Майа и еволюцията на концепцията за Бог

Майа и еволюцията на концепцията за Бог

(Произнесено в Лондон, 20 октомври, 1896г.)

Видяхме как идеята за Майа, която формира една от основните доктрини на Адвайта Веданта, е съществувала в зародиш още в Самхитите и как всъщност всички идеи, които са били развити в Упанишадите, могат да бъдат открити в Самхитите в една или друга форма. До момента повечето от вас са се запознали с тази идея и знаят, че понякога тя е погрешно обяснявана като илюзия, така че когато се казва, че вселената е Майа, това би трябвало да означава, че тя е илюзия. Такъв превод на думата не е нито сполучлив, нито правилен. Майа не е теория; тя е просто излагане на фактите за вселената такава, каквато тя съществува и за да разберем всичко това, трябва да се върнем обратно при Самхитите и да започнем с разглеждането на тази концепция в зародиш.

Виждаме как се е зародила идеята за Девите (боговете). Едновременно с това знаем, че в началото тези Деви са били само силни същества и нищо повече. По-голямата част от вас се ужасяват, докато четат старите писания – независимо дали те са на гърците, евреите, персите или други – и открият, че древните богове са правили неща, които за нас са много отвратителни. Но когато четем тези книги, ние напълно забравяме, че сме хора от деветнадесети век, а те са богове и същества живели преди хиляди години. Забравяме и това, че хората които са ги почитали не са намирали нищо неуместно или плашещо в техните характери, защото те са били в голяма степен като тях самите. Бих искал да отбележа също, че това е един от големите уроци, които трябва да научим в живота си. Когато съдим другите, ние винаги го правим според своите собствени идеали. Но не трябва да е така. Всеки трябва да бъде съден според своя собствен идеал, а не според този на някой друг. В нашите отношения с хората ние често ставаме жертви на тази грешка, и аз съм на мнение, че по-голямата част от нашите неразбирателства и разпри възникват просто поради тази причина – ние винаги се опитваме да съдим боговете на другите чрез нашите собствени, техните идеали чрез нашите и техните мотиви чрез нашите. При определени обстоятелства аз мога да направя дадено нещо и когато видя някой да прави същото смятам, че той има същия мотив без дори и да си помислям, че един и същ резултат може да е породен от много различни причини. Той може да е извършил действието със съвсем друг мотив от онзи, който е подбудил мен да направя същото. Затова когато съдим тези древни религии, ние трябва не да заемаме позицията към която имаме склонност, а да се поставим в положението, начина на мислене и живота от тези стари времена.

Идеята за жестокия и безмилостен Йехова от Стария завет е изплашила мнозина – но защо? Какво право имат те да смятат, че Йехова на древните юдеи трябва да представлява същото като общоприетата идея за Бог в настоящето? В същото време не трябва да забравяме, че след нас ще дойдат хора, които ще се смеят на нашите идеи за религията и Бог по същия начин, по който ние се смеем на тези от древността. И все пак, през всички тези разнообразни концепции преминава златната нишка на единството, и целта на Веданта е да открие тази нишка. “Аз съм нишката, която преминава през всички различни идеи, всяка от които е като перла,” казва Бог Кришна; и дългът на Веданта е да установи тази свързваща нишка, независимо колко нелепи и отвратителни могат да изглеждат отделните идеи, когато са преценявани според концепциите на днешния ден. Тези същите схващания са били хармонични в обкръжението на миналите времена и в никакъв случай не са били по-неприятни от нашите съвременни разбирания. Единствено когато се опитаме да ги извадим от тяхната среда и да ги приложим към съвременните обстоятелства, те изглеждат грозни и неприятни. Защото старата среда си е отишла завинаги. Така както древните юдеи са се развили в днешните остроумни и енергични евреи, а древният ариец – в интелектуалния индус, по същия начин е израснал и Йехова, както и Девите.

