Джоан Роулинг хари потър и огнения бокал

разни неща, сър, той е домашен дух, той обикаля замъка, за да пали факлите

и да бърше подовете... Та Доби чул как професор Макгонъгол и професор Муди

в учителската стая говорят за следващото изпитание... Доби няма да позволи

Хари Потър да загуби своя Уизи!

Съмненията на Хари се изпариха. Той скочи на крака, дръпна мантията

невидимка, пъхна я в чантата си, грабна рибораслите, тикна ги в джоба си и

се втурна към изхода на библиотеката, следван по петите от Доби.

— Доби трябва да е в кухнята, сър! — изписка Доби, когато нахълтаха в

коридора. — Доби изчезва... Успех, Хари Потър, сър, успех!

— До скоро, Доби! — викна Хари и се втурна по коридора и надолу по

стъпалата, прескачайки по три наведнъж.

Току-що приключили със закуската, няколко окъснели ученици излязоха от

Голямата зала, прекосиха входната зала и се отправиха към двойната дъбова

врата да идат да наблюдават второто изпитание. Те зяпнаха от изненада,

когато внезапно появилият се Хари ги подмина светкавично, а Колин и Денис

Крийви залитнаха и щяха да паднат, защото той връхлетя върху тях по

каменните стълби и изчезна през слънчевия мразовит двор.

Докато прекосяваше поляната, забеляза, че трибуните, които през

ноември опасваха заграждението за змейовете, сега се издигаха на отсрещния

бряг и се отразяваха в езерото, заети до последното място. Глъчката от

развълнуваната тълпа странно отекваше в ушите му, докато тичаше с всички

сили към съдиите, които бяха насядали около маса със златиста покривка на

брега на езерото. Седрик, Фльор и Крум стояха край масата и гледаха към

Хари.

— Аз... съм... тук — задъха се той, като се спря в калта и неволно

— Къде се губиш? — чу се властен неодобрителен глас. — Изпитанието

започва!

Хари се огледа. На съдийската маса седеше Пърси Уизли. Господин Крауч

отново липсваше.

— Хайде, хайде, Пърси! — прекъсна го Людо Багман, който явно се

успокои, като видя Хари. — Остави го да си поеме въздух!

Дъмбълдор се усмихна на Хари, но Каркаров и Мадам Максим изобщо не се

зарадваха, че го виждат... по лицата им личеше, че се бяха надявали да не

се появи.

Хари подпря ръце на коленете си и се наведе да си поеме въздух. Нещо

го пробождаше встрани, сякаш в ребрата му бе забит нож, а той нямаше време

да го изтръгне. Людо Багман нареждаше участниците на три метра един от друг

по брега. Хари бе в края на редицата след Крум, който вече бе по бански

гащета и в готовност да размаха магическата си пръчка.

— Наред ли е всичко, Хари? — прошепна Багман, докато двамата се

отдалечаваха от Крум. — Намислил ли си какво ще правиш?

— Да — задъха се Хари и разтри ребрата си.

Багман го потупа по рамото и се върна на съдийската маса. Той насочи

своята пръчка към гърлото си, точно както на Световното първенство, и викна

«Сонорус!». Гласът му проехтя над тъмните води към трибуните.

— Ето, всичките ни участници са готови за второто изпитание, което

започва при сигнал от моята свирка. Имат точно един час да си върнат онова,

което им е било отнето. На три започвате. Едно... две... три!

Свирката пронизително пропищя през мразовития застинал въздух.

Трибуните гръмнаха от възгласи и аплодисменти. Без да гледа какво правят

другите участници, Хари дръпна обувките и чорапите си, извади от джоба

шепата риборасли, натъпка ги в устата си и нагази в езерото. Водата бе

толкова студена, че кожата по краката му пламна, сякаш бе влязъл в огън, а

не в ледена вода. Подгизналата му мантия го теглеше надолу, докато той

нагазваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Водата стигна до над коленете,

краката му бързо се вкочаня-ваха и се хлъзгаха в тинята и по лигавите

плоски камъни. Дъвчеше рибораслите, противно слузести и жилави като пипала

на октопод, колкото можеше по-силно и по-бързо. Когато водата стигна до

кръста му, той спря, преглътна и зачака нещо да се случи.

