам си мислел, много щастлив живот с жена си, децата си, със своите поля и стада. Но после започнало наводнение. В една нощ реката се покачила докато не преляла от коритото си и не наводнила цялото село. Къщите се срутвали, хората и животните били отнасяни и удавяни и всичко се носело по течението на стихията. Нарада трябвало да се спасява. С едната си ръка той хванал жена си, а с другата две от децата си; друго дете се качило на раменете му и той започнал да се опитва да премине през силното течение. След няколко крачки течението станало много силно и детето на раменете му паднало и било отнесено. Нарада надал вик на отчаяние. В опитите си да спаси детето, изгубил едно от другите – то също било отнесено. Накрая жена му, която държал здраво с цялата си сила, била откъсната от струята, а той бил изхвърлен на брега, горчиво плачещ и ридаещ. Иззад него се чул нежен глас: “Къде е водата, детето ми? Отиде да донесеш стомна с вода, а аз те чакам; нямаше те почти половин час.” “Половин час!” – възкликнал Нарада. Цели дванадесет години били преминали през неговия ум, а всички тези неща се били случили само за половин час! Това е Майа.

В една или друга форма, всички ние сме в нея. Това е най-трудното за разбиране и най-заплетено състояние на нещата. То е било проповядвано във всяка страна, всеки е бил учен на него, но само неколцина са вярвали в него, защото ние не можем да повярваме, докато сами не преминем през необходимия опит. Какво показва това? Нещо наистина ужасно. Показва, че всичко е напразно. Идва времето, отмъстителят на всичко, и не оставя нищо след себе си. То поглъща и светеца и грешника, краля и селянина, красивия и грозния; не оставя нищо. Всеки се носи към тази единствена цел на унищожението. Нашето познание, нашите изкуства, науките ни – всичко се носи към нея. Никой не може да спре това течение, никой не може да го удържи дори за минута. Можем да се опитваме да го забравим, по същия начин както хората в един поразен от чумата град се опитват да постигнат забвение като пият алкохол, танцуват и правят други напразни опити, докато не се парализират. Така и ние се стремим да забравим, опитваме да постигнем забвение чрез всякакви видове сетивни удоволствия. И това е Майа.

Предложени са били два пътя. Първият метод, който всеки познава, е много обикновен и гласи: “Всичко това може и да е вярно, но не мисли за него.” ‘Окоси тревата, докато свети слънцето,’ както казва поговорката. Всичко това е истина, факт е, но не му обръщай внимание. Сграбчи няколкото удоволствия, които можеш, свърши малкото, на което си способен и не поглеждай към обратната тъмна страна на картината, а само към нейната оптимистична, позитивна страна”. В това има някаква истина, но съществува и една опасност. Вярно е, че в него се крие добра мотивираща сила. Надеждата и позитивният идеал са много добри движещи сили в нашия живот, но в тях има и известна опасност. Тя се крие в отказването ни от борбата поради отчаяние. Такъв е случаят с онези, които учат на следното: “Приеми света такъв, какъвто е, седни спокойно и възможно най-удобно и бъди доволен с всички тези нещастия. Когато получиш удари, не казвай, че това са удари, а цветя; а когато си влачен насам-натам като роб, казвай, че си свободен. Ден и нощ казвай лъжи на другите и на собствената си душа, защото това е единственият начин да се живее щастливо.” Това е наречено практическа мъдрост и никога тя не е била по-широко разпространена, отколкото в този деветнадесети век; защото никога не сме получавали по-тежки удари, отколкото в настоящето, никога съревнованието не е било по-ожесточено, никога хората не са били по-жестоки към своите събратя, отколкото днес; и затова трябва да бъде предложено такова утешение. Това отношение е изразявано по възможно най-силния начин в настоящето; но то се проваля, тъй като е неизбежно това да не стане. Няма как да скрием загнилата леш с рози; невъзможно е; Това няма да бъде от полза дълго време; защото скоро розите ще увехнат, а състоянието на разложеното месо ще стане по-лошо от всякога. Така седят нещата с нашия живот. Ние се опитваме да скрием нашите стари и гноящи рани със златна тъкан, но идва ден, когато тя бива повдигната и раната бива разкрита в цялата си грозота.