Голямата грешка се състои в това да приемем еволюцията на боготворящите, като в същото време отхвърляме еволюцията на Боготвореното. На него не се признава напредъка, който неговите поклонници са направили. С други думи, вие или аз, които представляваме определени идеи, сме израснали; боговете също, като представляващи своите идеи, са израснали. Това може да ви изглежда странно в известна степен – Бог да може да израсне. Не може. Той е неизменен. По същия начин истинският човек никога не се развива. Но идеите на хората за Бог постоянно се променят и разширяват. По-късно ще видим как истинският човек зад всички тези човешки проявления е неподвижен, неизменен, чист и винаги съвършен; така и идеята за Бог, която ние си създаваме, е само проявление, наше собствено творение. Зад нея стои истинският Бог, който никога не се изменя, който е вечно чистият и неизменният. Но проявлението постоянно се променя като разкрива реалността зад себе си все повече и повече. Това проявление се нарича прогрес, когато изразява повече от истината зад себе и регрес, когато я скрива. Така боговете се развиват по същия начин, по който и ние. Затова от обичайната гледна точка, както ние разкриваме повече от себе си докато еволюираме, така и боговете се разкриват все повече и повече.

Сега вече ще бъдем в позицията да разберем теорията за Майа. Във всички региони на света, въпросът който винаги се предлага за обсъждане, е следният: Защо съществува дисхармония във вселената? Защо го има злото във вселената? Но ние не откриваме този въпрос в самото начало на зараждането на примитивните религиозни идеи, защото за примитивния човек светът не е бил противоречив. Нещата не са изглеждали нехармонични за него; не е съществувал сблъсък на мнения; нямало е антагонизъм между добро и зло. Имало го е само чувството в сърцето му за нещо, което е казвало да, и което е казвало не. Той е бил човек на импулса. Правил е това, което му е хрумвало и се е опитвал да осъществи чрез мускулите си всяка мисъл, която се е появявала в ума му, без никога да се спре, за да преценява и рядко опитвайки се да възпре поривите си. Така стоят нещата и с боговете – те също са били творения на импулса. Появява се Индра и разбива силите на демоните. Йехова е доволен от един и недоволен от друг, а поради каква причина – никой не знае и не пита. Обичаят на изследването още не е бил възникнал и всичко, което Йехова е правел се е смятало за правилно. Нямало е развито понятие за добро и зло. Девите са правили много лоши неща в нашия смисъл на думата; отново и отново Индра и другите богове са извършвали много лоши постъпки, но в онези които са го почитали, не са се срещали идеите за злото и порочността и затова и те не са се съмнявали в боговете.

С напредването на етическите разбирания е дошла и борбата. У човека се е появило определено чувство, наречено сред различните нации с различни имена. Можете да го определите като гласа на Бог или като резултата от миналото образование или по какъвто друг начин пожелаете, но резултатът е бил такъв, че то е упражнявало възпираща сила върху природните пориви на човека. В ума ни има един импулс, който казва: направи го. Зад него възниква друг глас, който казва: недей. В себе си ние имаме цяла поредица от идеи, които винаги се борят да излязат навън през каналите на сетивата, а зад тях - въпреки че той може би е тих и слаб – има един безкрайно мъничък глас, който казва: не излизай навън. Двете красиви санскритски думи за тези феномени са Правритти и Нивритти, които означават “развиване навън” и “навиване навътре”. Обикновено онова, което ръководи нашите действия, е развиването навън. А религията започва с навиването навътре. Тя започва с това “недей”. Духовността започва от това “недей”. Когато то не е там, религията не е започнала. Това “недей” се е появило и е станало причина за израстването на човешките идеи, въпреки борещите се богове, които били почитани.

В сърцата на хората се събудила слаба любов. Тя наистина е била съвсем малка, а дори и сега любовта не е много по-голяма. Първоначално тя била ограничена в рамките на племето и може би е обхващала само неговите членове; боговете са обичали своите племена – всеки бог е бил племенен бог, пазителя на определено племе. Понякога хората от едно племе са мислели за себе си като потомството на своя бог, също както родовете от различни нации смятат, че са общите потомци на човека, който е основал техния род. В древността е имало хора, а ги има дори и сега, които твърдят че са потомци не само на тези племенни богове, но също и на Слънцето или Луната. Можете да прочетете в древните санскритски книги за героичните императори от слънчевите и лунните династии. Те са били първите, които са боготворели Слънцето и Луната. И така, когато тези племенни идеи започнали да израстват, се появила слаба любов, някаква неясна идея за дълг един спрямо друг и незначителна обществена организация. Тогава естествено възникнала идеята: Как можем да живеем заедно без способността да понасяме или да се въздържаме? Как може един човек да живее с друг без да обуздава импулсите си и да се възпира по едно или друго време, без да се въздържа от правенето на неща, които умът му би го подтикнал да направи? Това не е възможно. Така се заражда идеята за въздържанието. Цялата социална материя е базирана върху тази идея за въздържанието и всички ние знаем, че онзи човек, който не се е научил на големия урок за възпирането и въздържането, води най-нещастния живот.