Откъм тълпата дочуваше смях и съзнаваше, че сигурно изглежда глупаво,

газейки в езерото без видим резултат от каквато и да било магия. Над водата

кожата му беше настръхнала. Потопен наполовина в леденото езеро, с брулени

от жестокия вятър коси, Хари започна силно да трепери. Той избягваше да

гледа към трибуните, откъдето се носеха все по-бурен смях, дюдюкания и

освирквания от слидеринци...

И изведнъж се почувства така, като че ли някой запушва устата и носа

му с невидима възглавница. Опита се да поеме въздух, но му се зави свят.

Дробовете му бяха празни и внезапно го прониза болка от двете страни на

гърлото...

Притисна с ръце шията си и напипа точно под ушите две широки

цепнатини, които се отваряха и затваряха в мразовития въздух... той имаше

хриле. Без да се замисля, Хари направи точно това, което трябваше — хвърли

се напред и се гмурна във водата.

Първата глътка леденостудена езерна вода бе направо животворна — вече

не му се виеше свят. Пое още една голяма глътка вода и усети как тя

свободно премина през хрилете му и прати кислород на мозъка. Хари опъна

ръцете си отпред във водата и забеляза, че бяха станали зелени и призрачни

и имаха ципи между пръстите. Обърна се назад и погледна босите си ходила,

които се бяха издължили и също се бяха сдобили с ципи — сякаш му бяха

поникнали перки.

Водата вече не му се струваше студена... напротив, той усещаше приятна

хладина и особена лекота... Хари плясна веднъж с крака и се удиви колко

бързо и надалеч във водата го придвижиха перките. Установи, че вижда съвсем

ясно и вече не се налага да мига. Скоро се оказа толкова навътре в езерото,

че вече му беше невъзможно да вижда дъното. Плясна пак и се гмурна в

дълбините.

Тишината притисна ушите му, докато минаваше над някакъв странен, тъмен

и замъглен пейзаж. Виждаше на не повече от три метра наоколо и като се

движеше, от мрака пред очите му изплуваха нови и нови картини — горички от

някакви дълги туфички от къдрави сплетени черни водорасли, широки равнини

от тиня, осеяни с хлъзгави, проблясващи от време на време камъни. Плуваше

все по-навътре и навътре към средата на езерото, с широко отворени очи,

вперени през призрачно осветената сива вода наоколо към сенките надолу,

където нищо не се виждаше.

Малки рибки проблясваха край него като сребристи стрелички. Веднъж-два

пъти му се стори, че нещо едро се движи отпред, но щом се приближеше,

установяваше, че е просто голям почернял дънер или гъсто сплетени на кълбо

водорасли. Нямаше и следа от другите участници в турнира, нито от

езеряните, нито от Рон, нито — за щастие — от гигантската сепия.

Имаше видимост само на половин метър надолу. Всичко наоколо беше

обрасло със светлозелени водорасли — като поляна с лудо избуяла трева. Хари

се взираше пред себе си, без да мига, опитвайки се да различи някакви форми

през мрака, когато изведнъж... нещо сграбчи изневиделица глезена му.

Обърна се назад и видя между водораслите да се подава гриндилоу —

малък рогат воден демон, вкопчил дълги костеливи пръсти в неговия крак,

оголил острите си зъби... Хари бързо пъхна ципестата си ръка в гънките на

мантията и потърси магическата си пръчка, но докато успее да я измъкне, още

два демона изскочиха от водораслите, стиснаха в ръцете си колкото можаха да

хванат от мантията на Хари и се опитаха да го издърпат надолу.