Няма ли надежда тогава? Вярно е, че всички ние сме роби на Майа, родени сме в Майа и живеем в Майа. Няма ли тогава някакъв изход, някаква надежда? Че всички сме нещастни, че този свят в действителност е затвор, че чезнещата ни красота е само една затворническа килия и дори нашите интелекти и умове са затвори - е било известно от векове. Никога не е имало човек, никога не е имало нито една човешка душа, която да не е чувствала това по едно или друго време, каквото и да говорят хората. А старите хора го усещат най-дълбоко, защото в тях е събран опитът на цял един живот, защото те не могат да бъдат измамени лесно от лъжите на природата. Няма ли изход? Ние откриваме, че въпреки всичко това, при целия този ужасен факт, който стои пред нас, насред мъката и страданието, дори в този живот, където животът и смъртта са синоними, дори тук - все още има един малък глас, който звънти през всички векове, във всички страни и във всяко сърце: “Тази Моя Майа е божествена, тя е създадена от качествата и е много трудно да бъде прекосена. И все пак онези, които дойдат при Мен, преминават през реката на живота.” “Елате при Мен всички вие, които се мъчите и носите тежък товар и Аз ще ви дам покой.” Този е гласът, който ни води напред. Човекът го е чул и го чува през вековете. Този глас идва при хората, когато всичко изглежда загубено и надеждата е отлетяла, когато упованието на човек в собствените му сили е било смазано и изглежда, че всичко изтича през пръстите, а животът му е безнадеждна руина. Този глас се нарича религия.

И така, от една страна е дръзкото заявление, че всичко това са глупости, че всичко е Майа, но едновременно с това идва и най-обнадеждаващото твърдение, че отвъд Майа има изход. От друга страна, практичният човек ни казва: “Не тревожете главите си за такива неща като религия и метафизика. Живейте тук; това е много лош свят наистина, но вие вземете най-доброто от него.” Което казано на прост език означава, живейте един лицемерен, лъжлив живот, живот на постоянна самоизмама, покривайки всички рани по най-добрия начин, по който можете. Продължавайте да правите кръпка върху кръпка, докато не бъде изгубено всичко и не се превърнете в купчина от кръпки. Това се нарича практичен живот. Онези които се задоволяват с това кърпене, никога няма да дойдат при религията. Религията започва с едно огромно неудовлетворение от настоящото положение на нещата, от живота ни, а също и омраза, силна омраза към този живот на кърпене, с безкрайно отвращение към измамата и лъжите. Само онзи може да бъде религиозен, който се осмели да каже онова, което могъщият Буда някога е казал под дървото Бо, когато тази идея за практичността се появила пред него и той видял, че тя е пълна глупост, но все пак тогава не е могъл да намери изход. Когато при него дошло изкушението да се откаже от търсенето на истината и да се върне обратно в света, за да живее стария живот на самоизмама, да нарича нещата с грешни имена, да казва лъжи на себе си и на всички – той, гигантът, го победил и казал: “Смъртта е по-добра от вегетиращия живот на невежество; по-добре е да умреш на бойното поле, отколкото да живееш живот на поражение.” Това е самата основа на религията. Когато човек заеме това положение, той е на път да открие истината, той е на пътя към Бог. Тази решителност трябва да бъде първият импулс на човек по посока на религиозността. Аз ще прокарам своя път. Ще узная истината или ще дам живота си в този опит. Защото от тази страна няма нищо, всичко е празно и изчезва с всеки изминал ден. Красивият, многообещаващ, млад човек от днешния ден е утрешният старец. Надеждите, радостите и удоволствията ще умрат като цветя на сутрешна слана. Това е от едната страна; от другата лежи голямото очарование на завоеванието, победите над всички злини в живота, победата над себе си, завоеванието на вселената. От тази страна човек може да стои на краката си. Следователно онези, които дръзват да се борят за победа, за истина, за религия, са на правия път; и това проповядват Ведите: Не се отчайвай, пътят е много труден, като ходенето по острието на бръснач; и все пак не се отчайвай, стани, събуди се и открий идеала, целта.