И така, когато тези идеи за религията са се появили, интелектът на човечеството надзърнал в нещо по-висше и нещо по-етично изгряло в него. Старите богове започнали да се смятат за неуместни – тези буйни, борещи се, пиещи и ядящи месо богове на древните – чиято радост била в миризмата на горяща плът и пиенето на силен алкохол. Понякога Индра пиел толкова много, че падал на земята и говорел несвързано. Тези богове не можели да бъдат толерирани повече. Зародила се представата да се търсят мотивите за нещата и боговете трябвало да бъдат подложени на това изследване. За всяко определено действие се изисквала разумна причина, а такива липсвали. Затова хората се отказали от старите богове или по-скоро развили по-висши идеи по отношение на тях. Те, образно казано, направили обзор на всички действия и качества на боговете и изоставили онези, които не могли да хармонизират, а запазили тези, които можели да разберат, комбинирали ги и им дали името Дева-дева, Бог на боговете. Богът, който трябвало да бъде почитан, вече не бил просто един символ на силата; появила се необходимост за нещо повече от това. Той станал етичен бог, който обичал човечеството и правел добро на хората. Но самата идея за бог продължила да съществува. Нараснало неговото етическо значение, както и неговата сила. Той станал най-етичното същество във вселената, както и почти всемогъщ.

Но целият този кърпеж не свършил работа. Докато обяснението придобило по-големи пропорции, същото се случило и с трудността, която то се опитвало да разреши. Ако качествата на този бог нараствали в аритметична прогресия, трудността и съмнението нараствали в геометрична прогресия. Трудността с Йехова била почти същата като онази с Бога на вселената и този въпрос си стои и до днес. Защо под властта на един всемогъщ и вселюбящ Бог на мирозданието, трябва да бъде позволявано да съществуват демоничните неща? Защо нещастието е толкова много повече, отколкото щастието, и злото толкова повече от доброто? Ние можем и да си затворим очите за всички тези неща, но фактът че този свят е ужасен, си остава. В най-добрия случай, това е танталовият ад. Тук ние имаме силни импулси и още по-силни желания за сетивни удоволствия, но не можем да ги удовлетворим. Идва вълна, която ни тласка напред въпреки нашата собствена воля, и веднага щом направим и една крачка – идва ударът. Всички сме орисани да живеем тук като Тантал. В умовете ни се появяват идеали, които са много над пределите на сетивните ни идеали, но когато се опитаме да ги изразим - не можем да го направим. От друга страна, биваме смазвани от бушуващата маса около нас. И все пак ако се откажа от всеки идеализъм и се боря само чрез този свят, моето съществуване е като това на звяра и аз дегенерирам и деградирам себе си. Щастието не е по нито един от двата пътя. Нещастието е съдбата на онези, които се задоволят да живеят в този свят, родени такива каквито са. Хиляда пъти по-голямо нещастие е участта на онези, които дръзнат да застанат зад истината и да се борят за по-възвишени неща, на онези които дръзнат да търсят нещо по-висше от животинското съществуване тук. Такива са фактите; а обяснение няма – не може и да има. Но Веданта показва изхода. Не забравяйте, че съм длъжен да ви изложа някои факти, които понякога ще ви плашат, но ако запомните какво ви казвам, ако помислите върху него и го асимилирате, то ще бъде ваше и ще ви издигне по-нависоко – ще ви направи способни да разбирате и да живеете според истината.