«Релашио!» — викна Хари, но вместо звук от устата му излезе голям

мехур. Пръчката му не прати искри към трите демона, а изглежда ги обля със

струя вряла вода, защото където ги беше стигнала, по зелената им кожа се

появиха възпалени червени петна. Хари издърпа крака си от хватката на

демона и заплува по-бързо, като от време на време изпращаше нови струи

вряла вода наслуки зад гърба си. Колкото пъти усетеше, че някой от демоните

пак посяга да го хване за крака, той ритваше силно. Накрая достигна със

силен ритник рогат череп и като се извърна, видя единия гриндилоу да се

носи из водата, съвсем замаян и разноглед, а другите размахаха заканително

юмруци и потънаха сред водораслите.

Хари позабави малко темпото, прибра магическата пръчка в мантията си,

огледа се и пак се заслуша. Завъртя се в пълен кръг във водата, а тишината

притискаше тъпанчетата му по-силно отпреди. Сигурно бе още по-дълбоко в

езерото, но нищо друго не се движеше, освен къдрави водорасли.

— Как върви?

На Хари му се стори, че ще му се пръсне сърцето. Той рязко се обърна и

видя смътно как Стенещата Миртъл се носи пред него и го наблюдава през

очилата си с дебели седефени рамки.

— Миртъл! — опита се да извика Хари, но от устата му отново излезе

само един грамаден мехур.

Стенещата Миртъл се разкиска.

— Опитай оттук — каза му тя и посочи. — Аз няма да идвам с теб... Не

ги харесвам, а и те винаги ме гонят, като се приближа...

Хари обърна палци нагоре в знак на благодарност и отново заплува, този

път малко по-високо над водораслите, за да се пази от други гриндилоу,

които може би се криеха сред тях.

Сигурно бе плувал поне двайсет минути. Минаваше над голямо

пространство черна тиня, която се вдигна на облачета от поклащането на

водата. И тогава най-сетне чу част от тягостната песен на езеряните:

не можеш вече никога да го освободиш.

скала. Върху нея имаше изображения на езеряни, които носеха копия и

преследваха нещо подобно на гигантска сепия. Хари заплува покрай скалата

натам, откъдето идваше песента.

побързай, да не остане той навеки в тез води...

грубо изсечен камък с туфи водорасли по тях. Тук-там през тъмните прозорци

Хари видя лица... някакви лица на подводни същества, но те по нищо не

приличаха на русалката от картината в банята на префектите...

Езеряните имаха сивкава кожа и дълги, буйни тъмнозелени коси. Очите и

изпочупените им зъби бяха жълти, на шиите си носеха тежки огърлици от

морски камъчета. Те се мръщеха на Хари, докато плуваше покрай тях, а един-

двама дори излязоха от жилищата си да го огледат, пляскайки през водата с

мощните си сребристи рибешки опашки и стиснали копия в ръце.

Хари заплува по-бързо, като се оглеждаше, и скоро установи, че

жилищата стават все повече, около някои от тях имаше градини с водорасли, а

пред един вход бе привързан за кол малък домашен гриндилоу. Отвсякъде

заприиждаха езеряни, оглеждаха го с любопитство, сочеха ципестите му ръце и

хрилете, приказваха си нещо, като криеха усти с длани. Хари рязко зави зад

едно жилище и пред очите му се разкри странна гледка.

Цяла тълпа езеряни се носеха пред една редица жилища и колиби,

ограждащи нещо като площад сред езерянското село. В средата пееше хор от

езеряни и зовеше участниците в турнира насам, а зад хора се издигаше

гигантска статуя на езерянин, грубо издялана от камък. Четири човешки тела

бяха привързани здраво към опашката на каменната фигура.

Рон беше вързан между Хърмаяни и Чо Чан. Имаше и едно момиченце на не

повече от осем години, по чиято буйна сребриста коса Хари предположи, че е

сестра на Фльор Делакор. И четиримата изглеждаха дълбоко заспали. Главите

им се люшкаха на раменете, а от устите им излизаха тънки върволици от

мехурчета.