И така, всички разнообразни проявления на религията, под каквато и форма или образ да са дошли при човечеството, имат тази обща централна основа. Те проповядват свободата, изхода от този свят. Те никога не идват да помирят света и религията, а за да разсекат Гордиевия възел, за да установят религията в нейния собствен идеал; и не за да правят компромиси със света. Това проповядва всяка религия, а дългът на Веданта е да хармонизира всички тези стремежи и да прояви общата основа между всички религии на света – както най-висшите, така и най-низшите. Това което наричаме чисто суеверие и онова, което определяме като най-извисена философия, в действителност имат една обща цел и тя се състои в опитите и на двете да покажат изхода от една и съща трудност, и в повечето случаи този изход е чрез помощта на някого, който не е обвързан от законите на природата или с една дума на някого, който е свободен. Въпреки всички трудности и различия на мненията за природата на единния свободен деятел – дали това е Личностния Бог, дали той е чувстващо същество както човека, дали е от мъжки, женски или среден род – а дискусиите за това са безкрайни – фундаменталната идея е една и съща. Въпреки почти безнадеждните противоречия в различните системи, ние откриваме златната нишка на единството да пронизва всички тях, и същата златна нишка е била проследена от философията на Веданта, която разкрива пред погледа ни малко по малко от нея, а първата стъпка към това разбулване е общата позиция, според която всички се движат към свободата.

Най-любопитният факт, който присъства във всички наши радости и мъки, трудности и борби, е че ние неотклонно пътуваме към свободата. Практически въпросът е бил следният: “Какво представлява тази вселена? От какво е възникнала? В какво се превръща?” А отговорът е бил: “В свобода е създадена тя, в свобода почива и в свобода изчезва.” Тази идея за свободата вие не можете да изоставите. Вашите действия, самият ви живот би бил изгубен без нея. Във всеки момент природата ни доказва, че сме роби и не сме свободни. И все пак, едновременно с това възниква и друга идея, че въпреки всичко сме свободни. На всяка стъпка ние, образно казано, сме блъскани в земята от Майа и ни се показва, че сме обвързани; но в същия момент, едновременно с удара, с това чувство че сме обвързани, идва и чувството, че сме свободни. Някакъв вътрешен глас ни казва, че сме свободни. Но ако се опитаме да реализираме тази свобода, да я направим проявена, откриваме, че трудностите са почти непреодолими. И все пак, въпреки това, този глас продължава да отстоява себе си вътрешно: “Аз съм свободен, аз съм свободен.” И ако започнете да изучавате всички различни религии по света, ще откриете тази идея изразена в тях. Не само в религията – не трябва да приемате тази дума в тесен смисъл – но целият живот на обществото е утвърждаване на същия принцип на свободата. Всички движения представляват единствено утвърждаването на тази свобода. Този глас е бил чут от всекиго - независимо дали човек знае това или не – и той заявява: “Елате при Мен всички вие, които се мъчите и носите тежък товар.” Той може и да не говори на същия език или в същата форма на речта, но в една или друга форма гласът призоваващ за свобода е бил винаги с нас. Да, ние сме родени тук заради този глас; всяко едно от нашите движения е заради него. Ние сме се устремили към свободата и всички следваме този глас, независимо дали го знаем или не; както селските деца са били привлечени от флейтата на свирача, така и всички ние вървим след музиката на гласа без да знаем това.

Когато го следваме, сме етични. Не само човешката душа, но и всички създания, от най-низшето до най-висшето са чули гласа и го следват; и в тази борба те или съюзяват усилията си или се изблъскват едно друго от пътя. Така е възникнало съревнованието, радостите, борбите, животът, удоволствието и смъртта и цялата вселена не е нищо освен резултат от тази яростна борба - да бъде достигнат този глас. Това е проявлението на природата.

Какво се случва след това? Пейзажът започва да се изменя. Веднага щом узнаете за гласа и разберете какво означава той, цялата обстановка се променя. Същият свят който досега е бил страховитото бойно поле на Майа, се превръща в нещо добро и красиво. Ние повече не проклинаме природата, нито казваме, че светът е ужасен и всичко е безсмислено; няма нужда повече да плачем и ридаем. Веднага щом проумеем гласа, виждаме защо борбата е трябвало да съществува - тази ожесточена битка, това съревнование, жестокостта и всички трудности, както и малките удоволствия и радости; виждаме, че те са в природата на нещата, защото без тях нямаше да има отиване към гласа, а да го достигнем на нас е предопределено, независимо дали го знаем или не. Целият човешки живот, цялата природа следователно, се бори да постигне свобода. Слънцето се движи към своята цел, както го прави и земята въртейки се около слънцето, както и луната въртейки се около земята. С тази цел се движи всяка планета и вятърът духа заради нея. Всичко се стреми към това. Светецът върви към този глас – той не може да го предотврати – това не е нещо славно за него. Същото е и с грешника. Милосърдният човек крачи право към него и не може да бъде спрян; скъперникът върви в същата посока: най-великият работник на доброто чува пак този глас отвътре и не може да му устои – той трябва да върви към него; така е и с най-големия безделник. Един се препъва повече от друг и онзи, който го прави ние наричаме лош, а онзи който се препъва по-малко, наричаме добър. Добрият и лошият никога не са били две различни неща, те са едно и също; разликата не е във вида, а в степента.