И така, действително е вярно, че ние живеем в един танталов ад, че не знаем нищо за тази вселена като в същото време не можем да кажем, че не знаем. Не мога например да кажа, че тази верижка съществува, докато си мисля, че не я познавам. Тя може да е заблуда на ума ми. Може през цялото време да сънувам. Сънувам, че говоря с вас и че вие ме слушате. Никой не може да докаже, че това не е сън. Самият ми мозък може да е сън и що се отнася до това, все още никой не е успял да види собствения си мозък. Всички ние го приемаме за даденост. Така стоят нещата с всичко. Собственото си тяло аз също приемам за даденост. В същото време не мога да кажа, че не знам. Това стоене между познанието и невежеството, този мистичен здрач и размесването на истина и лъжа – и къде се срещат те – никой не знае. Ние вървим насред един сън, наполовина заспали, наполовина будни, прекарвайки целия си живот като в мъгла; това е участта на всеки един от нас. Това е съдбата на цялото сетивно познание. Това е съдбата на философията, на цялата прехвалена наука, на цялото прехвалено човешко познание. Това е вселената.

Нещата, които наричате материя, или дух, или ум - независимо по какъв начин ви харесва да ги определяте – фактът си остава същият: не можем да кажем, че те са, не можем да кажем и че не са. Не можем да кажем, че те са едно, но не можем да кажем и че са много. Тази вечна игра на светлина и тъмнина – объркана, неразграничима и неразделима – е винаги там. Факт, и все пак не е факт; будни, и в същото време заспали. Това е излагане на фактите и то е наречено Майа. Ние сме родени в тази Майа, живеем в нея, сънуваме в нея. В нея сме философи, пак в нея сме духовни хора и дори повече – в тази Майа ние сме дяволи или богове. Разпрострете своите идеи толкова далече, колкото можете, направете ги най-извисените, наричайте ги безкрайни или с каквото друго име харесвате – но дори и тези идеи се намират в Майа. Не може и да бъде по друг начин и цялото човешко познание е обобщение на същата Майа, което се опитва да я познае такава, каквато тя изглежда. Това е дело на Нама-Рупа – името и формата. Всичко което притежава форма, всяко нещо, което извиква някаква идея във вашия ум, се намира в Майа; защото всичко което е обвързано от законите на времето, пространството и причинността е вътре в Майа.

Нека се върнем малко назад към тези ранни идеи за Бог и да видим какво се е случило с тях. Веднага виждаме, че идеята за някакво Същество, което вечно ни обича – което е вечно безкористно, всемогъщо и управляващо вселената – не може да ни задоволи. “Къде е този справедлив и всемилостив Бог?” попитал философът. Не вижда ли той милионите и милиони Свои деца, които загиват под формата на хора и животни; защото кой би могъл да живее и един миг тук без да убива други същества? Вие живеете, защото други умират. Всеки момент от живота ви, всяко ваше вдишване и издишване, е смърт за хиляди; всяко движение, които вие правите, е смърт за милиони. Всеки залък, който изяждате, е смърт за милиони. Защо трябва да умират те? Има един стар софизъм, според който те са много низши животи. Да предположим, че са – което е спорно, защото кой би могъл да каже дали мравката е по-велика от човека или човекът е по-велик от мравката – кой може да докаже едното или другото? Като оставим настрана това, дори и да приемем, че това са много низши същества, все пак защо трябва да умират те? Ако са низши, значи имат дори по-големи основания да живеят. Защо? Защото те живеят повече в сетивата, чувстват удоволствието и болката хилядократно по-силно, отколкото вие или аз. Кой от нас изяжда храната си със същото удоволствие, с което едно куче или един вълк? Никой, защото нашите енергии не се намират в сетивата; те са в интелекта и в духа. Но цялата душа на животните се намира в сетивата и те полудяват от радост заради неща, за които ние човешките същества дори не сме и сънували, а болката им е съизмерима с удоволствието. Удоволствието и болката се измерват в еднаква степен. Ако удоволствието, което животните чувстват е толкова по-силно и интензивно от онова, което чувства човекът, от това следва, че тяхното чувство за болка е поне толкова силно, ако не и много по-силно от това на човека. Следователно е факт, че болката и нещастието, което човекът чувства в момента на смъртта е усилена хилядократно при животните, и въпреки това ние ги убиваме без да ни е грижа за тяхното нещастие. Това е Майа. И ако предположим, че има Личностен Бог подобен на човешко същество, който е създал всичко, онези теории които се опитват да докажат, че от злото произлиза добро, не са задоволителни. Нека се случат двадесет хиляди добри неща, но защо те трябва те да произлизат от злото? На този принцип аз мога да прерязвам гърлата на другите, защото бих искал пълно удоволствие за петте си сетива. Но това не е основание. Защо доброто трябва да произлиза от зло? На този въпрос остава да бъде отговорено, но това не може да бъде направено. Философията на Индия е била длъжна да приеме това.