Хари се спусна към заложниците, като не изключи възможността езеряните

да насочат копията си към него и да го спрат, но те не направиха нищо.

Въжетата от водорасли, с които четиримата заложници бяха привързани към

статуята, бяха дебели, слузести и много здрави. За миг Хари се сети за

ножа, който Сириус му бе подарил за Коледа, заключен сега в куфара му в

замъка на почти половин километър от езерото и съвсем безполезен.

Огледа се. Много от езеряните наоколо държаха копия. Той бързо доплува

до един от тях — над два метра висок, с дълга зелена брада и огърлица от

остри зъби — и се опита с мимики и жестове да му покаже, че иска за малко

копието му. Езерянинът се изсмя и поклати глава.

— Ние не помагаме — чу се острият му дрезгав глас.

— Хайде, ДАЙ ГО! — викна разярен Хари (но от устата му излязоха само

мехурчета) и направи опит да изтръгне копието насила, но онзи го задържа,

поклати глава и се засмя.

Хари обиколи наоколо, погледна към дълбокото... Нещо остро... каквото

и да е...

Цялото дъно на езерото бе осеяно с камъни. Той се гмурна натам и

грабна един силно назъбен камък, после се върна при статуята и започна с

всички сили да блъска с него по въжетата, с които бе вързан Рон. След

няколко минути яко удряне те се скъсаха. Рон, явно в безсъзнание, се

издигна на десетина сантиметра над дъното и остана да лежи, полюшван от

водата.

Хари се огледа. Нямаше и следа от другите участници в турнира. Как ли

камък и започна да удря и нейните въжета, но...

Няколко чифта яки сиви ръце го сграбчиха. Половин дузина езеряни го

дръпнаха от Хърмаяни, като клатеха зеленокосите си глави и се смееха.

— Вземи своя заложник — каза му един от тях. — Остави другите.

— Няма да стане! — разяри се Хари... но от устата му излязоха само две

големи мехурчета.

— Трябва да вземеш само своя приятел... остави другите...

— Тя също е моя приятелка! — викна Хари и посочи Хърмаяни, а от устата

му беззвучно се отдели огромен сребрист мехур. — Няма да допусна другите да

умрат!

Главата на Чо бе клюмнала на рамото на Хърмаяни, а малкото среброкосо

езеряните, ала те се смееха още по-силно и го дърпаха назад. Огледа се

яростно наоколо. Къде ли бяха другите състезатели? Щеше ли да има време да

изнесе Рон на повърхността и да се върне за Хърмаяни и останалите? И щеше

ли да успее да ги намери отново? Погледна часовника си да види колко време

му остава... но той беше спрял.

В този момент езеряните наоколо оживено започнаха да сочат нещо над

главата му. Хари погледна нагоре и забеляза Седрик, който плуваше към тях.

Около главата му имаше грамаден балон и чертите на лицето му изглеждаха

особено уголемени и разтеглени.

— Изгубих се — изрече той беззвучно, явно изпаднал в паника. — Фльор и

Крум идват след мен.

С огромно облекчение Хари видя как Седрик измъкна нож от джоба си и

освободи Чо, след това я изтегли нагоре и изчезна с нея.

Хари се оглеждаше в очакване. Къде бяха Фльор и Крум? Времето течеше,

а според песента щом изтечеше часът, заложниците щяха да останат завинаги

във водата...

Езеряните изведнъж се развикаха, още по-развълнувани. Онези, които

държаха Хари, го пуснаха и се загледаха назад. Хари също се обърна и видя

нещо чудовищно да пори водата към тях. Човешко тяло с бански гащета и глава

на акула... Беше Крум. Той явно бе опитал да се трансфигурира, но не съвсем

сполучливо.

Човекът акула заплува право към Хърмаяни и се зае да дърпа и хапе

въжетата й. За беда новите зъби на Крум бяха разположени така, че той не

можеше да захапе нищо, по-малко от делфин. Хари се изплаши, че ако не

внимава, Крум като нищо може да разполови Хърмаяни. Затова доплува до него,

удари го силно по рамото и му подаде назъбения камък. Крум го пое и започна

бързо да освобождава момичето. Трябваха му само няколко секунди. После той

я грабна през кръста и без да поглежда назад, заплува бързо с товара си

нагоре към повърхността.