И така, ако проявлението на тази сила на свободата действително управлява цялата вселена, когато приложим това твърдение в религията - нашето специално изследване – ние откриваме, че все същата идея е била заявявана и отстоявана винаги. Вземете най-низшата форма на религията, където биват почитани умрелите предци и някои силни и жестоки богове; каква е идеята за тези богове и душите на умрелите, която се вижда още от пръв поглед? Че те са над природата и не са обвързани от никакви ограничения. Такива поклонници без съмнение имат много ограничени схващания за природата. Самите те не могат да преминат през една стена, нито да летят в небесата, но боговете които почитат могат да правят тези неща. Какво означава това от философска гледна точка? Означава, че стремежът към свобода е там, че боговете които този човек почита, са по-висши от природата такава, каквато я познава той. Така стоят нещата и с онези, които боготворят по-висши същества. Както понятието за природата се разширява, така и схващането за душата, която е по-висша от нея също израства, докато не достигнем до онова, което се нарича монотеизъм; той твърди, че съществува Майа (природа) и едно Същество, което е неин Господар.

Веданта започва там, където за първи път се появяват монотеистичните идеи. Но нейната философия търси по-нататъшно обяснение. Обяснението че има едно Същество зад всички тези проявления на Майа, което е по-висше и независимо от нея и което ни привлича към Себе си, е много добро - казва Веданта - но все пак това възприятие е неясно, гледката е замъглена и смътна, въпреки че самото обяснение не противоречи директно на разума. Точно както се казва във вашия химн: “По-близо, Боже мой, до Теб”; същият химн би бил много добър и за Ведантина, само че той би променил една дума и би го направил, “По-близо, Боже мой, до мен.” Идеята че целта е далечна, далеч отвъд природата, и привлича всички ни към себе си, трябва да бъде доведена все по-близо и по-близо, без да бъде деградирана и изкривена. Бог в небесата става Бог в природата, после Бог, който е природата, след това в Бог, който живее в храма на това тяло, а накрая се превръща в самия храм и става душата на човек – и с това идеята достига до последните думи, на които може да ни научи. Онзи когото мъдреците са търсили във всички тези неща, е в нашите собствени сърца; гласът който сте чували е бил верен, казва Веданта, но посоката от която сте смятали, че идва той, е погрешна. Този идеал за свободата, който сте уловили е правилен, но вие сте го проектирали извън себе си, и в това е била грешката ви. Доведете го все по-близо и по-близо, докато не откриете, че той е бил през цялото време вътре във вас, че той е бил Азът на вашия собствен аз. Тази свобода е била вашата собствена природа, а Майа никога не ви е обвързвала. Природата никога не е имала власт над вас. Като изплашено дете вие сте сънували, че тя ви е душала и целта е освобождението от този страх: и не само да го разберете интелектуално, но да го възприемете и превърнете в действителност много по-осезаема, отколкото възприемаме сетивния свят. Тогава ще узнаем, че сме свободни. Тогава и само тогава ще изчезнат трудностите и всички неясноти в сърцето ще бъдат изгладени, всички изкривявания ще бъдат изправени, тогава ще изчезне цялата заблуда за многообразието и природата; и вместо да бъде един ужасен и безнадежден сън, какъвто е сега, Майа ще стане красива, а тази земя от затвор ще се превърне в игрална площадка, и дори опасностите и трудностите, дори страданията, ще бъдат обожествени, ще ни разкрият своята истинска природа и ще ни покажат, че зад всичко - като субстанция на всичко - стои Той и че единственият истински Аз е Той.

Шеста глава