Веданта е била (и е) най-дръзката религиозна система. Тя не се е спряла никъде и има едно предимство. При нея не е съществувало тяло от свещеници мъчещи се да потиснат всеки, който се е опитвал да каже истината. Там винаги е имало абсолютна религиозна свобода. В Индия оковите на суеверието са социални; тук на Запад, обществото е много свободно. Обществените въпроси и правила в Индия са много строги, но религиозното мнение е свободно. В Англия човек може да се облича както си поиска или да яде каквото пожелае – никой няма да възрази; но ако само пропусне да отиде на църква - Г-жа Морал веднага се спуска отгоре му. Тук човек трябва първо да се съобрази с това, което обществото казва за религията, и едва след това може да мисли за истината. В Индия от друга страна, ако човек обядва с някой, който не принадлежи към неговата каста, върху него се нахвърля обществото с всичките си ужасни сили и го смазва на място. Ако той иска да се облече малко по-различно от начина по който неговият предшественик се е обличал векове назад – с него е свършено. Бях чул за човек, който е изгонен от обществото, само защото извървял няколко мили, за да види първия влак. Е, нека смятаме това за неправилно! Но в религията откриваме атеистите, материалистите и будистите, различните вярвания, мнения и спекулации от всички нива и всякакво разнообразие, както и хора с изумителни характери – да живеят всички рамо до рамо. Проповедници от всякакви секти ходят да проповядват и набират последователи, а пред самите врати на храмовете на боговете брахмините¹ – трябва да им се признае това – допускат дори материалистите да се изправят и да изразяват мнението си.

Буда е умрял на преклонна, зряла възраст. Спомням си един мой приятел, голям американски учен, който обичаше да чете за неговия живот. Но той не харесваше смъртта на Буда, защото Буда не е бил разпнат. Каква погрешна идея! За да бъде велик човек, той трябва да бъде убит! Такива идеи никога не са били разпространени в Индия. Този велик Буда е пътувал из цяла Индия, отричайки всички богове и дори Бога на вселената и въпреки е доживял до дълбоки старини. Той е живял осемдесет години и е обърнал половината страна в своята религия.

После дошли Чарваките, които проповядвали ужасни неща, най-чистия и отявлен материализъм, такъв какъвто дори и в деветнадесети век хората не смеят да изразяват открито. На тези Чарваки било позволено да проповядват от храм на храм и от град на град, че цялата религия е една глупост, че тя е измама измислена от свещениците, че Ведите са думи и писания на глупаци, мошеници и демони и че няма нито Бог, нито вечна душа. Ако има душа, защо тя не се връща обратно след смъртта привлечена от любовта си към жена и деца? Тяхната идея е била, че ако съществува душа, тя трябва да продължава да обича и след смъртта и да иска хубави неща за ядене и красиви дрехи. И въпреки всичко, никой не е навредил на тези Чарваки.

Така в Индия винаги е съществувала величествената идея за религиозната свобода, а вие трябва да помните, че свободата е първото условие за развитието. Нещо което вие не освободите, никога няма да израсне. Идеята че вие можете да накарате другите да израснат и да им помогнете да се развият, че можете да ги насочвате и водите, запазвайки за себе си свободата на учителя, е пълна глупост, една опасна лъжа, която е забавила развитието на милиони и милиони човешки същества в този свят. Нека хората имат светлината на свободата. Това е единственото условие за израстването.