А сега? Хари мислеше трескаво. Ако можеше да бъде сигурен, че Фльор

идва... Но все още нищо... От нея нямаше и следа...

Грабна камъка, който Крум бе хвърлил, ала езеряните наобиколиха Рон и

момиченцето и отново заклатиха глави. Хари извади магическата си пръчка:

— Махайте се!

От устата му пак излязоха само мехури, но езеряните явно бяха разбрали

изражението му, защото изведнъж престанаха да се смеят. Жълтеникавите им

очи, вперени в пръчката на Хари, издаваха страх. Нищо че бяха толкова

много, а той беше сам, Хари позна по очите им, че разбират от магии не

повече от гигантската сепия.

— Ще броя до три! — викна Хари и от устата му изхвръкна дълга струя

мехурчета, но за да е сигурен, че им е съвсем ясно, той вдигна трите си

пръста. — Едно... (и сгъна единия пръст)... две (сгъна и втория)...

Те се пръснаха. Хари се втурна напред и веднага заудря по въжетата,

придържащи малкото момиче към статуята. Когато най-сетне я освободи,

прегърна я през кръста, улови Рон за яката на мантията и се отблъсна силно

от дъното.

Плуването обратно се оказа много трудно и бавно. Не можеше вече да

използва ципестите си ръце, за да се придвижва напред, яростно махаше със

своите крака перки, но Рон и сестрата на Фльор го теглеха надолу като

чували с картофи... Впери поглед нагоре с надежда да види небето и разбра,

че още е много надълбоко, защото водата над него бе съвсем тъмна...

Езеряните го последваха. Те се въртяха с лекота около него,

наблюдавайки го как се мъчи да се придвижва... Дали щяха да го издърпат

обратно надолу към глъбините, щом изтечеше времето? Дали не ядяха човешки

същества? Краката на Хари вече се огъваха от усилието да плува, раменете го

боляха ужасно от тежестта на Рон и момичето.

Поемаше си въздух с огромна мъка. Пак го прониза нещо от двете страни

на шията... усещаше ясно колко е мокра водата в устата му... но и мракът

наоколо се разреждаше... и той вече можеше да види над себе си дневна

светлина.

Махна силно с перките си и установи, че те са се превърнали отново в

крака... Водата навлизаше през устата в дробовете му... Започваше отново да

му се вие свят, но той знаеше, че до светлината и въздуха му остават още

само три метра и трябваше да стигне... трябваше...

Хари се отблъсна толкова силно и бързо, че сякаш усети крясъка на

негодувание на своите мускули... Мозъкът му като че ли се напълни с вода,

не можеше да диша, трябваше му кислород, трябваше да продължи, не можеше да

спре...

И тогава усети как главата му прорязва повърхността на водата.

никога досега не бе дишал истински, и задъхвайки се, издърпа Рон и

момиченцето нагоре. Навсякъде около него се подадоха множество тъмни глави

със зелени коси, но всички лица му се усмихваха.

Тълпата по трибуните беше изключително шумна, изглежда всички се бяха

изправили на крака, крещяха и пищяха. На Хари му се стори, че са помислили

Рон и малкото момиче за мъртви, но бяха сбъркали... И двамата отвориха очи

— момиченцето изглеждаше изплашено и объркано, а Рон само шумно изплю струя

вода, примига на ярката светлина и рече:

— Малко мокро, а? — Но като забеляза сестрата на Фльор, попита: — Защо

си я взел?

— Фльор не се появи. Не можех да я оставя — задъхваше се Хари.

— Колко си наивен, Хари! — каза Рон. — Ти май си приел на сериозно тия

неща в песента? Дъмбълдор никога не би допуснал някой от нас да се удави!

— Ама в песента се казваше...