Ние в Индия сме позволили свободата в духовните въпроси и затова имаме огромна духовна сила в религиозната мисъл дори и днес. Вие допускате същата свобода в социалните въпроси и затова имате блестяща социална организация. Ние не сме дали свобода на растеж в обществено отношение и затова имаме ограничено общество. Вие никога не сте давали свобода в религията, а с огън и меч насилствено сте налагали своите вярвания и в резултат религията е в осакатено, дегенерирало състояние в европейския ум. В Индия ние трябва да премахнем веригите от обществото; в Европа оковите трябва да бъдат свалени от нозете на духовния прогрес. Тогава ще започне удивителното израстване и развитие на човека. Когато открием, че има едно единство, което пронизва всички тези развития – духовно, морално и социално, ни ще видим, че религията в най-пълния смисъл на думата, трябва да навлезе в обществото и в ежедневния живот. В светлината на Веданта ще разберете, че всички науки са само проявления на религията и такива са всички неща, които съществуват в този свят.

Ние виждаме, че науките се изградени върху свободата; и в тях имаме две групи възгледи – в едната влизат материалистичното и изобличаващото отношение, а в другата позитивното и конструктивното. Много любопитен факт е, че те се откриват във всяко общество. Да предположим, че имаме някакво зло в обществото – ще открием, че една група незабавно се изправя и го отрича по осъдителен начин, който понякога дегенерира във фанатизъм. Фанатици има във всяко общество и жените често се присъединяват към подобни протести, поради своята импулсивна природа. Всеки фанатик който стане и осъди нещо може да си осигури последователи. Много е лесно да разрушаваш; един маниак може да разруши всичко, което пожелае, но за него би било много трудно да съгради нещо. Тези фанатици може и да вършат някакво добро според своите собствени разбирания, но причиняват много повече вреди. Това е така, защото социалните институции не се създават за един ден и да ги променим означава да премахнем причината за тях. Да предположим, че съществува едно определено зло; неговото отричане и осъждане няма да доведе до премахването му – вие трябва слезете и да работите в самия му корен. Първо открийте неговата причина, след това я премахнете и следствието също ще бъде премахнато. Виковете и протестите не водят до никакъв резултат, освен действително да пораждат нещастие.

Имало е хора, които са изпитвали съчувствие в сърцата си и са разбирали идеята, че трябва да се потопим дълбоко в причината – и това са били светците. Трябва да помните едно нещо: всички велики учители на света са заявили, че те не са дошли да унищожават, а да съграждат. Много пъти това не е било разбирано и тяхната въздържаност е била смятана за недостоен компромис със съществуващите обществени мнения. Дори и днес често чувате, че тези пророци и големи учители са били по-скоро страхливци и не са се осмелявали да кажат и направят това, което са смятали за правилно; но това не е така. Фанатиците разбират много малко от безкрайната сила на любовта в сърцата на тези мъдреци, които са гледали на обитателите на света като на свои деца. Това са били истинските отци, истинските богове, изпълнени с безкрайно съчувствие и търпение към всеки; те са били готови да понасят и прощават. Те знаели как трябва да се развива човешкото общество и търпеливо, бавно и сигурно, са продължавали да прилагат своите лекове - не като осъждат и плашат хората, а като ги водят леко и неусетно, стъпка по стъпка. Такива са били авторите на Упанишадите. Те напълно осъзнавали, че старите идеи за Бог са несъвместими с развитите етически закони на времето; знаели много добре, че в онова което атеистите проповядват, има голяма доза истина, и дори повече – че то съдържа буци самородно злато в себе си; но същевременно са разбирали че онези, които искат да скъсат нишката на наниза и да построят ново общество във въздуха, напълно ще се провалят.

Ние никога не изграждаме нещо ново, а просто сменяме местата; никога не правим нищо ново, а само променяме местоположението на нещата. Семето израства в дърво, търпеливо и неусетно; ние трябва да насочим своите енергии към истината и да реализираме истината която съществува, а не да се опитваме да създаваме нови истини. И така, вместо да отричат тези стари идеи за Бог като неподходящи за тогавашните времена, древните мъдреци започнали да търсят реалността в тях. Резултатът бил философията на Веданта, а в старите божества, в монотеистичния Бог, Владетеля на вселената, те откривали все по-висши и по-висши идеи, докато не достигнали до онова, което е наречено Безличностния Абсолют; така открили единството на цялата вселена.

Онзи който в тази вселената на многообразието вижда Единия пронизващ всичко, който в света на смъртта вижда Единния Безкраен Живот и в неодушевения свят на невежество съзира Единната Светлина на Познанието - на него принадлежи вечния мир. На никой друг, на никой друг.

Пета глава