— Само за да се върнете в определения час — продължаваше Рон. — Дано

не си губил време там долу за геройски дела!

Хари едновременно се почувства глупаво и се ядоса. На Рон му беше

лесно — спал е през цялото време и изобщо не е видял колко зловещо беше на

дъното на езерото, с езеряните наоколо, въоръжели с копия и готови да те

убият!

— Я ми помогни — каза той на Рон. — Мисля, че тя не може да плува

Те изтеглиха сестрата на Фльор от водата, с гръб към брега, където

бяха съдиите. Придружаваха ги като почетна стража двайсетина езеряни и

пееха страховитата си пронизителна песен.

Хари видя, че Мадам Помфри се суети около Хърмаяни, Крум, Седрик и Чо,

и четиримата увити в дебели одеяла. Дъмбълдор и Людо Багман грейнаха в

усмивки, но Пърси, който бе пребелял като платно и изглеждаше някак по-

млад, навлезе до колене във водата да ги посрещне. По същото време Мадам

Максим се опитваше да задържи Фльор Делакор, която пищеше истерично и със

зъби и с нокти се бореше да иде до водата.

— Габрриел! Габрриел! Тя... жива ли е? Рранена ли е?

— Нищо й няма! — опита се да я успокои Хари, ала бе толкова изтощен,

че нямаше глас да говори, камо ли да вика.

Пърси хвана Рон и го затегли към брега («Пусни ме, Пърси, добре

съм!»), Дъмбълдор и Багман придържаха Хари изправен, Фльор се бе изтръгнала

от Мадам Максим и прегръщаше сестра си.

— Аз... онези грриндилоу... ме нападнаха... О, Габрриел, аз

помислих...

— Ела веднага с мен — разнесе се гласът на мадам Помфри.

Тя бързо хвана Хари, издърпа го при Хърмаяни и останалите, уви го в

одеяло така плътно, сякаш му надяна усмирителна риза, и го накара да

изгълта една доза гореща отвара. Парата й избълва чак през ушите му.

— Браво, Хари! — викна Хърмаяни. — Ти се справи, намери начин, съвсем

сам!

Искаше му се да й разкаже за Доби, но забеляза, че Каркаров ги

наблюдава. Той единствен от съдиите не бе станал от масата, само той не

показваше радост и облекчение, че Хари, Рон и сестрата на Фльор се бяха

върнали невредими от езерото.

— Да, да, така си е — нарочно повиши глас Хари, да го чуе Каркаров.

— Чакай, има един воден бръмбар в косата ти, Хър-моя-на — обади се

Крум.

върху себе си, може би за да й напомни, че току-що я е спасил от езерото,

но Хърмаяни събори нетърпеливо бръмбара и продължи:

— Само че си доста след определеното време, Хари... Дълго ли ни търси?

— Не... лесно ви намерих...

Хари се чувстваше все по-глупаво. Сега, след като бе излязъл от

водата, му стана съвсем ясно — Дъмбълдор бе взел достатъчно мерки за

сигурност да не се допусне някой от заложниците да умре, ако състезателят,

който трябва да го спаси, не се появи или закъснее много. Защо не беше

грабнал само Рон и да заплува обратно веднага? Щеше да пристигне пръв...

Седрик и Крум не губиха време да се тревожат за другите, защото явно не

бяха взели съвсем на сериозно песента на езеряните...

Дъмбълдор бе приклекнал до брега на езерото и разговаряше оживено със

свирепа на вид жена, вероятно главатарката на езеряните. Той издаваше

същите стържещи звуци, както самите езеряни, когато бяха над повърхността

на водата — очевидно Дъмбълдор владееше и техния език. Най-сетне професорът

се изправи, обърна се към колегите си съдии и рече:

— Предлагам да направим кратко съвещание, преди да определим оценките.

Съдиите се скупчиха. Мадам Помфри отиде да спасява Рон от прегръдките

на Пърси, после го отведе при Хари и другите, даде му едно одеяло и малко